Василий Гросман
Живот и съдба (38)

38

Вечерта в блиндажа летците не спяха, лежаха по наровете, пушеха и разговаряха. На вечеря Скотной бе изпил прощалните си грамове и сега си тананикаше:

Във винт върти се самолета,

реве и към пръстта лети.

Не ме оплаквай, моя клета,

навеки забрави ме ти.

Великанов все пак не устиска, изтърва се и се разбра, че прехвърлят полка край Сталинград.

Луната се издигна над гората и едно неспокойно петно замъждука между дърветата. Селото, разположено на два километра от летището, сякаш се къпеше в пепел, тъмно, притихнало. Летците, които седяха пред входа на блиндажа, оглеждаха чудния свят на земните ориентири. Викторов гледаше леките лунни сенки от крилата и опашките на „яковете“ и тихо пригласяше на певеца:

Ще ни измъкнат под разбити

шасита с обгорена плът.

Но ще излитнат изтребители

по нашия последен път.

А онези, които лежаха по наровете, си приказваха. Не се виждаха в полумрака, но добре познаваха гласовете си и без да се обръщат един към друг по име, задаваха въпроси и отговаряха.

— Демидов сам се натискаше за полети, без небето заслабваше.

— Помниш ли, край Ржев, когато придружаваше „петляковите“, осем месера се нахвърлиха върху него и той прие боя, държа се седемнайсет минути.

— Да, целесъобразно е да смениш изтребител срещу „Юнкерс“.

— Летеше във въздуха и пееше. Всеки ден си спомням песните му. Пееше и Вертински.

— Учено момче, московчанин!

— Да, такъв човек няма да те зареже в бой. Винаги следеше някой да не изостане.

— Ти не успя и да го опознаеш добре.

— Опознах го аз. Колегата си личи в полета. Много добре ми се разкри.

Скотной завърши поредния куплет на песента и всички се умълчаха в очакване пак да запее. Но Скотной не запя.

Той повтори известната по всички летища поговорка, която сравнява живота на летеца изтребител с къса детска ризка.

Заговориха за германците.

— И тях ги схващаш от пръв поглед — кой е силен, упорит, кой дебне наивниците — ще те клъвне отзад, ще причака някой изостанал.

— Общо взето, техните двойки не са сплотени като нашите.

— Абе не е то така.

— Фрицът захапва ранения, а от активния бяга.

— Един на един ли сме, ако ще две железа да има, ще го сваля.

— Не се обиждай, ама аз за свален „Юнкерс“ не бих ти дал звание.

— Таранът — ей това е руски характер.

— Че защо да се обиждам, ти не можеш да ми отнемеш званието.

— Да, и аз отдавна си мисля за един таран… Да фрасна някого с винта!

— Таран изотзад — ей това се казва таран! Да го забиеш в земята: пушек да се вдигне, с пълна скорост!

— Интересно, дали командирът на полка ще си вземе на „Дъгласа“ кравата и кокошките?

— Вече всичките са ги заклали: консервират ги!

Някой замислено проточи:

— Сега ще ме е срам да заведа момиче в някой хубав клуб, съвсем съм отвикнал.

— Виж, Соломатин хич не го е срам.

— Да не завиждаш, Льоня?

— Завиждам на факта, не на обекта.

— Ясно. Верен до гроб.

После всички взеха да си спомнят боя край Ржев, последния преди излизането им в резерва, когато седем изтребителя срещнаха голяма група юнкерси, тръгнали за бомбардировка, придружени от месери. И уж всеки говореше за себе си, но в крайна сметка излизаше, че говорят за общото.

— На фона на гората не се виждаха, а щом се вдигнаха — веднага се видяха. Летят на три ката! Веднага познах оня Ю-87: краката му стърчат, носът му жълт. И се наместих по-удобно: охо, ще падне работа!

— Аз пък отначало си помислих, че стрелят зенитките!

— Естествено, слънцето ни помагаше! Аз се стоварих върху него направо от слънцето. Бях ляво воден. И тутакси ме отхвърли на трийсетина метра. Изпортиха малко работата, но нищо — самолетът слуша! Настъпих към юнкерса с все въоръжението, поопуших го и точно тогава един месер, дълъг като жълтоноса щука, даде вираж, но закъсня. Гледам — по мене стрелят, цяла пътека от сини пламъчета.

— Аз пък гледам — моята пътека свършва в неговите черни плоскости.

— Е, изсили се!

— Още като дете съм пускал хвърчила, тате ме пердашеше! А като работех в завода, изминавах седем километра до аероклуба, изплезвах език, ама не пропуснах нито едно занятие.

— Не, слушай сега какво ти разправям. Оня ме подпали: масления резервоар, бензиновите тръбички. Пламнах отвътре. Бегом! Че и в козирката ме удари, счупи ми очилата, стъкла хвърчат от козирката, сълзите ми текат. И аз тогава — хайде под него, смъкнах очилата! Соломатин ме прикри. И знаеш ли, горя, а страх не чувствам — време няма! Криво-ляво кацнах, не бях обгорен, само ботушите ми и самолетът изгоряха.

— Аз нали гледам — ей сега ще свалят наше момче. Хайде още два виража, той ми махна: давай! Не бях в двойка, спусках се да гоня месерите, щом връхлетяха някого.

— Ох, и мене ме надупчиха тогава, самолетът стана като стара яребица.

— Дванайсет пъти нападах тоя фриц, хубавко го опуших! Гледам — върти глава — сигурна печалба, си мисли! От двайсет и пет метра го свалих с оръдието.

— Да, изобщо германците не обичат бой по хоризонтала, гледат да мине на вертикален.

— Ей, че го каза!

— Че не е ли тъй?

— Че кой не го знае това? Това, го знаят и на село момите: той се откъсва от резките виражи.

— Ех, трябваше тогава да прикрием по-добре „чайките“, там са все добри хора.

После стана тихо и някой се обади:

— Утре тръгваме на разсъмване, а Демидов ще остане сам тук.

— Е, момчета, кой каквото ще да прави, ама аз трябва да отскоча до селото.

— Да си вземем довиждане — тръгваме ли?

През нощта всичко наоколо — реката, полята, гората — беше толкова тихо и прекрасно, че на света сякаш не можеше да има нито вражда, нито измяна, нито старост, а единствено щастлива любов. Облаците обвиваха луната и тя плуваше в сив дим, дим застилаше и земята. Почти никой тази нощ не преспа в блиндажите. В края на гората, край селските стобори се мяркаха бели забрадки, дочуваше се смях. В тишината потреперваше дърво, подплашено в нощния си сън, а от време на време речната вода неразбрано промърморваше и отново беззвучно се плъзгаше по пътя си.

Бе дошъл горчив час за любовта — час на разлъка, съдбовен час — едно разплакано момиче ще бъде забравено още на втория ден; смъртта ще раздели други, а на някои съдбата ще отреди вярност, среща.

Но ето, че настъпи утрото. Зареваха моторите, плосък самолетен вятър притисна обзетата от смут трева и хиляди водни капки затрепкаха под слънцето… Бойните самолети един след друг се катерят по синята планина, издигат към небето оръдия и картечници, кръжат, очакват другарите си, строяват се по звена…

И онова, което снощи бе изглеждало толкова необятно, изчезва, потъва в синьото небе…

Виждат се сивите кутийки на къщите, правоъгълниците на зеленчуковите градини, плъзгат се, изгубват се под крилото на самолета… Вече не се вижда пътечката, обрасла с трева, не се вижда гробът на Демидов… Поехме! И ето, гората трепна, заизпълзява под крилото на самолета.

— Здравей, Вера! — каза Викторов.