Василий Гросман
Живот и съдба (104)

30

Лис се срещна с Айхман през нощта.

Айхман беше на около трийсет и пет години. Ръкавиците му, фуражката, ботушите — тези три предмета, въплътили поезията, надменността и превъзходството на германското оръжие, приличаха на ръкавиците, фуражката и ботушите на райхсфюрера на СС Химлер.

Лис познаваше семейство Айхман отпреди войната, бяха земляци. Докато учеше в Берлинския университет, докато работеше във вестника, а после — във философското списание, Лис от време на време посещаваше родния си град, интересуваше се за връстниците си от гимназията. Едни се издигаха върху обществената вълна, после вълната се отдръпваше и успехът изчезваше, тогава известността, материалните сполуки се усмихваха на други. А младият Айхман неизменно живееше в бледо еднообразие. Оръдията край Вердюн, победата, която сякаш всеки момент щеше да се роди, поражението и инфлацията, политическата борба в Райхстага, вихрушката на леви и свръхлеви направления в живописта, театъра, музиката, новите моди и краховете на новите моди — нищо не променяше еднообразното му битие.

Той работеше като агент на провинциална фирма. В семейството и в отношенията си с хората беше умерено груб и умерено внимателен. Всички големи житейски друмища бяха задръстени от шумната, жестикулираща, враждебна нему тълпа. Навсякъде виждаше пъргави, чевръсти хора с блестящи тъмни очи, ловки и опитни, снизходително присмехулни към него — те го изблъскваха…

В Берлин, след като завърши гимназия, не можа да си намери свястна работа. Директори на кантори и собственици на столични фирми му казваха, че вакантното място за съжаление е съкратено, а Айхман научаваше от другаде, че вместо него е назначено някакво жалко човече от неясна националност — поляк ли, италианец ли. Опита се да влезе в университета, но му попречи несправедливостта, властваща там. Виждаше как изпитната комисия, забелязала светлоокото му пълно лице, светлата ниско подстригана коса, късия му прав нос, губи интерес към него. Май ги привличаха само дългомутрести, тъмнооки, прегърбени и хилави младежи, изобщо дегенератите. Не само той бе отхвърлен обратно в провинцията. Мнозина споделиха съдбата му. Човешката порода, властваща в Берлин, се срещаше по всички етажи на обществото. Ала най-много тази порода се плодеше в средите на изгубилата националните си черти космополитична интелигенция, която не правеше разлика между германец и италианец, между германец и поляк.

Особена порода беше, странна раса, потискаше всички, които се опитваха да се съревновават с нея по ум, образованост, по присмехулно безразличие. Ужасно беше безизходното усещане за жива и неагресивна умствена мощ, която тази порода излъчваше — тази мощ се проявяваше в странните вкусове на тези хора, в техния бит, в който следването на модата се съчетаваше с немарливост и безразличие към модата, в тяхната любов към животните, съчетана със съвършено градски начин на живот, в тяхната способност за абстрактно мислене, съчетана със страст към грубото в изкуството и бита… Тези хора тласкаха напред германската химия на багрилата и на азотния синтез, изследванията на твърдите лъчи, производството на качествена стомана. Заради тях в Германия пристигаха чуждестранни учени и художници, философи и инженери. Ала именно тези хора най-малко приличаха на германци, шляеха се по целия свят, приятелските им връзки далеч не бяха германски, германският им произход беше неясен.

Къде ти при това положение един служещ от провинциална фирма би могъл да си пробие път към напредъка — пак добре, че не гладуваше.

И ето го, излиза от кабинета си, след като е заключил в касата документи, за които знаят само трима души на този свят — Хитлер, Химлер, Калтенбрунер. Голям черен автомобил го чака пред входа. Часовите вземат за почест, адютантът му отваря вратата на колата — оберщурмбанфюрерът на СС заминава. Шофьорът надува газта от място и мощният гестаповски „Хорх“, почтително приветстван от градската полиция, която бърза да включи зелените светофари по пътя му, минава по няколко берлински улици и изхвърча на автострадата. Дъжд, мъгла, пътни знаци, плавни завои.

В Смолевичи сред градинките се гушат тихи къщички, трева е прораснала и по тротоарите. По улиците на Ятки край Бердичев из прахоляка тичат мръсни кокошки с кадмиевожълти крака, белязани с виолетово и червено мастило. В Подолската махала и на „Василковская“ в Киев в многоетажните блокове с немити прозорци стълбищата са протрити от милиони детски обувчици и старчески чехли.

В един двор в Одеса се извисява пъстроствол платан, съхнат шарено бельо, ризи и долни гащи, върху мангали димят тави със сладко от дренки, в люлките пищят мургави новородени, без нито веднъж да са видели слънцето.

В кокалеста, щръклеста шестетажна сграда във Варшава живеят шивачки, книговезци, домашни учители, певици от нощни кабарета, студенти, часовникари.

В къщите в Сталиндорф вечер припламват светлинки, духа вятър откъм Перекоп, мирише на сол, на топла прах, въртейки тежките си глави, мучат крави…

В Будапеща, във Фастов, във Виена, в Мелитопол и в Амстердам, в богатски къщи с огледални прозорци, в къщурки сред фабричен пушек живееха хора от еврейската нация.

Лагерната бодлива тел, стените на газовите камери, глината на противотанковите ровове обединиха хора от различни възрасти и професии, езици, житейски и духовни интереси, фанатично-религиозни и фанатици на атеизма, работници, готованци, лекари и търговци, мъдреци и идиоти, крадци, идеалисти, съзерцатели, добряци, светци и рушветчии. Смърт очакваше всички.

Гестаповският „Хорх“ летеше, кръжеше по есенните автостради.