Василий Гросман
Живот и съдба (186)

48

Полковник Михайлов, старшият военен преводач от Седми отдел на политуправлението при щаба на фронта, придружаваше пленения фелдмаршал до щаба на 64-та армия.

Паулус излезе от мазето, без да обръща внимание на съветските офицери и войници, които с жадно любопитство го оглеждаха и оценяваха качествата на фелдмаршалския му шинел с ивичката зелена кожа от рамото до талията и на сивия му заешки калпак. Тръгна с широка крачка и високо вдигната глава, загледан над сталинградските развалини, към очакващия го щабен всъдеход.

Преди войната Михайлов често бе присъствал на дипломатически приеми, тъй че се държеше с Паулус уверено и с лекота разграничаваше студената почтителност от ненужната суетливост.

Седнал до Паулус, следейки израза на лицето му, Михайлов очакваше фелдмаршалът да наруши мълчанието. Поведението му бе различно от поведението на генералите, в чиито предварителни разпити бе участвал Михайлов.

Началник-щабът на 6-а армия отпуснато, бавно каза, че катастрофата е предизвикана от румънците и италианците. Генерал-лейтенант Зикст фон Арним, мъж с извит като кука нос, мрачно прозвънвайки с медалите си, добави:

— Не само Гарибалди с неговата Осма армия, но и руският студ, липсата на продоволствие и боеприпаси.

Белокосият Шлемер, командир на танковия корпус — с Рицарски железен кръст и с медал за пет ранявания, — прекъсна този разговор и се замоли да му запазят куфара. И тутакси се разприказваха всички — и началникът на санитарната служба, меко усмихнатият генерал Риналдо, и мрачният полковник Лудвиг, командир на танкова дивизия, с лице, обезобразено от саблен удар. Особено много се вълнуваше адютантът на Паулус, полковник Адамс, който си загубил несесера — той разперваше ръце, тръскаше глава и ушите на калпака му от леопардова кожа се мятаха като на породисто куче, излязло от вода.

Те се очовечиха, но някак неприятно наглед.

Шофьорът на колата, облечен с контешко бяло кожухче, тихо отговори на заповедта на Михайлов да кара по-бавно:

— Слушам, другарю подполковник.

Искаше му се да разкаже на колегите си шофьори за Паулус, а като се върне вкъщи след войната, да се похвали: „А когато карах фелдмаршал Паулус…“ Освен това искаше да кара колата някак по-особено, та Паулус да си помисли: „Ах, този съветски шофьор, явно е първа класа специалист“.

За фронтовашкото око изглеждаше невероятна тясната близост на руснаци и германци. Команди весели автоматчици претърсваха мазетата, пъхаха се във водопроводни шахти, изкарваха германците на мразовитата повърхност.

По пущинаци, по улици с блъскане и викове автоматчиците разформироваха германските подразделения и ги подреждаха по нов начин: събираха в походни колони войници от различни бойни специалности.

Германците попоглеждаха ръцете, стиснали оръжието, и крачеха, като внимаваха да не се препъват. В покорството им имаше не само страх пред лекотата, с която пръстът на руснака можеше да натиска спусъка на автомата. Победителите излъчваха власт, някаква хипнотична тъжна страст те караше да им се подчиняваш.

Колата с фелдмаршала отиваше на юг, а пленниците се движеха в обратната посока. Мощна високоговорителна уредба гърмеше:

Към край далечен тръгнах аз на поход сутринта,

помаха ми любимата от пътната врата.

Двама носят трети, той ги е прегърнал през вратовете с бледите си, мръсни ръце и главите на носачите са се сближили, а помежду им наднича мъртво лице с горящи очи.

Четирима войници измъкват от бункер ранен върху одеяло.

Синкавочерни купчини оръжейна стомана стърчат на снега. Като купи овършана стоманена слама.

Звучи салют — погребват убит червеноармеец, а наоколо се търкалят мъртви германци, извадени от болничното мазе. Минават румънски войници с болярски бели и черни калпаци, кикотят се, размахват ръце — смеят се на живите и на мъртвите германци.

Докарват пленници откъм Питомник, от Царица, от Дома на специалистите. Те крачат с особената походка на изгубили свободата си хора и на животни. Леко ранените и измръзналите се подпират с тояги, с обгорели парчета дъски. Вървят, вървят. Струва ти се, че всички имат едно синкавосиво лице, един чифт очи, едно за всички страдание и мъка се чете в тях.

Чудна работа! Колко дребнички човечета с големи носове и ниски чела, със смешни заешки устици и врабешки главички имало между тях! Колко тъмнолики арийци, колко пъпчиви лица, с гнойни пришки и с лунички.

Минаваха хора грозновати, слаби, хора, родени и обичани от майките си. И сякаш изчезнаха онези изчадия, нацисти, онези, които крачеха, вирнали тежки брадички, светлокосите и светлоликите с надменните уста и гранитните гърди.

Колко странно, по братски приличаше тази тълпа, родени от майки грозновати хора, на онези скръбни и горестни тълпи нещастници, родени от руски майки, които германците пришпорваха с пръти и тояги към лагерите, на запад, през есента на 1941 година. От време на време откъм бункерите и мазетата изпукваше пистолет и плуващата към скованата Волга тълпа, цялата като един човек, разбираше значението на тези изстрели.

Подполковник Михайлов поглеждаше седналия до него фелдмаршал. Шофьорът надничаше в огледалцето. Михайлов виждаше издължената, слаба буза на Паулус, шофьорът виждаше челото му, очите, свитите в мълчание устни.

Минаваха покрай оръдия с вирнати към небето хоботи, покрай танкове с кръстове на челата, покрай камиони с плющящи от вятъра брезенти, покрай бронетранспортьори и самоходни оръдия.

Желязното тяло на 6-а армия, нейните мускули оставаха, сковани в пръстта. А покрай тях бавно се движеха хора, те сякаш също щяха всеки момент да спрат, да замръзнат, сковани в земята.

Михайлов и шофьорът, и автоматчикът конвой очакваха, че Паулус ще заговори, ще повика някого, ще се извърне. Но той мълчеше и не се разбираше накъде гледат очите му, какво внасят в дълбините, където е сърцето на човека.

Дали Паулус се страхуваше, че войниците ще го видят, или искаше да го видят? Изведнъж Паулус попита Михайлов:

— Sagen Sie bitte, was ist es, Machorka?^[1]

И този неочакван въпрос не подсказа на Михайлов за какво мисли Паулус. Фелдмаршалът се тревожеше дали всеки ден ще яде супа, на топло ли ще спи, ще има ли какво да пуши.