Василий Гросман
Живот и съдба (78)

4

Новиков крачеше към гарата.

… Женя, нейният смутен шепот, босите й нозе, гальовният шепот, сълзите й в минутите на раздялата, властта й над него, нейната бедност и чистота, ароматът на косата й, милата й свенливост, топлината на тялото й, неговата плахост, когато осъзна работническо-войнишката си простота, и гордостта му, че е от прост работническо-селски произход.

Новиков тръгна по железопътните релси и една остра игла — страхът на войника на път, дали ешелонът му не е заминал — прониза пламналия, смътен облак на мислите му.

Още отдалече видя платформите, ъгловатите танкове с металните мускули, издули брезентовите платнища, часовите с черните шлемове, щабния вагон с прозорците с белите перденца.

Мина покрай изопналия се часови и се качи във вагона.

Адютантът Вершков, обиден задето Новиков не го бе взел в Куйбишев, мълчаливо сложи на масичката шифрована телеграма от Ставката: да поемат за Саратов, а по-нататък — по астраханската линия.

В купето влезе генерал Неудобнов и загледан не в лицето на Новиков, а в телеграмата в ръцете му, каза:

— Потвърдиха маршрута.

— Да, Михаил Петрович — каза Новиков, — не маршрута, потвърдиха съдбата ни: Сталинград — и добави: — Имате много поздрави от генерал-лейтенант Рютин.

— А-а-а — каза Неудобнов и не се разбра за какво се отнася това безразлично „а-а-а“ — за генералските поздрави или за тяхната сталинградска съдба.

Странен човек беше, Новиков изпитваше някаква боязън пред него: каквото и да се случеше по пътя — забавяне поради насрещен влак, неизправност на букса в някой от вагоните, неполучено направление за движението на ешелона от пътния диспечер, Неудобнов се оживяваше, казваше:

— Името, името му запишете, съзнателно вреди, трябва да го тикнем в затвора тоя мерзавец.

Дълбоко в душата си Новиков беше равнодушен, не изпитваше омраза към хората, наричани врагове на народа, кулашки помагачи, кулаци. Никога не го спохождаше желание да тикне някого в затвора, да прати някого на трибунал, да разобличи някого на събрание. Ала самият той смяташе, че това добродушно равнодушие произлиза от ниската му политическа съзнателност.

А Неудобнов — Новиков виждаше това, — щом погледнеше някого, веднага и преди всичко проявяваше бдителност, мнително си мислеше: „Ох, друже мили, дали не си враг?“ Снощи разказа на Новиков и Гетманов за вредителите архитекти, които се опитвали да превърнат главните московски булеварди в площадки за кацане на вражеската авиация.

— Мисля, че това е глупост — каза Новиков, — издава военна неграмотност.

Сега Неудобнов заговори с Новиков на своята втора любима тема — за домашния живот. Опипа отоплителните тръби във вагона и заразказва как малко преди войната оборудвал вилата си с парно отопление.

Този разказ неочаквано се видя на Новиков интересен и важен, той помоли Неудобнов да му начертае схемата на парното във вилата, сгъна чертежчето и го прибра във вътрешния джоб на гимнастьорката си.

— Ще ми потрябва — каза.

Скоро в купето влезе Гетманов и весело, шумно поздрави Новиков:

— Ето че пак си имаме командир, вече искахме да избираме нов атаман, рекохме си, Стенка Разин заряза своята дружина.

Той загледа Новиков с добродушно присвити очи и Новиков се засмя на шегата, а в душата му пошавна вече познатото напрежение.

В шегите на Гетманов имаше една странна особеност: той сякаш знаеше много неща за Новиков и именно в шегите си намекваше за това. Ето, и сега повтори думите на Женя, казани при раздялата им, но това, разбира се, беше случайност.

Гетманов погледна часовника си и каза:

— Е, панове, сега е мой ред да отскоча до града, има ли възражения?

— Защо не, няма да скучаем тук без вас — каза Новиков.

— Не се съмнявам — каза Гетманов, — вие, другарю командир на корпус, изобщо не скучаете в Куйбишев.

И тази шега вече не беше случайна.

Застанал на вратата на купето, Гетманов попита:

— Как е Евгения Николаевна, Пьотър Павлович?

Физиономията на Гетманов беше сериозна, очите му не се смееха.

— Благодаря, добре е, много работи — каза Новиков и за да смени темата, попита Неудобнов: — Михаил Петрович, защо и вие не отскочите за час-два до Куйбишев?

— Че каква работа имам там? — отвърна Неудобнов.

Седяха един до друг и както слушаше Неудобнов, Новиков преглеждаше книжата, един по един оставяше настрана листовете и от време на време избъбряше:

— Тъй, тъй, тъй, продължавайте…

Цял живот Новиков бе докладвал на началството и началството винаги при това бе преглеждало книжата си и разсеяно бе произнасяло: „Тъй, тъй, тъй, продължавайте…“ и това винаги бе обиждало Новиков, и Новиков си бе мислил, че никога няма да прави така.

— Вижте сега какво — каза Новиков, — трябва предварително да изпращаме до ремонтното управление заявки за инженери по ремонта, за колесните машини имаме, а излезе, че за гъсеничните нямаме почти никакви.

— Вече написах, мисля, че е по-добре да я адресираме непосредствено до генерал-полковника, нали и без това ще стигне до него за утвърждаване.

— Тъй, тъй, тъй — каза Новиков. Подписа заявката и продължи: — Трябва да проверим противовъздушните средства в бригадите, след Саратов може да ни атакуват от въздуха.

— Вече разпоредих по щаба.

— Не, не така, за това трябва да отговарят лично началниците на ешелоните, да ми докладват най-късно до шестнайсет часа. Лично, лично.

Неудобнов каза:

— Получи се утвърждаването на Сазонов за длъжността началник-щаб на бригада.

— Бързо действат, телеграфно — отбеляза Новиков.

Този път Неудобнов не извърна поглед, усмихна се, разбрал яда на Новиков, неудобното му положение.

Обикновено Новиков не намираше смелост упорито да отстоява кандидатурите на хората, особено подходящи според него за командни длъжности. Щом станеше дума за политическа благонадеждност на командирите, се предаваше, а деловите качества на хората изведнъж преставаха да му се виждат важни.

Но сега се ядоса. Днес не желаеше да се примири. Втренчен в Неудобнов, заяви:

— Грешката е моя, принесох воинското умение в жертва на анкетните данни. На фронта ще оправим тази работа — там с анкетни данни не се воюва. Само да сбърка нещо, още първия ден ще го махна!

Неудобнов сви рамене:

— Аз лично нямам нищо против този калмик Басангов, но винаги трябва да предпочитаме руснака. Дружбата между народите е нещо свято, но, разбирате ли, сред малцинствата има голям процент враждебно настроени, колебливи, неясни хора.

— Да са мислили през трийсет и седма година — отвърна Новиков. — Имах един познат, Митка Евсеев. Той все крещеше: „Аз съм руснак, това е най-важното“. Дадоха му да разбере руснак ли е, какъв е — тикнаха го в затвора.

— Всяко нещо с времето си — каза Неудобнов. — А в затвора хвърлят мерзавците, враговете. У нас не затварят току-така. Навремето сключихме с германците Бресткия мир и това беше болшевизъм, а сега другарят Сталин призова да унищожим до крак германските окупатори, нахлули в нашата съветска Родина — и това пак е болшевизъм.

И назидателно добави:

— В наше време болшевикът преди всичко е руски патриот.

Новиков се нервира, той бе изстрадал своето чувство на руски патриот през тежките дни на войната, а Неудобнов сякаш го бе взел назаем от някаква канцелария, където не биха приели Новиков.

Разговаряше с Неудобнов, нервираше се, мислеше за много неща наведнъж, вълнуваше се. А бузите му горяха като от вятър и слънце, сърцето му биеше гръмко, силно, не искаше да се успокои.

Сякаш цял полк набиваше крак през сърцето му, гръмко, дружно удряха ботушите: „Женя, Женя, Женя“.

В купето надникна Вершков, вече простил на Новиков, и плахо съобщи:

— Другарю полковник, разрешете да доложа, готвачът ме изтормози: вече от два часа претопля яденето.

— Добре, добре, само че по-бързо.

И тутакси в купето дотича потният готвач и заподрежда чинийки с уралски туршии, а лицето му изразяваше страдание, щастие и обида.

— А на мене ми дай бутилчица бира — морно произнесе Неудобнов.

— Слушам, другарю генерал-майор — избъбри щастливият готвач.

Новиков почувства, че апетитът след дългия пост чак насълзи очите му. „Навикнал си с хубавото, другарю началник“ — сети се при спомена за одевешния студен люляк.

Новиков и Неудобнов едновременно погледнаха през прозореца: по релсите с пронизителни викове се олюляваше и препъваше пиян танкист, подкрепяше го милиционер с пушка на брезентов ремък. Танкистът все гледаше да се изтръгне и да удари милиционера, но той го бе хванал през раменете и явно в пияната глава на танкиста настана пълно объркване — забравил за желанието си да се бие, той с внезапно умиление зацелува милиционера по бузата.

Новиков каза на адютанта:

— Незабавно разследвайте и ми докладвайте за това безобразие.

— Трябва да се разстреля този мерзавец, този дезорганизатор — каза Неудобнов и дръпна пердето.

По простоватото лице на Вершков се изписа сложно чувство. Преди всичко той се натъжи, задето командирът на корпуса си развали апетита. Но същевременно съчувстваше и на танкиста, съчувствието му имаше различни оттенъци — на присмех, поощрение, другарско възхищение, бащинска нежност, печал и сърдечна тревога. Той рапортува:

— Слушам, да разследвам и докладвам — и веднага взе да си измисля: — Майка му живее тук, пък руснакът, нали няма мярка, разнежил се е, гледал е по-топло да се сбогува със старицата, та е подсилил дозите.

Новиков се почеса по тила, подръпна чинията: „Дума да не става, вече няма да мръдна от ешелона“ — помисли той, обръщайки се към жената, която го очакваше.

Гетманов се върна малко преди тръгването на ешелона, зачервен, весел, отказа да вечеря, само нареди на свръзката да му отвори бутилка от неговата любима мандаринова цитронада.

С пъшкане си свали ботушите и се излегна на дивана, с единия си крак, останал по чорап, затвори по-плътно вратата на купето.

Заразказва на Новиков новините, които чул от стария си приятел, секретаря на областния комитет — той се върнал снощи от Москва, а там го бил приел един от онези хора, които по празниците се качват на мавзолея, но не стоят близо до микрофона и до Сталин. Разбира се, този човек не знаел всичко и, естествено, не всичко, което знаел, разказал на секретаря на областния комитет, когото познавал от времето, когато този секретар бил инструктор в районния комитет в малко градче край Волга. Той пък от своя страна претеглил на невидими химически везни събеседника си, комисаря на танковия корпус, и му разказал съответната част от чутото в Москва. И то се знае, една малка част от разказа на секретаря на областния комитет комисарят на корпуса Гетманов предаде на полковник Новиков…

Но тази вечер той приказва с Новиков с особено интимен тон, това се случваше за пръв път. Говореше така, сякаш Новиков знаеше с подробности всичко за огромната изпълнителна власт на Маленков, за факта, че освен Молотов единствено Лаврентий Павлович говори на другаря Сталин на „ти“, и че другарят Сталин най не обича самоволните действия, и че другарят Сталин обича кашкавал сулгуни, и че другарят Сталин е зле със зъбите и затова топи хляба си във вино, и че между другото е сипаничав поради прекараната в детските години едра шарка, и че Вячеслав Михайлович отдавна вече е втората по значение фигура в партията, и че Йосиф Висарионович напоследък не обича твърде Никита Сергеевич и дори неотдавна при разговор по прекия телефон го е напсувал на майка.

Този интимен тон спрямо хора от най-висши държавни слоеве, веселото настроение на Сталин, който на разговорите с Чърчил се прекръства засмян, недоволството на Сталин от самонадеяността на един от маршалите изглеждаха по-важни от думите с лек намек, изречени от него, от човека, който заставаше на мавзолея — думите, жадувани и предчувствани от душата на Новиков: наближаваше моментът на настъплението! С някаква самодоволна глупава усмивчица, от която начаса сам се засрами, Новиков си помисли: „Ха сега де, и аз влязох в номенклатурата!“

Не след дълго без звънци, без обявяване ешелонът потегли.

Новиков излезе на площадката, отвори вратата, вгледа се в мрака, застлал града. И отново гръмко замарширува пехотата: „Женя, Женя, Женя“. Откъм локомотива през тракането и грохота се дочуха провлечените думи на песента „Ермак“.

Грохотът на стоманените колелета по стоманените релси и желязното тракане на вагоните, понесли към фронта стоманените туловища на танковете, и младите гласове, и студеният вятър откъм Волга, и огромното звездно небе го докоснаха някак по нов начин, не както преди секунда, не както през цялата тази година от първия ден на войната — в душата му се разискри надменна радост и жестоко, весело щастие от усещането за бойна груба сила, сякаш лицето на войната се бе променило, бе станало друго, не само загрозено от мъка и омраза… Печалната и мрачна песен, проточила се през мрака, зазвуча страховито, високомерно.

Но странно, днешното му щастие не пробуждаше у него доброта, желание да прощава. Това щастие надигаше омраза, гняв, стремеж да покаже силата си, да унищожи всичко, препречило пътя на тази сила.

Върна се в купето и също както одеве го бе обгърнало очарованието на есенната нощ, сега го обгърнаха задухът на вагона, тютюневият дим, миризмата на прегоряло краве масло и разтопена вакса, миризмата на потните, охранени щабни офицери. В пижама, разкопчана на белите му гърди, Гетманов се бе изтегнал на дивана.

— Какво, ще ударим ли едни карти? Генералитетът си даде съгласието.

— Защо не, може — отговори Новиков.

Гетманов тихо се оригна и угрижено продума:

— Сигурно имам някаква язва — хапна ли, страшно ме мъчат киселини.

— Не биваше да пращаме лекаря с втория ешелон.

Разпалвайки яда си, той мислеше: „Навремето исках да уредя Даренски, ама щом Федоренко се навъси, бих отбой. Казах на Гетманов и Неудобнов, те се начумериха: за какво ни е бивш репресиран — и аз пак бих отбой… Съгласен ли съм, не съм ли, не е ясно“. Загледан в Гетманов, той нарочно изкриви мисълта си до нелепост: „Днес ме черпи с моя коняк, а утре ще дойде моята жена и той ще поиска да спи с нея“.

Но защо той, който не се съмняваше, че именно нему предстои да прекърши гръбнака на германския военен механизъм, неизменно чувстваше своята слабост и боязън в разговор с Гетманов и Неудобнов?

В този щастлив ден у него тежко се надигна озлоблението от дългите изживени години, от положението му, в което бе станало закон военно неграмотни хора, свикнали с власт, с хубава храна, с ордени, да изслушват рапортите му, милостиво да ходатайстват да му се предостави стаичка в къщата на командния състав, да му изказват благодарности. Винаги го бяха ръководили хора, които не знаеха калибрите на артилерията, не умееха да прочетат без запъване написана от другиго реч, объркваха се по картата, произнасяха „процент“ вместо „процент“, „изтъкван пълководец“, „Берлин“. Той им рапортуваше. Тяхната малограмотност не зависеше от работническия им произход — нали и неговият баща беше миньор, дядо му беше миньор, брат му беше миньор. Понякога му се струваше, че малограмотността е силата на тези хора, тя им заменя образованието; неговите знания, правилният му говор, интересът му към книгите бяха негова слабост. Преди войната си бе мислил, че тези хора имат повече воля, повече вяра от него. Но войната показа, че и това не е вярно.

Войната го издигна на висока командна длъжност. Но се оказа, че пак не е господар. Той продължаваше да се подчинява на силата, която постоянно чувстваше, че не може да проумее. Двамата му подчинени, без да имат право да командват, бяха изразители на тази сила. И ето, че той се разтапяше от удоволствие, когато Гетманов споделяше с него разказите за света, където очевидно дишаше силата, нетърпяща неподчинение.

Войната ще покаже на кого дължи почит Русия — на такива като него или на такива като Гетманов.

Онова, за което бе мечтал, се изпълни: жената, обичана от дълги години, ще стане негова съпруга… Същия този ден танковете му получиха заповед да тръгнат към Сталинград.

— Пьотър Павлович — внезапно се обади Гетманов, — знаете ли, докато бяхте в града, ние тук с Михаил Петрович влязохме в спор.

Отлепи гръб от дивана, сръбна бира и каза:

— Аз съм простодушен човек и искам да споделя направо: заговорихме се за другарката Шапошникова. През трийсет и седма година брат й хлътна — и Гетманов посочи с пръст пода. — Оказа се, че Неудобнов го познавал по онова време, а пък аз познавам първия й мъж, Кримов — той, дето се вика, оцеля по чудо. Беше в лекторската група на ЦК. Та Неудобнов вика: не биваше другарят Новиков, на когото съветският народ и другарят Сталин оказаха такова високо доверие, да свързва личния си живот с човек от неясна социалнополитическа среда.

— Него пък какво го интересува личният ми живот? — каза Новиков.

— Именно де — отвърна Гетманов. — Това са отживелици от трийсет и седма, на тези неща трябва да се гледа по-широко. Не, не, разберете ме правилно. Неудобнов е прекрасен човек, кристално честен, непоколебим комунист със сталинска закалка. Но има един малък грях — понякога не вижда кълновете на новото, не ги усеща. За него най-важното са цитатите от класиците. А невинаги вижда на какво ни учи животът. Понякога имам чувството, че не знае, не разбира в каква държава живее, до такава степен се е натъпкал с цитати. А войната ни учи на много нови неща. Генерал-лейтенант Рокосовски, генерал Горбатов, генерал Пултус, генерал Белов — всички са били в затвора. А другарят Сталин реши, че може да им повери командването. Днес Митрич, дето му бях на гости, ми разправи как Рокосовски го произвели командарм направо от лагера — перял си в умивалника партенките и току го грабнали: по-скоро! Е, рекъл си, не ме оставиха да си доопера партенките — пък предната вечер един началник го разпитвал и го поотупали. Обаче го качват на „Дъгласа“ и право в Кремъл. Все пак трябва да си правим някакви изводи от тези неща. А нашият Неудобнов, нали си е ентусиаст на трийсет и седма, талмудист, не можеш го помръдна от позициите му. Не се знае каква е била вината на брата на Евгения Николаевна, може би и него другарят Берия сега щеше да го пусне и да му даде армия. А Кримов си е във войската. Човекът е в ред, с партийна книжка. За какво бяха тия приказки?

Ала именно тези думи взривиха Новиков.

— Пет пари не давам! — кресна той и сам се изненада, за пръв път чуваше гласа си такъв. — Какво ме засяга бил ли е враг Шапошников, или не е бил? Хич не ща да го знам! На оня пък, Кримов, Троцки казал, че статията му била мраморно написана. А мен какво ме интересува? Като е мраморно, мраморно да е. И Троцки, и Риков, и Бухарин, и Пушкин да са били безумно влюбени в него — какво общо има моят живот? Не съм чел мраморните му статии. Ами Евгения Николаевна какво общо има, да не е работила тя в Коминтерна до трийсет и седма? Всеки го бива да ръководи, ама я опитайте, другарчета, да повоювате, да поработите! Стига! До гуша ми дойде!

Бузите му горяха, сърцето биеше лудо, мислите бяха ясни, злобни, отчетливи, а в главата му пулсираше: „Женя, Женя, Женя“.

Слушаше се какво говори и се чудеше — нима е той, който за пръв път в живота си без опасения, свободно говори каквото мисли пред голям партиен деец? Погледна Гетманов радостно, потиснал разкаянието и опасенията си.

Внезапно Гетманов скочи от дивана, разпери дебелите си ръце и рече:

— Пьотър Павлович, дай да те прегърна, ти си истински мъж.

Новиков се смути, прегърна го, целунаха се и Гетманов извика към коридора:

— Вершков, дай ни коняк, командирът и комисарят на корпуса ще пият брудершафт!