Василий Гросман
Живот и съдба (35)

35

Извикаха лейтенант Викторов в щаба, при майор Закаблука, командира на оставения в резерва изтребителен самолетен полк. Дежурният по щаб Великанов каза, че майорът заминал с един У-2 за щаба на военновъздушните сили в района на Калинин и ще се върне довечера. На въпроса на Викторов, за какво го викат, Великанов отвърна с намигане, че може би ще става дума за напиването и скандала в столовата.

Викторов надникна зад завесата, направена от плащ-палатка и прикачен за нея юрган, оттам се чуваше тракане на пишеща машина. Началникът на канцеларията Волконски, щом видя Викторов, изпревари въпроса му с думите:

— Няма, няма писма, другарю лейтенант.

Машинописката Леночка, доброволка, се извърна към лейтенанта, погледна се в трофейното огледалце от свален германски самолет, подарък от загиналия летец Демидов, оправи си кепето, премести линийката, поставена върху ведомостите, които препечатваше, и пак затрака по клавишите.

Този дългомутрест лейтенант, който задаваше на началника на канцеларията един и същи унил въпрос, натъжаваше Леночка.

На връщане за летището Викторов свърна към гората.

Ето вече месец, откакто полкът не влизаше в бой, а попълваше материалната си част, приемаше нов летателен състав на мястото на загиналия.

Преди месец този непознат северен край се виждаше на Викторов необикновен. Животът на гората, на младата река, пъргаво криволичеща между стръмните хълмове, миризмата на гнила шума, на гъби, бученето на дърветата денем и нощем му навяваха тревога.

По време на полет земните миризми сякаш стигаха до кабината на изтребителя. Тази гора, езерата носеха дъха на древната Рус, за която Викторов бе чел преди войната. Тук сред езера и гори се точеха старинни пътища, от тези прави дървета хората бяха строили къщи, църкви, бяха дялали корабни мачти. Тази старина се беше замислила и стаила още от времената, когато тук бе тичал злият вълк и на брега бе плакала Альонушка, по този бряг Викторов сега отиваше до столовата на Военторг. Струваше му се, че това изгубено старо време е някак наивно, простодушно, младо и не само живелите в чертози моми, а и белобрадите търговци, дякони и патриарси са с хиляда години по-млади от богатите на житейски опит младежи — летците от света на скоростните машини, на автоматичните оръдия, на дизелите, киното и радиото, дошли в тези гори с авиополка на майор Закаблука. Като белег на тази отминала младост беше Волга — бърза, слабичка, с пъстри стръмни брегове, потънала в горска зеленина, нашарена в небесносиньо и алено…

Колко лейтенанти, сержанти и просто редници крачат по военния път. Те пушат определения им брой цигари, потракват с бяла лъжица в тенекиената паничка, играят във влака простички игри на карти, в града се черпят със сладолед на клечка, давят се с дажбицата си водка от сто грама, пишат колкото трябва писма, крещят по полевия телефон, стрелят кой с малокалибрено оръдийце, кой с едрия калибър, трети пък натисне в танка трийсет и четворка газта, па току изтърси нещо по̀ пиперлия…

Земята под ботушите му скърцаше и пружинираше като стар дюшек — беше от листата, отгоре леки, крехки, различни дори в смъртта, а отдолу — изсъхнали преди години, съединени — в хрупкава плътна кафява маса, пепелта на живота, който бе взривявал пъпките, бе шумял по време на буря, бе блестял под слънцето след дъжд. Изтлели, почти безтегловни съчки се разтрошаваха под краката му. Разсеяна от абажура на листата, кротка светлина стигаше до горската пръст. Въздухът в гората беше застинал, гъст; летецът изтребител, свикнал с въздушни вихри, го чувстваше особено силно. Нагрятото, потно дърво излъхваше влажната свежест на дървесината. Но миризмата на мъртви дървета и съчки надделяваше над миризмата на живата гора. Там, където се издигаха елите, в октавата се вряза висока терпентинова нота. Трепетликата миришеше сладникаво, елхата — горчиво. Гората живееше отделно от останалия свят и Викторов имаше чувството, че влиза в къща, където всичко е различно от другия свят: и миризмите, и светлината през спуснатите перденца, и звуците тук, и изобщо, докато не излезеш от гората, все се чувстваш неудобно като пред непознати хора. Сякаш от дъно, през високия, дебел слой въздух, се взираш нагоре, листата се плискат и ти се струва, че попукващите паяжини, дето полепват по зелената звездичка на кепето ти, са водорасли, проточили се между повърхността и дъното на езеро. Струва ти се, че пъргавите, едроглави мухи и бавните мушици, и глухарят, който се прокрадва като кокошка през клоните, мърдат с плавници и никога не ще се вдигнат над гората, както риба не може да изплува над водата; а изхвърчи ли някоя сврака над върха на трепетликата, тутакси отново ще се гмурне между клоните — белият хълбок на риба за миг проблясва на слънцето и отново пльосва във водата. И колко странен изглежда мъхът под капките роса — сини, зелени, угасващи в сумрака на горското дъно.

Хубаво е от този тих полумрак внезапно да излезеш на светла поляна, всичко отведнъж се променя — и топлата земя, и миризмата на нагрятата от слънцето смрика, и подвижният въздух, и оклюманите едри камбанки, отлети от виолетов метал, и цветовете на дивия карамфил върху лепкавите смолисти стъбла. Безгрижие завладява душата ти и поляната е като щастлив ден от сиромашки живот. Струва ти се, че пеперудите, черно-сините излъскани бръмбари, мравките, шумолящи в тревата, вече не са угрижени всеки за себе си, а всички заедно вършат обща работа. Брезова клонка, обсипана със ситни листенца, докосва лицето ти; подрипне скакалец и се блъсне в човека като в дърво, вкопчва се в колана, бавно напряга зелените си крачка, седи и блещи кръгли кожени очи върху излята овнешка муцунка. Жега, закъснели ягодови цветчета, горещи от слънцето копчета и катарама на колана. Сигурно над тази поляна никога не са прелитали нито Ю-88, нито нощен „Хайнкел“.