Василий Гросман
Живот и съдба (59)

59

Първия ден работеше кабелната връзка.

От продължителното безделие и понеже беше чужда за живота на блок 6/1, на младата радистка й стана непоносимо чоглаво.

Ала и този първи ден в блок 6/1 в много отношения я подготви за сближаване с живота, който й предстоеше.

Научи, че в развалините на втория етаж се намират наблюдатели артилеристи, които предават данни в Заволжието, че старши на втория етаж е лейтенантът със замърсената гимнастьорка, с очилата, които постоянно се смъкваха от вирнатия му нос.

Разбра, че навъсеният старец, който псуваше, е попаднал тук от опълчението и се гордее със званието си командир на пълначите на минохвъргачки. Между високата стена и могилката от натрошени тухли бяха настанени сапьорите, там царуваше пълният мъж, който пъшкаше и се мръщеше, като ходеше, сякаш страдаше от мазоли.

Командир на единственото в къщата оръдие беше един плешив човек с моряшка фланелка. Казваше се Коломейцев. Катя чу как по едно време Греков викна:

— Ей, Коломейцев, гледам, пак проспа световна цел.

Пехотата и картечниците ръководеше един младши лейтенант със светла брада. Обрамчено от брадата, лицето му изглеждаше особено младо, а лейтенантът сигурно смяташе, че тя му придава вид на трийсетгодишен, солиден мъж.

На обяд я нахраниха, хапна хляб и овнешки салам. После си спомни, че в джоба на гимнастьорката има един бонбон и незабелязано го лапна. Щом се нахрани, й се доспа, макар че се стреляше съвсем наблизо. Заспа и насън продължи да смуче бонбона, продължи да се измъчва, да тъгува, да очаква нещо лошо. Изведнъж до ушите й достигна провлечен глас. Без да отваря очи, тя се вслуша в думите:

Скръбта по миналите дни в душата ми живее —

и като виното — по-силна става, колкото старее.

В каменния кладенец, осветен от вечния газообразен кехлибар, бе застанал разчорлен, мръсен младеж, който държеше пред себе си книжка. А по червените тухли бяха насядали пет-шест души, Греков лежеше върху шинел, беше подпрял брадичката си с юмруци. Едно момче, което приличаше на грузинец, слушаше недоверчиво, сякаш казваше: „Я зарежи, не можеш ме купи с такива глупости“.

Един близък взрив вдигна облак тухлен прах и сякаш се закълби някаква приказна мъгла, хората върху кървавите купчини тухли и тяхното оръжие в пурпурната мъгла напомняха за страшния ден, за който е разказано в „Слово за похода на Игор“. И неочаквано сърцето на момичето затрепери с нелепата увереност, че й предстои щастие.

Ден втори. Този ден стана едно събитие, което развълнува свикналите на всичко обитатели на блока.

На втория етаж отговорен наемател беше лейтенант Батраков. Той разполагаше с изчислител и наблюдател. Катя ги виждаше по няколко пъти на ден — оклюмания Лампасов, простодушно хитрия Бунчук, странния, непрестанно усмихващ се на себе си очилат лейтенант.

В тихи минути отгоре, през пробития таван, понякога се чуваха гласовете им.

Лампасов преди войната се занимавал с кокошки и сега говореше на Бунчук за ума и вероломните номера на кокошките. Бунчук, долепил око до стереотръбата, провлечено, напевно докладваше: „Ось бачу — с Калача идэ фрыцевська автомобыльна колонна… идэ середня танка… идуть фрыци пишки, до батальону… У трех мистах, як и вчора, кухни димять, идуть фрыци с котелками…“^[1] Някои негови наблюдения нямаха стратегическо значение и представляваха само житейски интерес. Тогава той пееше: „Ось бачу… фрыцевський командир гуляе з собачкой, собачка нюхае стовбыка, бажае оправиться, так воно и е, мабудь, сучка, охвицер стоить, чекае; ось дви дивки, городськи, балакають с фрыцевськими солдатами, рыгочуть, солдат выймае сигареты, идна дивка бере, пускае дым, друга головой мотае, мабудь, каже: я не куряща…“^[2]

И изведнъж Бунчук със същия напевен глас докладва:

„Ось бачу… на плацу построена полнокровна пихота… Стоить оркестра… На самой середыни якась трибуна, ни, це дрова зложены…“^[3] После дълго мълча, след това с глас, изпълнен с отчаяние, но въпреки това провлечен, произнесе: „Ой, бачу, товарищ лейтенант, ведуть жэнщину, в сороци, вона щось крычыть… оркэстра гра… цю жэнщину прывязывають до стовба, ой, бачу, товарищ лейтенант, коло ней хлопчык, и его привязують… товарищ лейтенант, очи б мои не дывылись, два фрыца льють бензин с бачков…“^[4]

Батраков съобщи за произшествието по телефона в Заволжието.

Той долепи око до стереотръбата и в своя калужки стил, подражавайки на Бунчук, се завайка:

— Ой, бачу, ребята, все в дыму и оркестр играет… Огонь! — закрещя със страшен глас и се обърна по посока към Заволжието.

Но Заволжието мълчеше…

А след няколко минути мястото на екзекуцията бе залято с насочен огън от тежкия артилерийски полк. Облаци пушек и прах закриха плаца.

Няколко часа по-късно разузнавачът Климов съобщи, че германците смятали да изгорят някаква циганка с циганчето й, заподозрени в шпионаж. Предната вечер Климов оставил на една бабичка, която живеела в землянка с внучката си и с козата, чифт мръсно бельо, партенки и казал, че ще отскочи на другия ден да си ги вземе изпрани. Искал да разузнае от бабичката за циганката и циганчето — дали съветските снаряди са ги убили, или са успели да изгорят на германската клада. Климов пропълзял сред развалините по известни само нему пътечки, но на мястото, където се намирала землянката, съветски нощен бомбардировач хвърлил тежка бомба — свършило се и с бабичката, и с внучката, и с ризата и гащите на Климов. Между нацепените греди и парчетата мазилка той намерил само едно мърляво котенце. Котенцето било жалко създание, за нищо не молело и от нищо не се оплаквало, явно смятало, че тъкмо в този грохот, глад, огън се състои животът на Земята.

Климов така и не си дал сметка, защо най-неочаквано пъхнал котенцето в джоба си.

Катя се чудеше на отношенията между хората в блок 6/1. Разузнавачът Климов докладваше на Греков не според правилата прав, а седна до него и двамата се заприказваха като приятели. Климов си припали цигара от цигарата на Греков.

Щом свърши разказа си, Климов отиде при Катя и каза:

— Да, момиче, ей такива ужасии стават по света.

Тя въздъхна, изчерви се, усетила неговия бодлив, режещ поглед.

Той извади от джоба си котенцето, сложи го на една тухла до Катя.

Този ден поне десетина души спряха край Катя, заговаряха я на котешка тема, но никой не продумваше за случая с циганката, макар че този случай бе разтревожил всички. Онези, които искаха да намерят почва за чистосърдечно общуване, разговаряха с нея присмехулно, грубо. Други пък — такива, дето просто искаха да преспят с нея — се превземаха, търсеха някаква тънка струна.

Котенцето получи треска, трепереше цялото му тяло, изглежда, беше контузено.

Старият минохвъргач каза смръщено:

— Само е за довършване. — И веднага добави: — Защо не му изпощиш бълхите.

Вторият минохвъргач, красивият, мургав опълченец Ченцов, посъветва Катя:

— Изхвърлете го това изчадие, момиче. Да беше сибирски, да…

Единствено мрачният, с тънкоуста злобарска физиономия сапьор Ляхов наистина се интересуваше от котката и беше безразличен към прелестите на радистката.

— Когато стояхме в степта — каза той на Катя, — по едно време нещо като ме шибна, рекох си — снаряд префуча. Пък то заек. До вечерта седя с мен, а щом поутихна, си отиде.

И добави:

— На, вие сте момиче, но все пак разбирате — тоя бие със сто и осем милиметрово, сега пък се обади „Ванюша“, разузнавач лети над Волга. Пък заекът е глупав, нищо не отбира. Не може да различи минохвъргачка от гаубица. Германецът изстрелва осветителни ракети, а животинчето трепери — как да му обясниш? Ей за това ми е жал за тях.

Почувствала, че събеседникът й говори сериозно, тя също сериозно отвърна:

— Не съм съвсем съгласна. Кучетата например имат понятие от авиация. Когато бяхме в едно село, там имаше някакво куче, Кързън, помияр, минават ли наши „илове“, лежи и глава не повдига. А запищи ли „Юнкерс“, бяга и се крие. Голям специалист беше.

Въздухът потрепери от гадно раздиращо скърцане — затрещя дванайсетцевен германски „Ванюша“. Тресна железен барабан, черният пушек се смеси с кървавата тухлена прах, зарони се громолящ камък. А след минута, когато прахта взе да се сляга, радистката и Ляхов продължиха разговора си, сякаш не бяха залягали на земята. Очевидно и Катя се бе заразила от самоувереността, която излъчваха хората в обкръжения блок. Те сякаш бяха убедени, че в полуразрушения блок всичко е крехко, чупливо — и желязото, и камъкът, само не и те.

А покрай дупката в стената, където седяха, с вой и свистене профуча картечен откос, след него втори.

Ляхов каза:

— Пролетес бяхме дислоцирани край Святогорск. Че като засвири над главите ни, пък изстрелите не се чуват. Нищо не можеш да разбереш. А то излезе, че скорците се научили да имитират куршумите… Имахме един командир, старши лейтенант, и той не разбра, вдигна ни по тревога, така засвириха.

— Вкъщи така си представях войната: деца пищят, всичко е в пламъци, котките бягат. Дойдох в Сталинград и всичко излезе точно така.

След малко при радистката Венгрова дойде брадатият Зубарев.

— Е, как е — съчувствено попита той, — живее ли опашатият младеж? — И повдигна парчето партенка, с което бе завито котенцето. — Ох, клетичкото, ох, слабичкото — бъбреше, а в очите му блестеше нахалство.

Вечерта след кратък бой германците успяха малко да се придвижат във фланг на блок 6/1, да преградят с картечен огън пътя между блока и съветската отбрана. Кабелната връзка с щаба на стрелковия полк се прекъсна. Греков нареди да изкопаят проходче от избата до подземния тунел недалече от блока.

— Имаме динамит — каза на Греков пълният старшина Анциферов, хванал в едната ръка канче с чай, в другата — огризана бучка захар.

Насядали в ямата до носещата стена, обитателите на блока разговаряха. Екзекуцията на циганката бе развълнувала всички, но както и преди, никой не отваряше дума за това. Обкръжението сякаш не вълнуваше хората.

На Катя това спокойствие изглеждаше странно, но то увличаше и най-страшната дума „обкръжение“ не я плашеше сред самоуверените обитатели на блока. Не се уплаши и в момента, когато съвсем наблизо изтрещя картечница и Греков се развика: „Бий, бий, виж ги, че напират“. Не се плашеше и когато Греков казваше: „Кой с каквото му иде отръки: с граната, с нож, с лопата. Да ви уча тепърва, значи само да ви развалям. Само ви моля — бийте кой с каквото обича“.

В тихи минути обитателите на блока полека и подробно обсъждаха външността на радистката. Батраков, който уж изглеждаше занесен, при това беше и късоглед, показа осведоменост относно всичките тънкости на Катината красота.

— В женчето за мен най-важното е бюстът — каза той.

Артилеристът Коломейцев заспори с него, както се изрази Зубарев, „праскаше с открит текст“.

— Ами за котарака заприказвахте ли я? — попита Зубарев.

— Че как — отвърна Батраков. — Дори дядката се разбъбри за него.

Старият минохвъргач плюна и прокара длан по гърдите си.

— Къде й е на нея всичко, дето трябва да го има по щатно разписание? Вас питам?

Особено се ядоса, когато чу намеци, че радистката харесвала на Греков.

— Дума да няма, в тези условия и Катка ще свърши работа, като няма кокошка, и сврака място хваща. Краката й дълги като на щъркел, отзад — нищо. Очищата й големи като на крава. Че на това мома ли му викате?

Ченцов му възрази:

— На тебе пък само цицореста ти дай. Това са отживелици, отпреди революцията.

Коломейцев, хлевоуст циник, обединил в едрата си оплешивяваща глава безброй особености и качества, позахилен и присвил мътносивите си очи, задърдори:

— Момето си го бива, обаче аз например съм по-специален. Обичам дребнички женчета, арменки и еврейки, с големи очища, пъргави, чевръсти, подстригани.

Зубарев замислено погледна тъмното небе, опъстрено от лъчи на прожектори, и тихо попита:

— Все пак е интересно какво ще излезе.

— На кого ще даде ли? — попита Коломейцев. — На Греков — със сигурност.

— Не, не е толкова сигурно — каза Зубарев и вдигна от земята парче тухла, силно го запрати по стената.

Приятелите му го погледнаха, погледнаха брадата му и се закикотиха.

— Че с какво ще я прелъстиш ти бе, с космалаците си ли? — попита Батраков.

— С пеене! — поправи го Коломейцев. — Радиостудио: пехотата пред микрофона. Той ще пее, тя ще предава програмата в ефир. Двойка един път!

Зубарев погледна хлапака, който снощи бе декламирал стихове.

— Ами ти?

Старият минохвъргач свадливо се тросна:

— Щом мълчи, значи не иска да говори — и с тон на баща, който кори сина си, задето слуша разговорите на възрастните, добави: — Защо не идеш в мазето да поспиш, докато обстановката позволява.

— Там сега Анциферов ще прокарва проход с динамит — каза Батраков.

А през това време Греков диктуваше на Венгрова рапорт.

Съобщаваше на щаба на армията, че според всички признаци германците подготвят удар и че според всички признаци този удар ще бъде по Тракторния завод. Не съобщи само, че според него блокът, в който се бе загнездил със своите хора, ще се намира на оста на германския удар. Но, загледан в шията на момичето, в устните й и в полусведените ресници, си представяше, и то много живо си представяше, и тази слабичка шия прекършена, с подал се изпод раздраната кожа седефенобял прешлен, и тези ресници над изцъклените рибешки очи, и мъртвите устни, сякаш от сив и прашен каучук.

И му се искаше да я сграбчи, да почувства топлината й, живота, докато и той, и тя още не са си отишли, не са изчезнали, докато в това младо създание има толкова прелест. Струваше му се, че иска да прегърне момичето само от жал, но нима от жал бучат ушите и кръвта блъска в слепоочията?

Щабът не отговори веднага.

Греков се протегна така, че кокалите му сладко изпукаха, шумно въздъхна, помисли си: „Хайде, хайде, нощта е пред нас“, попита я гальовно:

— Как е котенцето, дето го донесе Климов, съвзе ли се, укрепна ли?

— Ами, как ще укрепне — отвърна радистката.

Когато Катя си представяше циганката и детето на кладата, пръстите й се разтреперваха и тя поглеждаше Греков — дали е забелязал?

Вчера си бе мислила, че в блок 6/1 никой няма да разговаря с нея, а днес, докато си ядеше кашата, покрай нея претича един брадат с автомат в ръка и й подвикна като на стара позната:

— Катя, дай повече замах! — И й показа с ръка как по-чевръсто да гребе с лъжицата от канчето.

Тя видя момчето, което снощи бе декламирало стихове, когато влачеше мини с наметалото. Друг път се обърна и го видя — стоеше до казана с водата и тя разбра, че гледа нея, затова бе стрелнала с очи назад, а той успя да се извърне.

Вече се досещаше кой утре ще й показва писма и снимки, кой ще въздиша и ще я гледа мълчаливо, кой ще й донесе подарък — половин манерка вода, бели сухари. А брадатият пехотинец сигурно ще се опита да й пусне ръка.

Най-сетне щабът се обади. Катя започна да предава отговора на Греков: „Заповядвам ежедневно в деветнайсет нула-нула да давате подробен отчет…“

Не щеш ли, Греков я удари по ръката, свали дланта й от превключвателя — тя уплашено извика.

Той се позасмя и каза:

— Шрапнел улучи радиопредавателя, връзката ще се възстанови, когато потрябва на Греков.

Радистката го гледаше слисано.

— Извинявай, Катюша — каза Греков и взе ръката й.