Метаданни
Данни
- Серия
- Живот и съдба (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Жизнь и судьба, 1960 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Здравка Петрова, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Военна проза
- Епически роман
- Исторически роман
- Реалистичен роман
- Социален роман
- Съвременен роман (XX век)
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2015)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2016)
Издание:
Василий Гросман
Живот и съдба
Роман
Първо издание
Превод: Здравка Петрова
Редактор: Георги Борисов
Художник: Димитър Келбечев
Коректор: Даниела Гакева
Василий Гроссман
Жизнь и судьба
Роман в трех книгах
© Editions L’Age d’Homme and the Estate of Vasily Grossman 1980–1991
© The Estate of Vasily Grossman 1992
© Здравка Петрова, превод, 2009
© Димитър Келбечев, художник, 2009
© Ростислав Димитров, типографско оформление, 2009
© Факел експрес, 2009
© Издателска къща Жанет 45, 2009
ISBN 978-954-9772-60-9 (Факел експрес)
ISBN 978-954-491-519-3 (Издателска къща Жанет 45)
Формат 84/108/32
Печатни коли 60,5
Предпечат: „Студио Стандарт“ ЕООД
Печат: Полиграфически комплекс „Жанет 45“ — Пловдив
Факел експрес, София
Издателска къща Жанет 45, Пловдив
История
- — Добавяне
44
Началникът на обекта, командирът на зондеркомандата щурмбанфюрер Калтлуфт, успя да се наложи централната диспечерска служба всяка вечер да му дава графика за пристигането на ешелоните с един ден предварително. Калтлуфт своевременно инструктираше своите хора за предстоящата им работа — за общия брой на вагоните, за количеството на пристигналите хора; в зависимост от страната, откъдето пристигаше ешелонът, се викаха съответни помощни команди затворници — бръснари, придружители, товарачи.
Калтлуфт не обичаше разхайтеността; той не пиеше и се ядосваше, щом видеше подчинените си нетрезви. Само веднъж го видяха весел и оживен: когато заминаваше за Великден при семейството си, вече в колата, повика щурмфюрер Хан и взе да му показва снимки на дъщеря си, едролико момиче с големи очи, което приличаше на баща си.
Калтлуфт обичаше да работи, жал му беше за изгубеното време, след вечеря не ходеше в клубните помещения, не играеше карти и не гледаше филми. На Коледа за зондеркомандата бе уредена елха и пя самодеен хор, а на вечеря дадоха безплатно по бутилка френски коняк на двама. Калтлуфт се отби в клуба за половин час и всички видяха по пръстите му прясна следа от мастило — бе работил в коледната вечер.
Някога бе живял в селска къща с родителите си и бе мислил, че в тази къща ще протече животът му — харесваше му спокойствието на село, не се страхуваше от работа. Мечтаеше да разшири бащиното си стопанство, ала си мислеше, че колкото и големи да станат доходите от отглеждането на свине, от търговията с ряпа и пшеница, ще прекара целия си живот в тихия и уютен бащин дом. Но животът се подреди другояче. В края на Първата световна война попадна на фронта и тръгна по пътя, който му отреждаше съдбата. Съдбата, изглежда, бе му отредила от селянин да стане войник, от окопите да отиде в охраната на щаба, от канцеларист да се издигне до адютант, после да се прехвърли от централния апарат на Имперската сигурност в управлението на лагерите и най-сетне — на длъжността началник на зондеркоманда в лагера за унищожение.
Ако на Калтлуфт се наложеше да отговаря пред небесния съд, за оправдание на душата си щеше правдиво да разкаже на съдията, как съдбата го е тласкала към попрището на палач, убил петстотин и деветдесет хиляди души. Какво е могъл да направи пред волята на могъщите сили: световната война, огромното национално движение, непреклонната партия, държавната принуда? Кой е в състояние да плува по живота сам? Човек е, би си живял в бащиния дом. Не той е вървял, а са го тласкали, не той е искал, водили са го, вървял е като Малечко Палечко, съдбата го е водила за ръка. И по същия начин или почти по същия биха се оправдавали пред Бога онези, които изпращаше на работа Калтлуфт, и другите, които бяха изпратили на работа Калтлуфт.
На Калтлуфт не се наложи да оправдава душата си пред небесния съд. И затова Бог не бе принуден да потвърди пред Калтлуфт, че на тоя свят виновни няма.
Има небесен съд и съд на държавата и обществото, но съществува един висш съд — съдът на грешника спрямо грешника. Грешникът е изпитал мощта на тоталитарната държава — тя е безгранична; тази страшна сила сковава човешката воля с пропаганда, глад, самота, с лагер и смъртна заплаха. Но във всяка човешка стъпка, направена под заплахата от нищета, глад, лагер или смърт, винаги наред с обусловеното се проявява и свободната воля на човека. Върху житейския път на началника на зондеркомандата — от селото към окопите, от безпартийното филистерство към съзнателния член на националсоциалистическата партия — винаги и навсякъде се е отпечатвала неговата воля. Съдбата води човека, но той върви, защото иска, а е свободен да не поиска. Съдбата води човека, човекът се превръща в оръдие на изтребителни сили, но при това той самият печели, а не губи. Знае това и напредва към печалбата; страшната съдба и човекът имат различни цели, но пътят им е общ.
Не безгрешният и милостив небесен съдия, не мъдрият върховен държавен съд, който се ръководи от благото на държавата и обществото, не светецът, не праведникът, а жалкият, смазан от фашизма, омърсен и грешен човек, който е изпитал на гърба си ужасната власт на тоталитарната държава, който е падал, който се е кланял, който е треперил от страх и се е подчинявал, той ще произнесе присъдата.
Той ще каже:
— Има виновни в страшния свят! Виновен!