Василий Гросман
Живот и съдба (66)

66

Маря Ивановна започна да налива чая. Заспориха за литература.

— Забравихме Достоевски — каза Мадяров, — в библиотеките не обичат да го дават за домашен прочит, издателствата не го преиздават.

— Защото е реакционер — отвърна Щрум.

— Вярно, не биваше да пише „Бесове“ — съгласи се Соколов.

Но тогава Щрум попита:

— Сигурен ли сте, Пьотър Лаврентиевич, че не е бивало да пише „Бесове“? По-скоро не биваше да пише „Дневник на писателя“.

— На гениите не им се търсят кусури — каза Мадяров. — Достоевски не се побира в нашата идеология. Вземете Маяковски. Сталин неслучайно го нарече най-добрия и най-талантливия. Емоциите му са олицетворение на държавната идея. А Достоевски е самата човечност дори когато мисли държавнически.

— Ако разсъждаваме така — каза Соколов, — цялата литература на деветнайсетия век не се побира.

— Е, не бих казал — възрази му Мадяров. — Ето, Толстой опоетизира идеята за народна война, а държавата сега оглави справедливата народна война. Както каза Ахмед Усманович, идеите съвпаднаха и ето ви го приказното битие: четат Толстой и по радиото, и на сцената, и го издават, и вождовете го цитират.

— Чехов е най-добре, и миналата, и нашата епоха го признават — каза Соколов.

— Е, ама и ти го каза! — възкликна Мадяров и тупна с длани по масата. — Чехов е признат у нас по недоразумение. Също както Зошченко, който в известен смисъл е негов наследник.

— Не разбирам — каза Соколов, — Чехов е реалист, а у нас си патят декадентите.

— Не разбираш ли? — попита Мадяров. — Ами да ти обясня тогава.

— Не закачайте Чехов — обади се Маря Ивановна, — аз го обичам най-много от всички писатели.

— И ти си права, Машенка — каза Мадяров. — Ти, Пьотър Лаврентиевич, у декадентите ли търсиш човечността?

Соколов сърдито махна с ръка.

Но и Мадяров реши да не му обръща внимание, за него беше важно да изкаже своята мисъл, тъкмо затова му беше изгодно Соколов да търси човечност у декадентите.

— Индивидуализмът не е човечност! Нещо бъркате. Всички бъркат тези неща. Струва ви се, че у нас ругаят декадентите ли? Нищо подобно. Те не са врагове на държавата, просто са ненужни, безразлични са. Убеден съм — между социалистическия реализъм и декадентството не съществува пропаст. Веднъж спорехме какво е социалистическият реализъм. Това е огледалце, което на въпроса на партията и правителството: „Кажи ми, огледалце, кой е най-мил, най-красив на този свят?“ отговаря: „Ти, ти, партийо, ти, правителство наше, наша държаво, ти си най-милата, най-красивата от всички!“

А декадентите на този въпрос отговарят така: „Аз, аз, аз, декадентът, съм най-мил, най-румен на света!“ Разликата не е голяма. Социалистическият реализъм е утвърждаване на държавната изключителност, а декадентството — утвърждаване на индивидуалната изключителност. Методите са различни, а същността е една — възторг пред собствената изключителност. Една гениална държава без недостатъци хич не се интересува от ония, дето не приличат на нея. И декадентската дантелена личност е дълбоко безразлична към всички други личности, освен към две — с едната тя води изтънчен разговор, а с другата се целува и милува. А външно изглежда сякаш индивидуализмът, декадентството се бори за човека. В действителност за нищо не му пука. Декадентите са безразлични към човека — и държавата е безразлична. Пропаст не съществува.

Соколов, примижал, слушаше Мадяров и щом почувства, че той ей сега ще заговори за съвсем забранени неща, го прекъсна:

— Извинявай, но какво общо има тук Чехов?

— Тъкмо за него става дума. Между него и съвременността е зейнала огромна пропаст. Нали Чехов повдигна на плещите си несъстоялата се руска демокрация. Пътят на Чехов е пътят на руската свобода. А ние тръгнахме по друг път. Опитайте се да обхванете всички негови герои. Може би само Балзак е въвел в общественото съзнание такива огромни маси хора. Но не, не! Помислете: лекари, инженери, адвокати, учители, професори, помешчици, бакали, фабриканти, гувернантки, лакеи, студенти, чиновници от всякакви категории, прекупвачи, кондуктори, свахи, псалтове, архиереи, селяни, работници, обущари, моделки, градинари, зоолози, собственици на странноприемници, ловни надзиратели, проститутки, рибари, поручици, подофицери, художници, готвачки, писатели, портиери, монахини, войници, акушерки, сахалински каторжници…

— Стига, стига — развика се Соколов.

— Стига ли? — с комична закана повтори Мадяров. — Не, не стига! Чехов въведе в нашето съзнание цялата огромна Русия, всичките й класи, съсловия, възрасти… Нещо повече! Той въведе тези милиони като демократ, разбирате ли, като руски демократ! Той каза, както никой преди него, дори Толстой не бе го казал: всички ние преди всичко сме хора, разбирате ли, хора, хора, хора! Каза го в Русия, където никой преди него не бе го казвал. Той каза: най-важното е, че хората са хора, а вече после архиереи, бакали, татари, работници. Разбирате ли — хората са добри и лоши не защото са архиереи и работници, татари или украинци, — хората са равни, защото са хора. Преди половин век заслепени от партийно тесногръдие хора смятаха Чехов за изразител на безвремието. А Чехов е знаменосец на най-великото знаме, вдигано в Русия през хилядолетната й история — на истинската, руската, добрата демокрация, разбирате ли, на руското човешко достойнство, на руската свобода. Та нали нашата човечност винаги е сектантски непримирима и жестока. Дори Толстой с неговата проповед за непротивене на злото не проявява търпимост, а най-важното — не тръгва от човека, а от Бог. За него е важно да възтържествува идеята, утвърждаваща доброто, а нали богоносците винаги се стремят насилствено да вселят Бог у човека, в Русия пък за тази цел не подбираме средствата — заколват те, убиват те като нищо.

Чехов е казал: Бог да стори път, да отстъпят така наречените велики прогресивни идеи, нека започнем от човека, да бъдем добри, внимателни към човека, какъвто и да е той — архиерей, селяк, фабрикант милионер, сахалински каторжник, лакей от ресторант; да започнем от уважението, милостта, обичта към човека, инак нищо няма да излезе. Ей това се казва демокрация, несъстоялата се засега демокрация на руския народ.

Руснакът е видял какво ли не за хиляда години — и величия, и свръхвеличия, едно само не е видял — демокрация. Ето я, между другото, разликата между декадентството и Чехов. В раздразнението си държавата може да понатупа декадента, да го посрита. А у Чехов не схваща най-важното, затуй го търпи. В нашите владения няма място за демокрация, разбира се, за истинската, човечната.

Остротата на тези думи очевидно никак не харесваше на Соколов.

А Щрум, щом забеляза това, с някакво неразбираемо за самия него удоволствие изрече:

— Добре го казахте, вярно, умно. Моля ви само, бъдете снизходителни към Скрябин, мисля, че минава за декадент, а аз го обичам.

С жест отказа да приеме чинийката със сладко, която сложи пред него жената на Соколов:

— Не, не, благодаря, не искам.

— От касис е — настоя тя.

Той я погледна в светлокафявите, жълтеникави очи и попита:

— Нима съм ви споменавал, че имам слабост към него?

Тя кимна, усмихна се. Зъбите й бяха неравни, устните — тънки, бледи. И от усмивката нейното бледо, възсиво лице стана мило, привлекателно.

„Симпатична е, просто е чудесна, само дето нослето й все се зачервява“ — помисли си Щрум.

Каримов каза на Мадяров:

— Леонид Сергеевич, как да съчетаем страстната реч за Чеховата човечност с вашия химн на Достоевски? За Достоевски не всички хора в Русия се еднакви. Хитлер нарекъл Толстой нищожество, а разправят, портретът на Достоевски бил окачен в кабинета му. Аз съм от малцинствата, татарин съм, роден съм в Русия и не прощавам на никой руски писател омразата към поляците, към евреите. Не мога, дори да е велик гений. Твърде много погроми изтърпяхме в царска Русия, твърде много кръв се ля и ни заплюваха в очите. Никой велик писател в Русия няма право да се държи зле с малките нации, да презира поляците и татарите, евреите, арменците, чувашите.

Този побелял тъмноок татарин каза на Мадяров със злобна, надменна монголска усмивчица:

— Може би сте чели произведението на Толстой „Хаджи Мурат“? Може би сте чели „Казаци“? Може би сте чели разказа „Кавказки пленник“? Всички са написани от руски граф, по-руски от литовеца Достоевски. Докато са живи, татарите ще се молят за Толстой на Аллаха.

Щрум погледна Каримов.

„Такъв си бил, значи — помисли си той, — такъв си бил“.

— Ахмед Усманович — каза Соколов, — дълбоко уважавам вашата любов към народа ви. Но позволете и аз да се гордея, че съм руснак, позволете ми да обичам Толстой не само защото е писал хубави неща за татарите. На нас, руснаците, кой знае защо не ни признават правото да се гордеем с народа си, веднага ни наричат черносотници.

Каримов стана, по лицето му изби бисерна пот, той заяви:

— Ще ви кажа истината, тъй де, защо да си кривя душата, когато съществува истина. Ако си припомним как още през двайсетте години премахваха онези, с които се гордее татарският народ, всички наши големи културни хора, трябва да помислим защо се забранява „Дневник на писателя“.

— Не само вашите, избиваха и наши — каза Артелев.

Каримов отвърна:

— При нас унищожаваха не само хора, бе унищожена националната ни култура. Сегашната татарска интелигенция е на дивашко ниво в сравнение с онези хора.

— Да, да — присмехулно подхвана Мадяров, — те са можели да създадат не само култура, но и своя татарска външна и вътрешна политика.

— Сега вие имате своя държава — каза Соколов, — имате институти, училища, опери, книги, татарски вестници, революцията ви даде всичко.

— Вярно, има и държавна опера, и държава. А ни хвърля в затворите…

— Е, да ви кажа, ако татари ви хвърляха в затворите, нямаше да ви е по-леко — каза Мадяров.

— Ами ако изобщо не затваряха? — обади се Маря Ивановна.

— Е, ти пък много искаш, Машенка — отвърна Мадяров.

Той си погледна часовника и каза:

— Охо, трябва да ставам.

Маря Ивановна побърза да каже:

— Льонечка, останете да пренощувате, ще разпъна походното легло.

Веднъж той се бе оплакал на Маря Ивановна, че особено силно чувства самотата си, когато вечер се прибира вкъщи и там никой не го чака, влиза в празна тъмна стая.

— Защо не — каза Мадяров, — нямам нищо против. Пьотър Лаврентиевич, ти какво ще кажеш?

— Ама, разбира се — отвърна Соколов и Мадяров шеговито добави:

— Каза домакинът без капка ентусиазъм.

Всички наставаха от масата, започнаха да се сбогуват.

Соколов излезе да изпрати гостите и Маря Ивановна сниши глас, за да каже на Мадяров:

— Колко е хубаво, че Пьотър Лаврентиевич не избягва тези разговори. В Москва още при първия намек млъкваше, затваряше се.

Тя произнесе името на мъжа си Пьотър Лаврентиевич с особено гальовна и почтителна интонация. Нощем преписваше на ръка трудовете му, пазеше черновите, налепваше на картон отделни случайни бележки. Смяташе го за велик човек и същевременно той й изглеждаше безпомощно дете.

— Харесва ми този Щрум — каза Мадяров. — Не разбирам защо го смятат за неприятен човек.

И добави шеговито:

— Забелязах, че произнасяше всичките си речи пред вас, Машенка, а когато шетахте из кухнята, си пестеше красноречието.

Тя стоеше с лице към вратата, мълчеше, сякаш не чуваше Мадяров, после каза:

— Я стига, Льоня, за него аз съм една буболечка. Петя го намира злобен, присмехулен, надменен, затова физиците не го обичат, а някои се страхуват от него. Но аз не съм съгласна, струва ми се, че е много добър.

— Не, далеч не може да се каже, че е добър — каза Мадяров. — Все гледа да ухапе, с никого не е съгласен. Но умът му е свободен, не е магнетизиран.

— Не, той е добър, уязвим е.

— Но трябва да признаете — промълви Мадяров, — че Петенка и сега няма да изтърве излишна дума.

През това време влезе Соколов. Чу думите на Мадяров.

— Слушай какво ще те помоля, Леонид Сергеевич — каза той, — недей да ми даваш акъл, и второ, ще те помоля в мое присъствие да не говориш на такива теми.

Мадяров отговори:

— Знаеш ли, Пьотър Лаврентиевич, и ти не ми давай акъл. Аз сам отговарям за това, което приказвам, ти също.

Соколов явно понечи да тръсне нещо рязко, но се сдържа и отново излезе от стаята.

— Е, ами аз май ще си тръгвам — каза Мадяров.

Маря Ивановна го спря:

— Много ще ме огорчите. Нали знаете колко е добър. Цяла нощ ще се тормози.

Заобяснява, че Пьотър Лаврентиевич имал ранима душа, че много е преживял, през трийсет и седма го викали на жестоки разпити, след което прекарал четири месеца в нервна клиника.

Мадяров я изслуша, кимайки, после каза:

— Добре, добре, Машенка, склонихте ме. — И внезапно ядосан, добави: — Всичко това, разбира се, е вярно, но не викаха само вашия Петруша. Спомняте ли си, когато и мене държаха на „Лубянка“ единайсет месеца? През това време Пьотър само веднъж се обадил на Клава по телефона. На родната си сестра, какво ще кажете? А ако си спомняте, и на вас забранил да й се обаждате. Клава го изживя много болезнено… може и да е велик физик, но в душата му има нещо мъничко лакейско.

Маря Ивановна закри лицето си с длани, дълго не продума.

— Никой, никой не може да разбере колко ме боли от това — промълви тихо.

Единствено тя знаеше колко го отвращаваха трийсет и седма година и жестокостите на масовата колективизация, колко чист душевно бе той. Ала единствена знаеше и колко бе потиснат, как робски бе покорен на властта.

Именно затова вкъщи бе толкова капризен, държеше се властно, бе свикнал Машенка да му лъска обущата, да му вее с кърпичка в жегата, на разходка из курортите да пропъжда с клонка комарите от лицето му.