Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живот и съдба (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Жизнь и судьба, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015)
Корекция
sir_Ivanhoe (2016)

Издание:

Василий Гросман

Живот и съдба

 

Роман

Първо издание

 

Превод: Здравка Петрова

Редактор: Георги Борисов

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Даниела Гакева

 

Василий Гроссман

Жизнь и судьба

Роман в трех книгах

 

© Editions L’Age d’Homme and the Estate of Vasily Grossman 1980–1991

© The Estate of Vasily Grossman 1992

 

© Здравка Петрова, превод, 2009

© Димитър Келбечев, художник, 2009

© Ростислав Димитров, типографско оформление, 2009

© Факел експрес, 2009

© Издателска къща Жанет 45, 2009

 

ISBN 978-954-9772-60-9 (Факел експрес)

ISBN 978-954-491-519-3 (Издателска къща Жанет 45)

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 60,5

 

Предпечат: „Студио Стандарт“ ЕООД

Печат: Полиграфически комплекс „Жанет 45“ — Пловдив

 

Факел експрес, София

Издателска къща Жанет 45, Пловдив

История

  1. — Добавяне

31

Александра Владимировна получи в един ден три писма — две от дъщерите си и едно от внучката Вера.

Още преди да отвори пликовете, но разбрала по почерка от кого са, Александра Владимировна знаеше, че в писмата няма весели новини. Дългогодишният опит й говореше, че никой не пише на майка си, за да сподели радост.

И трите я викаха да отиде при тях — Людмила в Москва, Женя в Куйбишев, Вера в Ленинск. И тези покани потвърдиха предположението на Александра Владимировна, че на дъщерите и на внучката не им е леко.

Вера пишеше за баща си, партийните и служебни неприятности просто го съсипали. Преди няколко дена се върнал в Ленинск от Куйбишев, където ходил по призовка от народния комисариат. Вера пишеше, че това пътуване изтормозило баща й повече, отколкото работата на Сталгрес по време на боевете. В Куйбишев така и не решили въпроса за Степан Фьодорович, наредили му да се върне и да работи по възстановяването на централата, но го предупредили, че не се знае дали ще го оставят в системата на Народния комисариат по електроцентралите.

Вера смятала да се премести с баща си от Ленинск в Сталинград — сега вече германците не стреляли. Центърът на града още не бил освободен. Хората, които били ходили в града, казали, че от къщата, в която бе живяла Александра Владимировна, са останали само тухлените стени със съборен покрив. А директорският апартамент на Спиридонов в Сталгрес оцелял, само мазилката била изронена и стъклата избити. В него щели да се настанят Степан Фьодорович и Вера със сина си.

Вера пишеше за сина си и Александра Владимировна изпитваше странно чувство, когато четеше как внучката й Вера, почти дете, също като възрастна, по женски, дори по селски пише за стомашните разстройства, за обривите, за неспокойния сън, за нарушената обмяна на веществата на своето дете. Вера би трябвало да пише всичко това на мъжа си, на майка си, а тя пишеше на баба си. Нямаше мъж, нямаше майка.

Вера пишеше за Андреев, за снаха му Наташа, пишеше за леля си Женя, с която се видял в Куйбишев Степан Фьодорович. За себе си нищо не пишеше, сякаш животът й не беше интересен за Александра Владимировна.

А на полето на последната страница бе написала: „Бабо, апартаментът на Сталгрес е голям, има място за всички. Моля ти се, ела“. И в този неочакван вопъл бе изразено всичко, което Вера не бе написала в писмото.

Писмото от Людмила беше кратко. Тя пишеше: „Не виждам смисъл в живота си. Толя го няма, а на Витя и Надя не съм нужна, ще минат и без мене“.

Людмила Николаевна никога не бе писала на майка си такива писма. Александра Владимировна разбра, че дъщеря й има сериозни неразбирателства с мъжа си. След поканата да отиде в Москва Людмила пишеше: „Витя непрекъснато има неприятности, а той винаги предпочита да споделя с тебе, а не с мене“.

По-нататък имаше и такава фраза: „Надя е станала потайна, не ми казва нищо за живота си. Ей такъв стил се установи в нашето семейство…“

От писмото на Женя нищо не се разбираше, то цялото се състоеше от намеци за някакви големи бъркотии и нещастия. Тя молеше майка си да отиде в Куйбишев и същевременно споменаваше, че тя самата трябвало спешно да замине за Москва. Женя пишеше на майка си за Лимонов, който държал хвалебствени речи за Александра Владимировна. Пишеше, че на Александра Владимировна ще й бъде приятно да се види с него, той бил умен, интересен човек, но в същото писмо беше казано, че Лимонов заминал за Самарканд. Изобщо не ставаше ясно как щеше да се срещне с него Александра Владимировна, ако отидеше в Куйбишев.

Ясно беше само едно и като прочете писмото, майката си помисли: „Горкото ми момиче“.

Писмата развълнуваха Александра Владимировна. И трите се интересуваха за здравето й, дали стаята й е топла.

Тази загриженост трогваше, макар Александра Владимировна да разбираше, че младите не мислят дали са нужни на майка си.

Тя им беше нужна.

Но нали можеше да бъде и другояче. Защо тя не търсеше помощ от дъщерите си, защо дъщерите търсеха нейната помощ?

Нали беше съвсем сама, стара, бездомна, беше загубила син, дъщеря, не знаеше нищо за Серьожа.

Работата все повече й тежеше, непрекъснато я болеше сърцето, виеше й се свят. Тя дори помоли техническия ръководител на завода да я премести от цеха в лабораторията, много й беше трудно цял ден да обикаля апаратите, да взема контролни проби.

След работа чакаше по опашки за продукти, после се прибираше, палеше печката, готвеше.

А животът беше толкова суров, толкова сиромашки! Не беше особено мъчно да стои по опашки. По-лошо беше, когато пред празния щанд не се нареждаше опашка. По-лошо беше, когато с прибирането вкъщи не готвеше, не палеше печка, а си лягаше гладна във влажната, студена постеля.

Всички наоколо живееха много тежко. Една лекарка, евакуирана от Ленинград, й разказа как с двете си деца прекарала предишната зима в едно село на сто километра от Уфа. Живяла в празната къща на разкулачен селянин, прозорците били изпотрошени, покривът — разглобен и окраден. На работа ходела на шест километра разстояние, през гората, и понякога призори виждала зелени вълчи очи иззад дърветата. В селото царувала нищета, колхозниците работели без желание, казвали, че колкото и да работят, зърното пак ще им го вземат — колхозът имал големи дългове по зърнодоставките. Мъжът на съседката й бил на фронта и тя живеела с шестте си гладни деца, всичките шест имали само един чифт валенки. Лекарката разказа на Александра Владимировна, че си купила коза и нощем през дълбокия сняг ходела да краде елда от някаква отдалечена нива, изравяла изпод преспите неприбрани спарени стиски сено. Разказа й още, че децата й, като слушали цяла зима грубите, злобни приказки на селяните, се научили да псуват и после учителката в казанското училище й казала: „За пръв път виждам първокласници да псуват като пияници, пък уж са ленинградчани“.

Сега Александра Владимировна живееше в малката стаичка, където по-рано бе живял Виктор Павлович. В голямата преходна стая се настаниха стопаните на апартамента, наемателите, които, преди да заминат Щрумови, бяха живели в пристройката. Хазаите бяха шумни хора, често се караха за домашни дреболии.

Александра Владимировна им се сърдеше не заради шума, не заради кавгите, а защото вземаха от нея, бежанката, много висока цена за миниатюрното стайче — 200 рубли на месец, повече от една трета от заплатата й. Имаше чувството, че сърцата на тези хора са от шперплат и тенекия. Те мислеха само за ядене, за вещи. От сутрин до вечер у тях се приказваше за олио, сланина, картофи, за покъщнината, която се купуваше и продаваше на битпазара. Нощем си шепнеха. Нина Матвеевна, хазайката, разказваше на мъжа си, че съседът, майстор в завода, докарал от село торба тиквени семки и половин чувал очукана царевица, че днес на пазара имало евтин мед.

Хазайката, Нина Матвеевна, беше красива жена: висока, снажна, със сиви очи. Като неомъжена работела в завода, участвала в самодейността — пеела в хора, играела в драмкръжока. Семьон Иванович работеше във военния завод, в ковашкия цех. Някога, на млади години, служел на ескадрен миноносец, бил шампион на Тихоокеанския флот по бокс в полутежка категория. А сега това далечно минало на наемателите изглеждаше невероятно — сутрин преди работа Семьон Иванович хранеше патиците, вареше супа на прасенцето, след работа домакинстваше из кухнята, чистеше просо, поправяше обуща, точеше ножове, миеше бутилки, разправяше за заводските шофьори, които докарвали от далечните колхози брашно, яйца, козе месо… А Нина Матвеевна го прекъсваше, за да му говори за безбройните си болести, както и за честите си посещения при медицински светила, за пешкира, който сменила срещу фасул, за съседката, която купила от една евакуирана жакет от кожа на жребче и пет чинийки от сервиз, за мас и комбинирани мазнини.

Не бяха лоши хора, но нито веднъж не се заприказваха с Александра Владимировна за войната, за Сталинград, за съобщенията на Совинформбюро.

Те съжаляваха Александра Владимировна, задето тя след заминаването на дъщеря си, която получаваше академична дажба, почти гладуваше. Захарта и маслото й се свършиха, тя пиеше гола вряла вода, ядеше супа в стола на нарпит[1], веднъж прасето не иска да яде от тази супа. Нямаше пари да си купи дърва. Нямаше нищо за продаване. Мизерията й пречеше на хазаите. Една вечер Александра Владимировна чу Нина Матвеевна да казва на Семьон Иванович: „Снощи се принудих да дам на бабето питка, неприятно е да ядеш пред нея, седи гладна и гледа“.

Нощем Александра Владимировна спеше лошо. Защо няма вести от Серьожа? Лежеше на желязното креватче, на което по-рано спеше Людмила, и й се струваше, че нощните предчувствия и мисли на дъщеря й са се прехвърлили в нейното съзнание.

С каква лекота смъртта унищожаваше хората. Колко тежко бе на хората, останали живи. Тя мислеше за Вера. Бащата на детето й или беше убит, или я бе забравил, Степан Фьодорович се тормозеше, бе потиснат от неприятностите си… Загубите, мъката не съюзиха, не сближиха Людмила и Виктор.

Вечерта Александра Владимировна написа писмо на Женя: „Добричка ми щерко“. А през нощта затъгува за Женя — горкото момиче, в каква житейска бъркотия живее, какво ли я чака занапред.

Аня Щрум, Соня Левинтон, Серьожа… Как го беше казал Чехов: „Мисюс, къде си?“

А съвсем наблизо тихичко си говореха хазаите.

— За празниците по Октомври трябва да заколим патица — каза Семьон Иванович.

— Затуй ли съм хранила патицата с картофи, та да я колим? — възрази Нина Матвеевна. — Знаеш ли, когато бабето си замине, искам да боядисаме подовете, че дъските ще изгният вече.

Те винаги говореха за предмети и продукти, светът, в който живееха, беше пълен с предмети. В този свят нямаше човешки чувства, а само дъски, миниум, булгур, трийсетачки. Бяха работливи и честни хора, всички съседи казваха, че Нина и Семьон Иванович никога не биха взели чужда копейка. Ала гладът в Поволжието през 1921 година, ранените из болниците, слепите инвалиди, бездомните деца по улиците не ги засягаха.

Те бяха пълна противоположност на Александра Владимировна. Равнодушието им към хората, към общото дело, към чуждото страдание беше абсолютно естествено. А тя умееше да мисли и да се вълнува за чужди хора, да се радва, да се вбесява от явления, които не засягаха нито нейния живот, нито живота на близките й… всеобщата колективизация, трийсет и седма година, съдбата на жените, изпратени в лагер заради мъжете си, съдбата на децата, изпратени в приюти и интернати, защото семействата им са разрушени… германските безчинства с пленниците, военните нещастия и неуспехи — всичко това я измъчваше, мира не й даваше, както и нещастията в собственото й семейство.

И на това не бяха я научили прекрасните книги, които четеше, нито традициите на народоволческото семейство, в което бе расла, нито животът, нито приятелите, нито мъжът й. Просто си беше такава и не можеше да бъде друга. Нямаше пари, до заплатата оставаха шест дена. Гладуваше, цялото й имущество можеше да се събере в носна кърпа. Ала нито веднъж, докато живееше в Казан, тя не се сети за покъщнината, изгоряла в сталинградското й жилище, за мебелите, за пианото, за чаения сервиз, за изчезналите лъжици и вилици. Не съжаляваше дори за изгорелите книги.

И имаше нещо странно в това — сега, далече от близките си, които се нуждаеха от нея, тя живееше под един покрив с хора, чието шперплатено съществуване й беше безпределно чуждо.

На третия ден след като Александра Владимировна получи писмата, я посети Каримов.

Тя се зарадва, предложи му да пийнат заедно шипков чай.

— Получавали ли сте скоро писма от Москва? — попита Каримов.

— Онзи ден.

— О, така ли — усмихна се Каримов. — Интересно, за колко време пристигат писмата от Москва?

— Погледнете клеймото на плика — каза Александра Владимировна.

Каримов заразглежда плика и каза угрижено:

— Пристигнало е на деветия ден.

Той се замисли, сякаш дългото пътуване на писмата имаше за него някакво особено значение.

— Разправят, че било така поради цензурата — каза Александра Владимировна. — Цензурата не се справяла с потоците писма.

Той я погледна с тъмните си красиви очи.

— Значи с тях всичко е наред, никакви неприятности, така ли?

— Изглеждате зле — каза Александра Владимировна, — имате болнав вид.

Той отговори припряно, сякаш отхвърляше обвинение:

— Какво говорите! Тъкмо обратното!

Поговориха си за фронтовите събития.

— И на децата е ясно, че във войната стана решителен прелом — каза Каримов.

— Да, да — позасмя се Александра Владимировна, — сега и на децата е ясно, ама миналото лято за всички умници нямаше съмнение, че германците ще победят.

Неочаквано Каримов попита:

— Сигурно ви е трудно да живеете сама? Гледам, сама си палите печката.

Тя се замисли, сбърчи чело, сякаш въпросът на Каримов беше много труден и не можеше да му се отговори веднага.

— Ахмед Усманович, затова ли дойдохте — да ме питате дали не ми е трудно да си паля печката?

Той няколко пъти завъртя глава, после дълго мълча и разглежда ръцете си, поставени върху масата.

— Тия дни ме викаха там, разпитваха ме за нашите срещи и разговори.

— Но защо мълчите? Защо трябваше да ми говорите за печката?

Търсейки погледа й, Каримов промълви:

— Разбира се, не можех да отричам, че говорехме за войната, за политика. Нали е смешно да твърдиш, че четирима възрастни мъже са си говорили изключително за кино. Естествено, казах — за каквото и да сме си говорили, говорили сме си като съветски патриоти. Всички смятахме, че под ръководството на партията и другаря Сталин народът ще победи. Изобщо, трябва да ви кажа, че въпросите им не бяха враждебни. Но минаха няколко дни и взех да се тревожа, не мога да мигна нощем. Започнах да си внушавам, че с Виктор Павлович се е случило нещо. Пък и тази странна история с Мадяров. Замина за десет дена в педагогическия институт в Куйбишев. Тук студентите чакат, а него го няма, деканът прати телеграма в Куйбишев — няма отговор. Та тъй, лежа нощем и какво ли не ми минава през главата.

Александра Владимировна мълчеше. Той тихо каза:

— Просто не знам, съберат се хора на чаша чай — и подозрения, призовки.

Тя не отговори и той я погледна въпросително, приканваше я да каже нещо, нали вече всичко й бе разказал. Но Александра Владимировна мълчеше и Каримов чувстваше, че с мълчанието си тя намеква — не всичко й е разказал.

— Та такива работи — избъбри той.

Александра Владимировна мълчеше.

— А, и друго имаше — каза той, — той, този другар де, ме попита: „Ами за свободата на печата да сте говорили?“ Наистина беше ставало дума за нея. Аха, освен това, не щеш ли, ме попитаха дали познавам по-малката сестра на Людмила Николаевна и нейния бивш съпруг, май се казваше Кримов, нали? Не съм ги виждал никога, Виктор Павлович никога не ми е говорил за нея. Така и отговорих. И още един въпрос ми зададоха: дали Виктор Павлович не е разговарял лично с мене за положението на евреите. Попитах: защо лично с мене? Отговориха ми: „Нали разбирате, вие сте татарин, а той е евреин“.

Когато си бяха взели довиждане и Каримов вече стоеше с палто и шапка на вратата и почукваше с пръст по пощенската кутия, от която някога Людмила Николаевна бе извадила писмото, съобщаващо за смъртоносното раняване на сина й, Александра Владимировна промълви:

— Странно е обаче какво общо има Женя?

Но, разбира се, нито Каримов, нито тя можеха да отговорят защо казанският енкаведист се бе заинтересувал от живеещата в Куйбишев Женя и от нейния бивш съпруг, който беше на фронта.

Хората вярваха на Александра Владимировна, тъй че тя бе чувала много подобни разкази и изповеди, бе свикнала с усещането, че разказвачът винаги си спестява по нещо. Нямаше желание да предупреди Щрум — знаеше, че това няма да му е от полза, само излишно ще го разтревожи. Нямаше смисъл да гадае кой от участниците в разговорите бе се изтървал или бе станал доносник; трудно е да се разбере кой е този човек, в края на краищата виновен се оказва онзи, когото най-малко са подозирали. А често се случваше следствието в МГБ[2] да се завежда по най-неочаквани причини — поради намек в писмо, шега, поради несправедливо изтървани думи в кухнята пред съседката. Но защо ли следователят е питал Каримов за Женя и за Николай Григориевич?

И тя пак дълго не можа да заспи. Беше гладна. От кухнята лъхаше на ядене — май пържеха картофени тиганици с олио, чуваше се дрънченето на алуминиевите чинии, спокойният глас на Семьон Иванович. Боже, колко беше гладна! Каква помия имаше днес за обяд в стола, Александра Владимировна не я дояде и сега съжаляваше. Мисълта за ядене накъсваше, объркваше другите й мисли.

На сутринта отиде в завода и на портала срещна секретарката на директора, възрастна жена с мъжко, злобно лице.

— Другарко Шапошникова, отбийте се при мен през обедната почивка — каза секретарката.

Александра Владимировна се учуди: нима директорът толкова бързо е изпълнил молбата й?

Александра Владимировна не можеше да разбере защо така й олекна на душата.

Както вървеше през заводския двор, тя изведнъж си помисли и веднага го изрече на глас:

— Стига ми Казан, отивам си вкъщи, в Сталинград.

Бележки

[1] Народно хранене (първоначално — акционерно дружество по създаване мрежа от достъпни гостилници). — Б.пр.

[2] Министерство на държавната сигурност (февруари — юли 1941 и 1943–1953). — Б.пр.