Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живот и съдба (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Жизнь и судьба, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015)
Корекция
sir_Ivanhoe (2016)

Издание:

Василий Гросман

Живот и съдба

 

Роман

Първо издание

 

Превод: Здравка Петрова

Редактор: Георги Борисов

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Даниела Гакева

 

Василий Гроссман

Жизнь и судьба

Роман в трех книгах

 

© Editions L’Age d’Homme and the Estate of Vasily Grossman 1980–1991

© The Estate of Vasily Grossman 1992

 

© Здравка Петрова, превод, 2009

© Димитър Келбечев, художник, 2009

© Ростислав Димитров, типографско оформление, 2009

© Факел експрес, 2009

© Издателска къща Жанет 45, 2009

 

ISBN 978-954-9772-60-9 (Факел експрес)

ISBN 978-954-491-519-3 (Издателска къща Жанет 45)

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 60,5

 

Предпечат: „Студио Стандарт“ ЕООД

Печат: Полиграфически комплекс „Жанет 45“ — Пловдив

 

Факел експрес, София

Издателска къща Жанет 45, Пловдив

История

  1. — Добавяне

26

През нощта небето над Волга се изчисти от облаци. Под звездите бавно плуваха хълмовете, насечени от гъстия мрак на деретата.

От време на време префучаваха метеорити и Людмила Николаевна беззвучно си казваше: „Дано Толя остане жив“.

Това беше единственото й желание, тя не искаше от небето нищо друго.

Навремето, докато учеше във физико-математическия, тя работеше като изчислителка в Астрономическия институт. Тогава научи, че метеоритите се движат на потоци, които срещат Земята в различни месеци — персеиди, ориониди, май имаше и хеминиди, леониди. Вече беше забравила кой поток се среща със Земята през октомври, през ноември… Но дано Толя остане жив!

Виктор я упрекваше, че не обича да помага на хората, зле се държи с неговите роднини. И сега мисли така — ако Людмила бе поискала, Ана Семьоновна щеше да живее с тях и нямаше да остане в Украйна.

Когато пуснаха от лагера братовчеда на Виктор и го осъдиха на заточение, тя не се съгласи той да пренощува у тях, страх я беше да не научи домоуправителят. Знаеше: майка й не беше забравила, че Людмила беше в Гаспра, когато баща й умираше, и не си прекъсна почивката, върна се в Москва чак на втория ден след погребението.

Майка й понякога заговаряше с нея за Дмитрий, ужасена от онова, което се случи с него.

„Той беше правдиво момче, такъв си остана цял живот. И не щеш ли — шпионаж, подготвял бил убийството на Каганович и Ворошилов… Нелепа, страшна лъжа, на кого беше нужна? Кой имаше интерес да погубва искрените, честните хора?…“

Веднъж тя каза на майка си: „Не можеш категорично да гарантираш за Митя. Никой не затваря невинни хора“. И сега си спомни погледа на майка си след тези думи.

Веднъж пък заяви на майка си за жената на Дмитрий:

— Ще ти кажа откровено — открай време не мога да я понасям, и сега не мога.

И днес си спомни какво отговори майка й тогава:

— Но ти разбираш ли какво значи всичко това: да хвърлят в затвора съпругата, задето не е направила донос срещу съпруга си!

После си спомни как веднъж беше донесла вкъщи кученце, намерено на улицата, и Виктор не искаше да го приберат, а тя му кресна:

— Жесток човек!

А той й отговори:

— Ах, Люда, не искам да бъдеш млада и красива, искам само едно: да имаш добро сърце не само за котките и кучетата.

Сега тя седеше на палубата, спомняше си и за пръв път не се обичаше, не искаше да обвинява другите, чиито горчиви думи бе чувала през живота си… Веднъж мъжът й със смях каза по телефона: „Откак сме взели котето, чувам жена си да говори нежно“.

Майка й веднъж каза: „Люда, как можеш да отказваш на просяците, помисли си: гладен човек иска от теб, ситата…“

Но тя не беше стисната. Обичаше гости, гощавките й бяха прочути сред всички познати.

Никой не видя как тази нощ, седнала на палубата, тя плака. Нека, нека е коравосърдечна, нека е забравила всичко, което е учила, нека не я бива за нищо, нека не харесва вече на никого, какво като е надебеляла и косите й са прошарени, какво като има високо кръвно, мъжът й не я обича, затова му изглежда безсърдечна. Само Толя да е жив! Тя е готова всичко да признае, да се покае за всички лошавини, които й приписват нейните близки — само той да е жив!

Защо непрекъснато си спомня за първия си мъж? Къде е той, как да го намери? Защо не писа на сестра му в Ростов, сега вече е късно — там са германците. Тя щеше да му пише какво става с Толя.

Шумът на параходния двигател, потреперването на палубата, плискането на водата, мъждукането на звездите в небето — всичко се смеси и сля, Людмила Николаевна задряма.

Идеше разсъмването. Мъгла се полюшваше над Волга, сякаш всичко живо се бе потопило в мъглата. И изведнъж изгря слънцето — като избухнала надежда! Небето се огледа във водата и тя — тъмна, есенна — задиша, и слънцето сякаш подвикваше върху речната вълна. Стръмният бряг беше гъсто посолен с нощна слана и сред нея някак особено весело надничаха рижави дървета. Налиташе вятър, мъглата се стопи, светът стана стъклен, пронизващо прозрачен и нямаше топлинка нито в ясното слънце, нито в синевата на водата и небето.

Земята беше огромна и дори обширната гора не я смаляваше, виждаше се нейното начало и край, а земята се точеше, точеше.

И също тъй огромна и вечна като земята беше мъката.

Тя гледаше пътуващите за Куйбишев в първокласни каюти ръководители на народни комисариати, те носеха вталени палта в защитен цвят и калпаци от сив полковнишки астраган. Във второкласните каюти пътуваха отговорни съпруги, отговорни тъщи, облечени всяка според равнището си, сякаш имаше специална униформа за съпругите и друга — за тъщите и свекървите. Съпругите — с кожухчета и бели пухени шалове, тъщите и майките — със сини сукнени шуби с черни астраганени яки и с кафяви шалове. С тях пътуваха деца с кисели, недоволни очи. През прозорците на каютите се виждаха продуктите, придружаващи тези пътници — опитното око на Людмила с лекота определяше съдържанието на багажите; в кошничките в затворени буркани, в тъмни големи бутилки, запечатани с восък, надолу по Волга плаваха мед, топено масло. От дочутите разговори на разхождащите се по палубата по-лични пътници се разбираше, че интересите и вълненията им са свързани с движещия се до Москва влак от Куйбишев.

Людмила имаше чувството, че жените отминават с безразличие червеноармейците и лейтенантите, насядали из коридорите, сякаш не са изпратили на фронта синове и братя.

Когато радиото предаваше сутрешното съобщение „От Съветското информбюро“, те не стояха под високоговорителя заедно с червеноармейците и матросите от парахода, а, присвили сънени очи, си проправяха път през тях, всеки тръгнал по свои работи.

Людмила научи от матросите, че целият параход е бил определен за семейства на отговорни дейци, връщащи се през Куйбишев в Москва, и че в Казан по заповед на военните власти са били качени войници и обикновени цивилни. Първоначалните пътници вдигнали скандал, отказвали да пуснат военните, обаждали се по телефона на пълномощника на Държавния комитет по отбраната.

Нещо непредаваемо странно се четеше по виновните лица на червеноармейците, пътуващи за Сталинград — те чувстваха, че притесняват законните пътници.

На Людмила Николаевна й се струваха непоносими тези спокойни женски очи. Бабите привикваха внуците и без да прекъсват приказките си, машинално, по навик им пъхаха в устата бисквити. А когато от каютата на носа излезе набита старица в шуба от сибирски пор и заразхожда внуците си по палубата, жените припряно й се закланяха, заусмихваха се, а лицата на държавните мъже станаха нежно-грижовни.

Ако сега радиото съобщи, че е открит втори фронт, че е разкъсана блокадата на Ленинград, никой от тях няма да трепне, но каже ли им някой, че в московския влак няма международен вагон, всички военни събития ще потънат в бурните страсти на първокласното и второкласното пътуване.

Да се чудиш просто! Та нали и Людмила Николаевна по дрехите — сивото астраганено кожухче и пухения шал — приличаше на пътниците от първа и втора класа. Нали и нея бяха вълнували същите страсти, бе се възмущавала, задето на Виктор Павлович не бяха дали първокласно място във влака до Москва.

Тя разказа на един лейтенант артилерист, че синът й, също лейтенант артилерист, лежи тежко ранен в саратовската болница. Разговаря с някаква болна бабичка за Маруся и Вера, разказа за свекърва си, която бе останала на окупираната територия. Мъката й беше същата като цялата мъка, въздишаща на тази палуба — мъка, която винаги намира свой път от болници, от фронтови гробове към селските къщи, към бараката без номер, самотуваща в безименния пущинак.

На тръгване от къщи тя не си взе канче, не си взе хляб; струваше й се, че през целия път нито ще яде, нито ще пие вода.

Но на парахода още от сутринта изпита мъчителен глад и разбра, че ще пати. На втория ден червеноармейците в сговор с огнярите свариха в машинното отделение просена супа, повикаха Людмила и й сипаха едно канче.

Людмила седеше на някакъв празен сандък и сърбаше с чужда лъжица от чуждото канче парещата супа.

— Бива си я супичката! — каза й един от кашаварите и тъй като Людмила Николаевна не отговори, игриво я попита: — Не е ли така, гъста е, какво ще кажете?

Именно в това настояване за похвала, отправено към човека, когото червеноармеецът бе нахранил, се чувстваше простодушно благородство.

Тя помогна на боеца да намести пружината на неизправния си автомат, в което не бе успял дори старшината с орден „Червена звезда“ на гърдите.

По едно време Людмила Николаевна дочу спора между лейтенантите артилеристи, взе молив и им помогна да изведат една тригонометрична формула.

След този случай лейтенантът, който се бе обръщал към нея с „другарке“, я попита за името и бащиното й. А през нощта Людмила Николаевна се разхождаше по палубата.

Реката лъхаше леден студ, от мрака налиташе надигнал се от ниското безжалостен вятър. А отгоре светеха звездите и нямаше утеха и покой в това жестоко огнено-ледено небе, надвиснало над нещастната й глава.