Василий Гросман
Живот и съдба (184)

46

Тази нощ хората отвъд Волга видяха как небето над Сталинград грейна от разноцветните светлинки на ракети. Германската армия бе капитулирала.

И още същата нощ оттам към Сталинград се заточиха хора. Плъзна мълва, че останалото в Сталинград население напоследък страдало от жесток глад, и войниците, офицерите, моряците от Волжката военна флотилия носеха вързопчета с хляб и консерви. Някои бяха взели и водка, хармоники.

Но странно, точно тези, първите, пристигнали през нощта в Сталинград невъоръжени войници, които даваха хляб на защитниците на града, които ги прегръщаха и целуваха, сякаш бяха тъжни, не се веселяха и не пееха.

Сутринта на 2 февруари 1943 година беше мъглива. Над разтопените места и дупките във волжкия лед се вдигаше пара. Слънце изгряваше над камилската степ, еднакво сурова и в знойни августовски дни, и по времето на зимния вятър откъм устието. Сух сняг се рееше над плоския простор, усукваше се на стълбове, завърташе се на млечни колелета и внезапно губеше воля, падаше на земята. Стъпалата на източния вятър оставяха подире си следи: снежни яки около скърцащите стъбла на магарешкия трън, замрели къдрави вълнички по склоновете на деретата, глинести плешивини и едрочели буци…

Откъм сталинградската урва хората, поели през Волга, сякаш изникваха от степната мъгла, сякаш ги извайваха студът и вятърът.

Те нямаха работа в Сталинград, не началството ги пращаше тук, войната тук бе свършила. Идваха сами — червеноармейци, паховски хлебари, щабни офицери, кавалеристи, артилеристи, шивачи от фронтовата шивачница, електротехници и механици от ремонтните работилници. Заедно с тях прекосяваха Волга, катереха се по урвата омотани с шалове старци, жени с войнишки ватирани панталони, момченца и момиченца теглеха подире си шейнички, натоварени с денкове, с възглавници.

Нещо странно ставаше в града. Чуваха се автомобилни клаксони, бучаха тракторни мотори; вървяха шумни тълпи с хармоники, танцьори стъпкваха снега с валенките си, подвикваха и високо се смееха червеноармейци. Но от това градът не оживя, изглеждаше мъртъв.

Преди няколко месеца Сталинград бе престанал да води обичайния си живот: в него умряха училищата, заводските цехове, дамските шивашки ателиета, самодейните ансамбли, градската милиция, яслите, кината…

В пламъците, обхванали градските квартали, бе израснал нов град — военният Сталинград — със своя планировка на улиците и площадите, със своя подземна архитектура, със свои правила на уличното движение, със своя търговска мрежа, със свои бучащи заводски цехове, със свои занаятчии, със свои гробища, гуляйчета, концерти.

Всяка епоха има свой световен град — той е нейната душа, нейната воля.

Втората световна война беше епоха за човечеството и за известно време неин световен град стана Сталинград. Той се превърна в мисъл и страст на човешкия род. За него работеха заводи и фабрики, ротомашини и линотипи, той извеждаше на трибуната парламентарни лидери. Но когато от степта тръгнаха към Сталинград хилядни тълпи и пустите улици се изпълниха с хора, когато забучаха първите автомобилни мотори, световният град на войната престана да съществува.

Вестниците този ден съобщиха подробности за германската капитулация и хората в Европа, в Америка, в Индия научиха как бе излязъл от подземието фелдмаршал Паулус, как бе преминал първият разпит на германските генерали в щаба на 64-та армия на генерал Шумилов и как бе облечен генерал Шмит — началникът на Паулусовия щаб.

В този час столицата на световната война вече не съществуваше. Очите на Хитлер, Рузвелт, Чърчил търсеха нови центрове на световни военни напрежения. Почуквайки с пръст по писалището, Сталин питаше началника на Генералния щаб, осигурени ли са средства за прехвърляне на сталинградските войски от тила, където се бяха озовали, в района на новата им дислокация. Световният град на войната, още пълен с бойни генерали и с майстори на уличния бой, още пълен с оръжие, с живи оперативни карти, с готови съобщителни ходове, престана да съществува — започна свое ново съществуване — такова, каквото водят днешните Атина и Рим. Историците, музейните екскурзоводи, учителите и вечно скучаещите ученици вече невидимо ставаха негови стопани.

Раждаше се нов град — град на труда и бита, със заводи, училища, родилни домове, милиция, опера, затвор.

Лек сняг бе наръсил пътечките, по които бойците бяха носили до огневите позиции снаряди и самуни хляб, бяха влачили картечници и термоси с каша, лъкатушните, хитри пътечки, по които се бяха прокрадвали до своите тайни каменни бараки снайперисти, наблюдатели, радисти-слухари.

Снегът бе наръсил пътеките, по които свързочниците тичаха от рота до батальон, пътеките от Батюк до Банний овраг, месокомбината и водонапорните резервоари.

Снегът бе наръсил пътеките, по които жителите на великия град отиваха да потърсят тютюн назаем, да пийнат двеста грама на имен ден на приятел, да се изкъпят в някоя подземна баня, да чукнат карти, да опитат киселото зеле на съседа; пътеките, по които отиваха у познатата Маня и у познатата Вера, пътеките до часовникарите, до майсторите на запалки, до шивачите, хармонистите, склададжиите.

Тълпите хора прокарваха нови пътеки, сега вървяха, без да се свиват до развалините, без да криволичат.

А мрежата на бойните пътечки и пътчета се покриваше с първия сняг и по целия милион километри на тези заснежени пътечки не остана нито една прясна следа.

А върху първия сняг скоро легна втори и пътечките под него се размътиха, разляха се, скриха се от очите…

Неописуемо чувство на щастие и опустошеност изпитваха старите жители на световния град. Странна тъга обземаше хората, отбранявали Сталинград.

Градът опустя и командващият армията, и командирите на стрелковите дивизии, и старият опълченец Поляков, и автоматчикът Глушков — всички почувстваха тази опустошеност. Това чувство беше безсмислено, нима е възможно човек да е тъжен, щом битката е свършила с победа и няма смърт?

Но беше така. Мълчеше телефонът в жълтия кожен калъф на бюрото на командващия; снежна якичка израсна върху кожуха на картечницата, ослепяха далекогледите и бойните амбразури; протритите, замърсени от пипане планове и карти се прехвърляха от планшетите в полевите чанти, а от някои полеви чанти — в куфарите и мешките на командири на взводове, роти, батальони… А сред мъртвите сгради обикаляха тълпи хора, прегръщаха се, викаха „ура“… Хората се оглеждаха един друг. „Я какви сме хубави момчета, страхотни, простодушни, екстра момчета, и на, разхождаме се — ватенки, ушанки, всичко ни е същото като вашето. А пък работата я свършихме, страх те хваща, като помислиш каква работа свършихме. Вдигнахме го, вдигнахме най-тежкия товар, който съществува на Земята, истината вдигнахме над лъжата, я се опитайте вие да я вдигнете… То в приказката е лесно, ама това тук не беше приказка“.

Всички бяха земляци: едни от Купоросная Балка, други от Банний овраг, трети от района на водонапорните резервоари, четвърти от „Красный Октябрь“, пети от Мамаев Курган, а при тях идваха жители на центъра, хора от брега на река Царица, от района на пристаните, от стръмните брегове, дето са нефтените резервоари… Те бяха и домакини, и гости, сами си честитяха и студеният вятър раздрънкваше старата тенекия наоколо. Понякога стреляха във въздуха с автомати, а понякога изтрещяваше граната. Когато се запознаваха, се тупаха по гърбовете, понякога се прегръщаха, целуваха се със студени устни, после смутено и весело си разменяха псувни… Бяха се изсипали изпод земята — шлосери, стругари, орачи, дърводелци, изкопчии, бяха отблъснали врага, бяха преорали камък, желязо и глина.

Световният град се различава от другите градове не само по връзката си със заводите и нивите на целия свят, почувствана от хората.

Световният град се различава по това, че има душа.

И във военния Сталинград живееше душа. Негова душа беше свободата.

Столицата на антифашистката война се превърна в онемели, студени развалини на предвоенен промишлен и пристанищен съветски областен център.

Десет години по-късно многохилядни пълчища затворници издигнаха тук мощен бент, построиха една от най-големите в света държавна водноелектрическа централа.