Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живот и съдба (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Жизнь и судьба, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015)
Корекция
sir_Ivanhoe (2016)

Издание:

Василий Гросман

Живот и съдба

 

Роман

Първо издание

 

Превод: Здравка Петрова

Редактор: Георги Борисов

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Даниела Гакева

 

Василий Гроссман

Жизнь и судьба

Роман в трех книгах

 

© Editions L’Age d’Homme and the Estate of Vasily Grossman 1980–1991

© The Estate of Vasily Grossman 1992

 

© Здравка Петрова, превод, 2009

© Димитър Келбечев, художник, 2009

© Ростислав Димитров, типографско оформление, 2009

© Факел експрес, 2009

© Издателска къща Жанет 45, 2009

 

ISBN 978-954-9772-60-9 (Факел експрес)

ISBN 978-954-491-519-3 (Издателска къща Жанет 45)

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 60,5

 

Предпечат: „Студио Стандарт“ ЕООД

Печат: Полиграфически комплекс „Жанет 45“ — Пловдив

 

Факел експрес, София

Издателска къща Жанет 45, Пловдив

История

  1. — Добавяне

55

Вечерта след поредния си доклад Кримов се озова в блиндажа на подполковник Батюк, командира на дивизията, разположена по склоновете на Мамаев Курган и край Банно дере.

Батюк, мъж нисък на ръст, с лице на изтормозен от войната войник, се зарадва на Кримов.

За вечеря на масата на Батюк бе сложена хубава пача, топъл домашен пирог. Докато наливаше на Кримов водка, присвил очи, Батюк каза:

— Аз пък чух, че сте дошли да ни изнасяте доклади, чудех се при кого ли ще идете най-напред — при Родимцев или при мен. Все пак излезе, че при Родимцев.

Поизпъшка, засмя се.

— Ние живеем тук като на село. Щом поутихне вечер, почваме да си бъбрим по телефона със съседите: ти какво обядва, ами кой ти беше на гости, ами ти къде ще идеш, ами какво ти каза началството, чия баня е по-хубава, за кого са писали във вестника? Не пишат за нас, все за Родимцев, човек, ако съди по вестниците, излиза, че само той се бие в Сталинград.

Батюк канеше гостенина, а той само пийна чай с хляб, оказа се равнодушен към кулинарното изкуство.

Кримов видя, че спокойните движения и украинската бавност на говора не съответстват на трудните мисли, които се бе заел да премисли Батюк.

Николай Григориевич остана огорчен, задето Батюк не му зададе нито един въпрос, свързан с доклада му. Докладът сякаш нямаше нищо общо с онова, което действително интересуваше Батюк.

Разказът на Батюк за първите часове на войната порази Кримов. По време на общото отстъпление от границата Батюк повел своя полк на запад — да отнемат переправите от германците. Отстъпващото по шосето висше началство си въобразило, че смята да се предаде на германците. И още на място, на шосето, след един разпит, който се състоял от псувни на майка и истерични крясъци, било заповядано да го разстрелят. В последната минута, когато той вече стоял до дървото, червеноармейците отървали своя командир.

— Да — каза Кримов, — сериозна работа, другарю подполковник.

— Разрив на сърцето не получих — отвърна Батюк, — но порок си спечелих, това успях.

Кримов каза с леко театрален тон:

— Чувате ли стрелбата в Ринок? Какво ли прави сега Горохов?

Батюк изви очи към него.

— Че какво да прави? Сигурно пляска карти.

Кримов каза, че са го предупредили за предстоящата конференция на снайперистите при Батюк — ще му бъде интересно да присъства на нея.

— А, дума да няма, интересно ще е, защо да не е интересно — каза Батюк.

Заговориха за положението на фронта. Батюк се безпокоял от скритото нощно съсредоточаване на германските сили на северния участък.

Когато снайперистите се събраха в блиндажа на командира на дивизията, Кримов схвана за кого е бил изпечен пирогът.

По пейките, поставени край стената и около масата, сядаха хора с ватирани елеци, стеснителни, непохватни и с чувство за собствено достойнство. Дошлите по-късно гледаха да не вдигат шум и като работници, подреждащи лопати и брадви, подпираха в ъгъла своите автомати и пушки.

Лицето на прославения снайперист Зайцев изглеждаше роднински симпатично — мил, малко муден селски момък. Но когато Василий Зайцев извърна глава и присви очи, ясно се откроиха изсечените му черти.

Кримов си спомни едно случайно впечатление отпреди войната: веднъж, като наблюдаваше на някакво заседание свой стар познат, Николай Григориевич внезапно видя съвсем другояче лицето му, което винаги бе възприемал като сурово — мигащото око, увисналият нос, полуотворената уста, малката брадичка се сляха в безволев, нерешителен рисунък.

До Зайцев седяха минохвъргачът Бездидко — мъж с тесни рамене и кафяви, непрестанно засмени очи, и младият узбек Сюлейман Халимов, който детински бе издул дебелите си устни. Снайперистът артилерист Мацегура, който бършеше потта от челото си, изглеждаше обременен с голямо семейство човек, чийто характер няма нищо общо със страховитата работа на снайпериста.

А останалите дошли в блиндажа снайперисти — артилеристът лейтенант Шуклин, Токарев, Манжуля, Солодки — те пък изглеждаха съвсем плахи и срамежливи момчета.

Батюк заразпитва снайперистите с приведена глава и изглеждаше като любознателен ученик, а не като един от най-опитните и препатили сталинградски командири.

Когато се обърна към Бездидко, в очите на всички проблесна весело очакване на някаква шега.

— Е, как я караш, Бездидко?

— Вчера хубаво наредих германците, другарю подполковник, научили сте вече, а от заранта убих петима фрица, изстрелях четири мини.

— Да, това не ти е Шуклин, той само с едно оръдие извадил от строя четиринайсет танка.

— Той гърмял само с едно оръдие, защото в батареята му само то останало.

— Той разби бардачето на германците — каза хубавецът Булатов и се изчерви.

— Записах го като обикновен блиндаж.

— Да, блиндаж — проговори Батюк, — днес една мина изби вратата. — И се обърна към Бездидко, укорително добави на украински: — А я подумав: от сукин син Бездидько, шо робить, хиба ж я его учив так стрелять.[1]

Особено притеснителният мерач на оръдие Манжуля си взе парче пирог и тихо каза:

— Хубаво е втасал, другарю подполковник.

Батюк почука по чашата си с патрон от пушка.

— Е, другари, дайте сега сериозно.

Това беше производствено съвещание, такива се провеждат и в заводи, и на полски станове. Ала не тъкачи, не хлебари, не шивачи седяха тук, не за жито и вършитба разговаряха тези хора.

Булатов разказа как видял един германец, който си вървял по пътя, прегърнал жена, как ги накарал да залегнат и преди да ги убие, на три пъти ги оставял да станат и отново ги карал да залягат, като вдигал с куршуми облачета прах на два-три сантиметра от краката им.

— А него убих, както се беше изправил отгоре й, останаха така, накръст сред пътя.

Булатов разказваше отпуснато и от разказа му лъхаше ужас, какъвто няма никога в разказите на войниците.

— Я не ни премятай, Булатов — прекъсна го Зайцев.

— Няма лъжа, бе — не го разбра Булатов. — Днес сметката ми прави седемдесет и осем души. Другарят комисар е свидетел, ето подписа му.

На Кримов му се искаше да се намеси, да каже, че сред убитите от Булатов може да е имало работници, революционери, интернационалисти… Трябва да помним това, инак може да се превърнем в крайни националисти. Но Николай Григориевич мълчеше. Нали такива мисли са неуместни на война, те не въоръжават, а разоръжават.

Фъфлещият светлорус Солодки разказа как вчера убил осем германци. После добави:

— Аз, начи, съм колхозник от Уман, фашистите наизвършиха сума страхотии в моето село. И аз изгубих малко кръвчица — три пъти съм раняван. Та ей го, от колхозник станах снайперист.

Мрачният Токарев обясни как е най-добре да се избира мястото край пътя, по който германците отиват за вода и към кухните, и между другото каза:

— Жената пише — много народ изпогинал в плен край Можай, сина ми го убили, задето му дадох името Владимир Илич.

Халимов развълнувано разказа:

— Аз никога не бързал, кипне ли сърце — стрелял. Когато дойдох на фронта, приятел ми беше сержант Гуров, аз учих него узбекски, той учи мене руски. Германците убивал него, аз дванайсет повалил. Взе от офицер бинок, сложи на мой врат: ваша заповед изпълни, другарю политрук.

Страшнички бяха все пак тези творчески отчети на снайперистите. Цял живот Кримов се бе присмивал на лигавите интелигенти, на Евгения Николаевна и Щрум, които охкаха и ахкаха за страданията на разкулачените през периода на колективизацията. За събитията от 1937 година казваше на Евгения Николаевна: „Не е страшно, че унищожават враговете, майната им на тях, страшно е да удряш свои хора“.

И сега му се искаше да каже, че винаги, без колебание е бил готов да унищожава белогвардейските гадове, меншевишките и есерските отрепки, после и кулаците, че никога не е изпитвал никакво съжаление към враговете на революцията, но пък и не бива да се радваме, когато наред с фашистите падат убити германски работници. Все пак става ти малко страшно от думите на снайперистите, макар че те знаят в името на какво вършат своето дело.

Зайцев заразказва за многодневното си състезание с един германски снайперист в подножието на Мамаев Курган. Германецът знаел, че Зайцев го следи, и също следял Зайцев. Двамата чувствали, че силите им горе-долу са равни, и никой не можел да премахне другия.

— Онзи ден той уби трима наши, а аз седя в долчинката, нито веднъж не бях стрелял. Стреля той за пореден път, уцели без грешка, падна боецът на хълбок, с отметната ръка. Откъм ония иде войник с някакъв лист, а аз седя, гледам… А той, както разбирам, е наясно, че ако тук имаше снайперист, щеше да убие тоя с листа, а тоя с листа мина… Аз пък разбирам, че той не вижда боеца, когото застреля, и му е интересно да го погледне. Тишина. И втори германец претича с кофа — долчинката мълчи. Минаха още шестнайсетина минути — взе да се надига. Изправи се. И аз се изправих в цял ръст…

Изживявайки отново онези минути, Зайцев се надигна от масата — онзи особен израз на сила, който се бе мярнал по лицето му, сега стана единствен, основен, вече го нямаше добродушното момче с широкия нос — нещо могъщо, лъвско, зловещо имаше в тези издути ноздри, във високото чело, в очите, изпълнени със страховито, победоносно вдъхновение.

— Той разбра — позна ме. И аз стрелях.

За миг стана тихо. Сигурно така тихо е било след краткия изстрел вчера и сякаш отново се чу шумът на рухнало човешко тяло. Батюк изведнъж се обърна към Кримов и попита:

— Е, какво, интересно ли ви е?

— Страшно интересно — каза Кримов и не произнесе нито дума повече.

Кримов остана да пренощува при Батюк.

Мърдайки устни, Батюк отброи в чашчица няколко капки лекарство за сърце, после наля вода в голяма чаша.

Между няколко прозевки разказа на Кримов за дивизията си, не за боевете, а за някои житейски събития.

Кримов имаше чувството, че всичко, което говори Батюк, все е свързано с историята, случила се с Батюк първите часове на войната, че мислите му водят началото си от нея.

Още от първите сталинградски часове някакво странно чувство не напускаше Николай Григориевич.

Ту му се струваше, че е попаднал в безпартийно царство. Ту обратното — че диша въздуха от първите дни на революцията.

Кримов неочаквано попита:

— Отдавна ли сте член на партията, другарю подполковник?

Батюк рече:

— Защо, другарю батальонен комисар, струва ви се, че линията ми не е съвсем правилна ли?

Кримов помълча.

После каза на командира на дивизията:

— Знаете ли, минавам за доста добър партиен оратор, говорил съм на големи работнически митинги. А тук непрекъснато имам чувството, че не аз водя, а мен ме водят. Такова едно странно чувство. Та за линията — един държи линията, другиго линията го държи. Искаше ми се да се намеся в разговора на вашите снайперисти, да внеса една поправка. А после си помислих — то е все едно на краставичар краставици да продаваш. Но, честно казано, не само затова си премълчах. Политуправлението нарежда на докладчиците да внушават на бойците, че Червената армия е армия на отмъстители. Та не иде да приказвам за интернационализъм и за класов подход. Нали най-важното е да мобилизираме яростта на масите против враговете! Че да не излезе като с оня глупак от приказката — отишъл на сватба, а заприпявал за упокой…

Помисли малко и продължи:

— Пък и навикът… Партията обикновено мобилизира гнева на масите, яростта, учи да бием врага, да унищожаваме. В нашата работа християнският хуманизъм е неуместен. Нашият съветски хуманизъм е суров… Ние не се церемоним…

Помисли малко и довърши:

— Естествено, нямам предвид онзи случай, когато без вина са ви повели на разстрел. Случвало се е и през трийсет и седма да бием своите: това е наша трагедия. А германците тръгнаха срещу отечеството на работниците и селяните, тъй че… Войната си е война! Пада им се.

Кримов очакваше Батюк да отговори, но той мълчеше — не защото беше озадачен от думите на Кримов, а защото бе заспал.

Бележки

[1] А аз си помислих: ама че е този Бездидко, какви ги върши, така ли съм го учил да стреля, (укр.). — Б.пр.