Василий Гросман
Живот и съдба (112)

38

В южната част на Сталинград, в селището Бекетовка, в Корабостроителния завод областната партийна организация бе решила да проведе тържествено заседание, посветено на двайсет и пет годишнината на Октомврийската революция.

Рано сутринта на 6 ноември в подземния команден пункт на Сталинградския областен комитет в дъбовата горичка на левия бряг на Волга се събраха партийните ръководители на областта. Първият секретар на областния комитет, отрасловите секретари, членовете на бюрото хапнаха по една топла закуска и тръгнаха с коли от дъбовата горичка за шосето, което водеше към Волга.

По това шосе нощем към южната тумакска переправа се придвижваха танкове и артилерия. Тъжната гледка на разровената от войната степ, цялата в замръзнали буци кафява пръст, в локви, стегнати от калаен на цвят лед, пронизваше сърцето. Ледът по Волга се бе напукал, шумоленето му се чуваше на десетки метри от брега. Духаше силен югоизточен вятър, прехвърлянето през Волга с открит железен шлеп този ден беше твърде неприятна работа.

Очакващите прехвърлянето червеноармейци в шинелчета, развети от студения волжки вятър, седяха на шлепа, притиснати един до друг, и гледаха да не докосват просмуканото със студ желязо. Страшно тракаха зъбите на хората, те подвиваха нозе, а когато откъм Астрахан задуха могъщият леден вятър, вече нямаха сили нито да си духат на пръстите, нито да се пляскат по хълбоците, нито да си бършат носовете. Хората замръзваха. Над Волга се стелеше дрипав пушек, бълван от параходните комини. Пушекът изглеждаше особено черен на фона на леда, а ледът изглеждаше особено бял под ниския покров на параходния пушек. Ледът бе понесъл откъм сталинградския бряг войната.

Едроглав гарван бе кацнал на един леден блок, той мислеше: имаше за какво да мисли. На блока до него се търкаляше обгоряло парче от войнишки шинел, на трети блок стоеше вкаменена валенка, ледът бе сковал огънатото дуло на щръкнала карабина. Леките коли на секретарите на областния комитет и членовете на бюрото се покачиха на шлепа. Секретарите и членовете на бюрото слязоха от колите и застанали до бордовете, се загледаха в бавно плуващия лед, заслушаха се в шумоленето му.

Старец с посинели устни, с червеноармейска ушанка и черна полушубка, отговорникът на шлепа, отиде до секретаря на областния комитет Лактионов, който отговаряше за транспорта, и с невъобразимо дрезгав глас, повреден от речната влага, от дългите години с водка и тютюн, каза:

— На, другарю секретар, когато правехме първия сутрешен рейс, едно матросче лежеше на леда, момчетата го свалиха, за малко да се удавят с него, щото трябваше да го изкъртват с лостове — ей го там, под брезента на брега.

Старецът посочи с мръсната си плетена ръкавица към брега. Лактионов погледна нататък, не видя изкъртения от леда покойник и като маскираше неудобството си в прямия въпрос, попита, като посочи небето:

— Как ви притискат тука? По кое време най-много?

Старецът махна с ръка:

— Абе колко могат те сега да бомбардират.

Старецът напсува заслабналите германци и точно на псувнята гласът му неочаквано се прочисти, прозвуча звънливо и весело.

А буксирът бавничко влачеше шлепа към бекетовския — сталинградския бряг, който изглеждаше не военен, а обикновен, с грамади от складове, будки, бараки.

На пътуващите за празниците секретари и членове на бюрото им омръзна да стоят на вятъра и те отново се качиха по колите. Червеноармейците ги гледаха през стъклата, като че бяха топловодни риби в аквариум.

Насядалите в емките партийни ръководители на Сталинградска област палеха цигари, почесваха се, бъбреха си…

Тържественото заседание се състоя през нощта.

Поканите, отпечатани в печатница, се различаваха от мирните само по извънредно лошата сива, грапава мукава, освен това не бе посочено къде ще се състои заседанието.

Партийните ръководители на Сталинград, гостите от 64-та армия, инженерите и работниците от близките предприятия отидоха на заседанието с водачи, които добре познаваха пътя: „Тук един завой, още един, внимавайте, има дупка, релси, по-внимателно, тук има яма с вар…“

От всички страни в мрака се чуваха гласове, тропаха ботуши.

Кримов, който бе успял следобед да отиде до армейския политотдел, пристигна на тържеството с представителите на 64-та армия.

В тайното, поединично движение на хората, които се промъкваха през среднощната мъгла по заводския лабиринт, имаше нещо, напомнящо революционните празници на стара Русия.

Вълнението караше Кримов шумно да въздиша, разбираше, че сега, без да се подготвя, би могъл да произнесе реч и чувството на опитен масовик-оратор му подсказваше: хората биха преживели заедно с него вълнението, радостта му, че сталинградският подвиг прилича на революционната борба на руските работници.

Да, да, да. Войната, повдигнала грамадата на националните сили, беше война на революцията. В неговите думи за Суворов в обкръжения блок нямаше измяна на революцията. Сталинград, Севастопол, съдбата на Радишчев, могъществото на Марксовия манифест, Лениновите призиви от броневика на Финландската гара бяха едно.

Той видя Пряхин, както винаги муден, бавен. Чудна работа — Николай Григориевич все не намираше удобен случай да поговори с Пряхин.

Стигна до подземния команден пункт на областния комитет и веднага отиде при Пряхин, искаше да му разкаже много неща. Но не можаха да си поговорят, телефонът звънеше почти непрекъснато, при първия секретар постоянно влизаха хора. Неочаквано Пряхин запита Кримов:

— Ти познаваш ли някой си Гетманов?

— Познавах го — отговори Кримов. — В Украйна, в ЦК, беше член на бюрото на ЦК. Защо?

Но Пряхин не отговори. А после започна суетнята около заминаването. Кримов се обиди — Пряхин не му предложи да се качи в неговата кола. На два пъти се сблъскваха лице в лице и Пряхин сякаш не можеше да познае Николай Григориевич, очите му гледаха хладно и равнодушно.

Военните вървяха по осветения коридор — шишкавият, с угоени гърди и шкембе командарм Шумилов, дребничкият, с изпъкнали кафяви очи генерал и член на военния съвет на армията, сибирякът Абрамов. В простодушния демократизъм на мъжката пушеща тълпа в гимнастьорки, ватирани елеци, кожуси, сред която крачеха генерали, Кримов съзря духа на първите години на революцията, ленинския дух. Щом стъпи на сталинградския бряг, Кримов усети същото.

Президиумът зае своите места и председателят на Сталинградския градски съвет Пиксин опря длани о масата като всички председатели, бавно се окашля по посоката, откъдето най-плътно се шумеше, и обяви тържественото заседание на Сталинградския градски съвет и партийните организации на града съвместно с представителите на войсковите части и работниците от сталинградските заводи, посветено на двайсет и пет годишнината на Великата октомврийска революция, за открито.

По коравия звук на аплодисментите личеше, че ръкопляскат само мъжки, войнишки и работнически ръце.

А после Пряхин, първият секретар, тежък, муден, високочел, зачете своя доклад. И връзката между отдавна отминалия и днешния ден се изгуби.

Пряхин сякаш започна дискусия с Кримов, сякаш опровергаваше неговото вълнение с умереността на своята мисъл.

Предприятията от областта изпълняват държавния план. Селските райони на левия бряг с известно закъснение, но все пак задоволително са изпълнили плана за държавните доставки.

Предприятията в града и на север от града не са изпълнили обещанията си пред държавата, тъй като се намират в район на военни действия.

Същият този човек, навремето застанал до Кримов на фронтови митинг, бе смъкнал калпака от главата си и бе закрещял:

— Другари войници, братя, долу кървавата война! Да живее свободата!

Сега, вперил поглед в залата, той говореше, че рязкото намаляване на зърнодоставките за държавата от областта се обяснява с обстоятелството, че Зимовническият и Котелническият район не са успели да изпълнят задълженията си, понеже са арена на военни действия, а районите на Калач и Верхне-Курмоярская частично или изцяло са окупирани от противника.

После докладчикът заговори за населението на областта, което, продължавайки да се труди за изпълнение на задълженията си пред държавата, същевременно е взело широко участие в бойните действия срещу германофашистките поробители. Цитира цифрови данни за участието на трудещите се от града в частите на народното опълчение, после с уговорката, че данните са непълни, прочете сведения за броя на сталинградчани, наградени за образцово изпълнение на задачите на командването и проявени при това доблест и мъжество.

Докато слушаше спокойния глас на първия секретар, Кримов разбираше, че в смайващото несъответствие между неговите мисли и чувства и думите за селското стопанство и промишлеността на областта, изпълнили своите задължения пред държавата, е отразено не безсмислието, а смисълът на живота.

Речта на Пряхин утвърждаваше пълното тържество на държавата, отбранявана от човешкото страдание и страстния стремеж към свобода, именно със своята каменна студенина.

Лицата на работниците и военните бяха сериозни, навъсени.

Колко странно, мъчително беше да си спомня сталинградчани, Тарасов, Батюк, разговорите с бойците в обкръжения блок 6/1. Колко неприятно и тежко му беше да мисли за Греков, който бе загинал в развалините на обкръженото здание.

Какъв му е толкова Греков, човекът, който бе говорил възмутителни думи? Греков стреля по него. Защо толкова чуждо, толкова студено му звучат думите на Пряхин, неговия стар другар, първия секретар на Сталинградския областен комитет? Колко странно, сложно чувство.

А Пряхин вече привършваше доклада си:

— Ние сме щастливи да рапортуваме пред великия Сталин, че трудещите се от областта изпълниха своите обещания пред съветската държава…

След доклада, придвижвайки се с тълпата към изхода, Кримов затърси с очи Пряхин. Не такъв, не такъв доклад трябваше да изнесе Пряхин в дните на сталинградските боеве.

И изведнъж Кримов го видя: слязъл от подиума, Пряхин стоеше до командващия 64-та армия и бе втренчил тежък поглед право в Кримов; щом забеляза, че Кримов гледа към него, Пряхин бавно извърна очи.

„Какво става?“ — помисли си Кримов.