Василий Гросман
Живот и съдба (77)

3

Беше старинна двуетажна къща — от онези, живеещите извън сезоните дебелостенни, упорити къщи, които лете запазват прохладната си влага, а в есенните студове не се разделят със задушната и прашна топлина.

Той позвъни и от отворената врата го облъхна задуха, и в коридора, задръстен с продънени кошници и сандъци, видя Евгения Николаевна. Видя нея — нито бялата забрадка на косата й, нито черната рокля, нито очите и лицето й, нито ръцете и раменете, само нея… Видя я сякаш не с очите, а с невиждащото си сърце. А тя охна и леко отскочи, както прави човек, слисан от изненада.

Той поздрави и тя отговори нещо.

Пристъпи към нея със затворени очи, чувстваше се едновременно безкрайно щастлив и готов ей тук, веднага да умре, и топлината й го погали.

И за да изпита чувството, което преди не бе познавал — щастието, не му бе нужно нито зрение, нито мисли, нито дума, така се оказа.

Тя го попита нещо, той отговори и я последва по тъмния коридор, стиснал ръката й като дете, уплашено да не се озове само сред тълпа.

„Много широк коридор — помисли си. — Оттук може да мине цял танк“.

Влязоха в стая с прозорец към калкана на съседната къща.

До стените имаше два кревата — единият с омачкана, плоска възглавница, застлан със сиво одеяло, другият с бяла дантелена кувертюра, с разбухнати възглавнички. Над белия креват бяха накачени картички с новогодишни и великденски красавци в смокинги, с пиленца, изскачащи от яйчени черупки.

В ъгъла на масата, отрупана с рула кадастрон, имаше крайшник хляб, завехнала половин глава лук, шише олио.

— Женя… — каза той.

Погледът й, обикновено присмехулен, внимателен, сега беше особен, странен. Тя каза:

— Сигурно сте гладен, идвате от път?

Изглежда, искаше да разруши, да строши новото, което вече се бе родило и вече не можеше да се строши. Той бе станал някак различен, не какъвто беше, този човек, получил власт над стотици хора, над мрачни военни машини, но с нажалени очи на нещастно момче. И това несъответствие я объркваше, искаше й се да изпитва към него снизходително чувство, дори съжаление, и да не мисли за силата му. Нейното щастие беше свободата.

Внезапно той каза:

— Ама какво толкова, не е ли ясно! — И отново престана да чува своите и нейните думи. И отново в душата му се роди усещането за щастие и свързаното с него чувство — ако ще, ей сега да умре. Тя го прегърна и косите й като топла вода докоснаха челото му, бузите, в полумрака на тези тъмни, разпилени коси той видя очите й.

Шепотът й заглуши войната, желязното скриптене на танковете…

Вечерта пиха вряла вода, ядоха хляб и Женя каза:

— Отвикнал е началникът от черен хляб.

Тя донесе извадената вън на перваза тенджера с елдена каша — едрите, заледени зърна на елдата бяха станали виолетови и сини. По тях беше избила студена пот.

— Като люляк — каза Женя.

Новиков опита от люляка и си помисли: „Ужасно!“

— Отвикнал е началникът — повтори тя и той си помисли: „Добре, че не послушах Гетманов и не донесох продукти“.

И каза:

— Когато започна войната, бях край Брест в един авиационен полк. Летците се втурнаха към летището и аз чух как някаква полякиня извика: „Какъв е този?“, а едно малко поляче й отговори: „Това е руски жолнеж^[1]“ — и аз някак особено почувствах: руснак, аз съм руснак… Нали разбираш, цял живот знам, че не съм турчин, а тогава душата ми запя: руснак съм, руснак. Да си кажем истината, другояче ни възпитаваха преди войната… Днес, именно днес е най-хубавият ми ден — ето, гледам те и пак, както тогава — руска мъка, руско щастие… Ей това е, това исках да ти кажа… — И попита: — На какво се усмихваш?

Мярна й се разчорлената глава на Кримов. Боже, нима навеки се раздели с него? Именно в тези щастливи минути вечната раздяла с него й се стори непоносима.

За миг изпита чувството, че ей сега ще съедини днешния ден, думите на днешния човек, който я бе целувал, с онова отминало време, внезапно ще проумее тайното течение на живота си и ще види нещо, което не може да се види — дълбините на собственото си сърце, онези, в които се решава съдбата й.

— Тази стая — каза Женя — е на една германка, тя ме приюти. Това е нейното ангелско бяло креватче. В живота си не бях виждала по-безобиден, по-безпомощен човек… Странно, нали, точно когато се бием срещу германците, аз съм сигурна — тя е най-добрият човек в този град. Странно е, нали?

— Тя скоро ли ще си дойде? — попита той.

— Не, войната с нея свърши, пратиха я на заточение.

— Е, слава Богу — каза Новиков.

Дощя й се да му каже колко й е мъчно за Кримов, когото тя изостави, че няма кой да му пише, че той няма към кого да се стреми, че му е останала само мъката, безнадеждната мъка, самотата.

Към това се примесваше и желанието да разкаже за Лимонов, за Шаргородски, за всичко ново, любопитно, неразбираемо, свързано с тези хора. Дощя й се да разкаже също как в детството й Жени Хенриховна бе записвала смешните думи, които произнасяха малките Шапошникови, и че тетрадките с тези бележки са на масата, той може да ги прочете. Дощя й се да разкаже историята с регистрирането, за началника на паспортната служба. Но още не изпитваше такова доверие към него, стесняваше се. Дали ще го интересуват нейните истории?

И колко странно… Тя сякаш отново изживяваше скъсването си с Кримов. Дълбоко в душата й винаги бе живяло чувството, че миналото може да се поправи, да се върне. Това я бе успокоявало. И сега, когато усети грабналата я сила, изпита и мъчителна тревога — нима това е завинаги, нима е непоправимо? Клетият, клетият Николай Григориевич. С какво е заслужил толкова страдания?

— Какво ли ще означава това? — каза тя.

— Евгения Николаевна Новикова — отговори той.

Тя се разсмя, вгледа се в лицето му.

— Чужд, напълно чужд. Всъщност кой си ти?

— Не знам. Виж, ти си Евгения Николаевна Новикова.

Тя вече не беше над живота. Наливаше в чашата му вряла вода, попита го:

— Още хляб?

Неочаквано тя изрече:

— Ако с Кримов се случи нещо, ако го осакатят или хвърлят в затвора, ще се върна при него. Имай го предвид.

— Че за какво ще го хвърлят в затвора? — мрачно попита той.

— Знам ли за какво, нали е стар коминтерновец, Троцки го познавал, прочел една негова статия и казал: „Мраморно!“

— Само посмей да се върнеш, ще те изпъди.

— Не се тревожи, това вече си е моя работа.

Той й каза, че след войната ще стане стопанка на голяма къща, къщата ще бъде красива и с градина.

Нима това е завинаги, за цял живот?

Кой знае защо тя искаше Новиков да е съвсем наясно, че Кримов е умен, талантлив, че е привързана към Кримов, какво ти привързана — обича го. Не искаше да я ревнува от Кримов, но без сама да го разбира, правеше всичко, за да предизвика ревността му. Ала именно на него, единствено на него каза това, което Кримов някога бе споделил единствено с нея — за думите на Троцки. „Ако навремето и друг знаеше за този случай, Кримов едва ли щеше да оцелее през 1937 година“. Чувството й към Новиков изискваше висше доверие и тя му повери съдбата на човека, на когото бе причинила мъка.

Главата й беше пълна с мисли, тя мислеше за бъдещето, за днешния ден, за миналото, замираше, радваше се, срамуваше се, тревожеше се, тъгуваше, ужасяваше се. Свързваше майка си, сестрите, племенниците, Вера, десетки хора с промяната в живота си. Как Новиков би разговарял с Лимонов, как би слушал разговори за поезия и живопис. Той не се срамува, макар че не познава Шагал и Матис… Силен, силен, силен. И тя се подчини. Ето, войната ще свърши. Възможно ли е, възможно ли е никога вече да не види Николай? Боже, Боже, какво направи. Не бива да мисли за това сега. Нали не се знае какво ще стане тепърва, как ще потръгнат нещата.

— Именно сега разбрах: аз изобщо не те познавам. Не се шегувам: чужд си за мен. Къща, градина — за какво са ми? Ти сериозно ли го каза?

— Ако искаш, след войната ще се демобилизирам и ще стана десетник на някой строеж, нейде към Източен Сибир. Ще живеем в семейна барака.

Говореше искрено, не се шегуваше.

— Защо пък непременно в семейна?

— Абсолютно задължително.

— Но ти си полудял. Защо ми е? — И си помисли: „Коленка“.

— Как защо? — уплашено попита той.

А той не мислеше нито за бъдещето, нито за миналото. Беше щастлив. Дори не го плашеше мисълта, че след няколко минути ще се разделят. Седеше до нея, гледаше я… Евгения Николаевна Новикова… Беше щастлив. Не беше важно дали е умна, красива, млада. Наистина я обичаше. Отначало не смееше да мечтае тя да му стане жена. После дълги години мечта за това. Но и днес също тъй смирено и плахо издебваше усмивката й, попиваше всяка присмехулна дума. Ала виждаше — появило се е нещо ново.

Тя наблюдаваше как той се приготвя за път, после каза:

— Дойде време да се върнеш при роптаещата дружина, а мен да хвърлиш в прииждащата вълна.

Когато се сбогуваха, Новиков разбра, че тя не е чак толкова силна жена и че жената винаги си е жена, дори Бог да я е надарил с ясен и присмехулен ум.

— Толкова неща исках да ти кажа и нищо не казах — промълви тя.

Но не беше така — важното, което решава човешката съдба, започна да се определя при срещата им. Той наистина я обичаше.