Василий Гросман
Живот и съдба (22)

22

През нощта Дементий Трифонович, облечен във военна униформа, седеше до масата и пишеше. Жена му се бе наместила до него по пеньоар, следеше ръката му. Той сгъна писмото и каза:

— Това е до началника на крайздрава^[1], ако ти потрябва специализирано лечение, да заминеш за консултация. Брат ти ще ти уреди пропуск, а той само ще ти даде талон.

— А написа ли пълномощно за получаване на лимита? — попита жена му.

— Няма нужда — отговори той, — обади се на началника на административния отдел в областния комитет, а още по-добре направо на Пузиченко, ще ти свърши работа.

Прегледа купчинката написани писма, пълномощни, бележки и каза:

— Ето, май това е всичко.

Помълчаха.

— Страх ме е за тебе, любими — каза тя. — На война отиваш.

Той стана, проговори:

— Пази се, пази децата. Сложи ли коняка в куфара?

Тя отговори:

— Сложих го, сложих го. Спомняш ли си как преди две години пак тъй на разсъмване ми дописваше пълномощните, тогава отлиташе за Кисловодск?

— Сега в Кисловодск са германците — каза той.

Гетманов пообиколи стаята, ослуша се.

— Спят ли?

— Разбира се, че спят — каза Галина Терентиевна.

Отидоха в стаята на децата. Беше странно как тези две пълни, масивни фигури се движат безшумно в полумрака. Върху бялото платно на възглавниците се тъмнееха главите на спящите деца. Гетманов се вслуша в дишането им.

Притисна длан до гърдите си, за да не безпокои спящите с гръмките удари на сърцето си. Тук, в полумрака, изпитваше трепетно и пронизващо чувство на нежност, тревога, жал към децата. Страшно му се искаше да прегърне сина си, дъщерите, да целуне сънените им лица. Тук изпитваше безпомощна нежност, безразсъдна любов, тук беше стъписан, смутен, слаб.

Не го плашеха, не го вълнуваха мислите за предстоящата му нова за него работа. Често му се бе случвало да захваща нова работа и лесно бе намирал онази правилна линия, която беше и основната. Знаеше — и в танковия корпус ще съумее да я проведе.

Ала как и тук да съчетае желязната твърдост, непоколебимостта с нежността, с обичта, която не знае нито закон, нито линия?

Извърна се да погледне жена си. Тя стоеше, подпряла по селски бузата си с длан. В полумрака лицето й изглеждаше отслабнало, младо, то беше такова, когато за пръв път след женитбата си отидоха на море и живяха в почивната станция „Украйна“, на самите скали, надвиснали над брега.

Под прозореца деликатно свирна автомобил — беше пристигнала колата на областния комитет. Гетманов отново се обърна към децата и разпери ръце — този жест изрази неговата безпомощност пред надвилото го чувство.

В коридора след прощалните думи и целувки облече кожухчето, сложи си калпака и почака шофьорът да изнесе куфарите.

— Е, това е — каза, после внезапно свали калпака, пристъпи до жена си, отново я прегърна. И в това ново, последно сбогуване, когато през полуотворената врата, смесвайки се с домашната топлина, нахлуваше влажният и студен въздух от улицата, когато грапавата, щавена кожа на кожухчето се допря до ароматната коприна на пеньоара, двамата почувстваха, че животът им, който бяха смятали за едно цяло, внезапно се разцепи на две — и скръб опари сърцата им.