Василий Гросман
Живот и съдба (36)

36

Нощем той често си спомняше месеците, прекарани в сталинградската болница. Беше забравил мократа от пот риза, възсолената, причиняваща гадене вода, беше забравил тежката миризма, която го бе мъчила. Тези болнични дни бяха в паметта му като олицетворение на щастието. И тук, в гората, се вслушваше в бученето на дърветата и си мислеше: „Нима чух нейните стъпки?“

Истина ли бе онова? Тя го бе прегръщала, бе галила косите му, бе плакала и той бе целувал нейните мокри, солени очи.

Понякога Викторов си мислеше как ще отскочи до Сталинград с „Яка“, само за няколко часа, в Рязан може да зареди с гориво, после да стигне до Енгелс — там едно познато момче работи като отговорен дежурен. Пък после, ако щат, да го разстрелят.

Все си спомняше една прочетена в стара книга история: богатите братя Шереметеви, синове на фелдмаршал, омъжили своята шестнайсетгодишна сестра за княз Долгоруки, момичето го било виждало комай само веднъж преди сватбата. Братята дали за булката огромна зестра, подареното сребро изпълвало цели три стаи. А два дена след сватбата бил убит Петър II. Хванали Долгоруки, който бил негов приближен, и го откарали на север, заключили го в една дървена кула. Младата съпруга не се вслушала в придумките — тя можела да се освободи от този брак, била живяла с него само два дена. Заминала подир мъжа си, заселила се в затънтения горски край, в селска къща. Всеки ден в продължение на десет години отивала при кулата, където бил затворен Долгоруки. Една сутрин видяла, че прозорчето е отворено, а вратата отключена. Младата княгиня се затичала по улицата, падала на колене пред всеки срещнат, който и да бил той — селянин, стрелец, молела, питала къде е мъжът й. Хората й казали, че Долгоруки е откаран в Нижни Новгород. Много изстрадала тя в тежкия път пеша. А в Нижни научила, че Долгоруки е екзекутиран, отсекли му главата, ръцете и краката. Тогава Долгорукая решила да иде в манастир, заминала за Киево-Печорската лавра. В деня на подстригването дълго скитала по брега на Днепър. Ала не за свободата тъгувала Долгорукая, приемайки монашеството, тя трябвало да свали от пръста си венчалната халка, а не можела да се раздели с нея… Много часове наред ходила покрай брега, а после, когато слънцето взело да клони към залез, свалила халката, хвърлила я в Днепър и поела към манастирската порта.

И лейтенантът от въздушните сили, възпитаникът на дома за сираци, шлосерът от механичната работилница на Сталгрес^[1] постоянно си спомняше живота на княгиня Долгорукая. Вървеше през гората и си представяше: ето, вече е загинал, заровили са го и опушеният му самолет, забил нос в земята, е ръждясал, разпада се част след част, изгубва се сред тревата и по тези места броди Вера Шапошникова — спира се, слиза по стръмния бряг към Волга, взира се във водата… А преди двеста години тук е бродила княгиня Долгорукая, ще излезе на поляната, ще мине през лена, ще разгърне с ръце отрупаните с алени плодове храсти. И го пронизваше болка — горчива, безнадеждна, сладка.

Върви през гората слабичко лейтенантче с овехтяла гимнастьорка — колко такива са забравени в незабравимото време.