Василий Гросман
Живот и съдба (30)

30

Персоналът на болницата научи, че е пристигнала майката на лейтенант Шапошников. Прие я комисарят на болницата, батальонният комисар Шимански, красив мъж с лек акцент, който издаваше полския му произход — докато очакваше Людмила Николаевна, той помрачня, смяташе, че тя непременно ще плаче, може би и ще припадне. Облизваше с език наскоро пуснатите си мустаци, жал му беше за умрелия лейтенант, за неговата майка, затова го беше малко яд и на двамата — ако вземем да приемаме всяка майка на умрял лейтенант, докъде ще ни изкарат нервите?

Шимански покани Людмила Николаевна да седне и преди да започнат разговора, премести към нея гарафата, но тя каза:

— Благодаря, не съм жадна.

Изслуша разказа му за консилиума, предшествал операцията (батальонният комисар не сметна за необходимо да й каже, че е имало един глас против тази операция), за трудностите около нея и колко добре бе преминала тя; хирурзите смятали, че до тази операция трябва да се прибягва при тежко ранени като лейтенант Шапошников. Той каза, че смъртта на Шапошников е била причинена от парализа на сърцето и както личи от заключението на патологоанатома, военния лекар трети ранг Болдирев, не е било възможно лекарите да предвидят и предотвратят този внезапен екзитус.

После батальонният комисар й каза, че през болницата минават стотици болни, но малко от тях персоналът е обиквал така, както обикнал лейтенант Шапошников — съзнателен, културен и стеснителен болен, той дори изпитвал неудобство да помоли за нещо, за да не затруднява хората.

Шимански каза, че всяка майка трябва да се гордее, щом е възпитала син, беззаветно и честно отдал живота си за Родината.

После я попита има ли някакви молби към командването на болницата.

Людмила Николаевна помоли комисаря да я извини, че му отнема времето, извади от чантата си лист и зачете молбите си.

Молеше да й посочи къде е погребан синът й.

Батальонният кимна и си отбеляза в бележника.

Искаше да поговори с доктор Майзел.

Батальонният комисар каза, че щом научил за пристигането й, самият доктор Майзел изразил желание да се види с нея.

Молеше да се види с медицинската сестра Терентиева.

Комисарят кимна и си отбеляза в бележника. Тя помоли за разрешение да й дадат за спомен вещите на сина й.

Комисарят си отбеляза и това.

После тя помоли да предадат на ранените подаръците, които бе донесла за сина си, и сложи на масата две кутии шпроти и кесийка бонбони.

Погледите им се срещнаха и комисарят примижа от блясъка на нейните големи сини очи.

Шимански покани Людмила да дойде в болницата на другия ден в девет и половина сутринта — всичките й молби ще бъдат изпълнени.

Батальонният комисар погледна затворилата се врата, погледна подаръците на Шапошникова за ранените — опипа ръката си, не намери пулса, заряза тази работа и захвана да пие водата, която в началото на разговора бе предложил на Людмила Николаевна.