Метаданни
Данни
- Серия
- Живот и съдба (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Жизнь и судьба, 1960 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Здравка Петрова, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Военна проза
- Епически роман
- Исторически роман
- Реалистичен роман
- Социален роман
- Съвременен роман (XX век)
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2015)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2016)
Издание:
Василий Гросман
Живот и съдба
Роман
Първо издание
Превод: Здравка Петрова
Редактор: Георги Борисов
Художник: Димитър Келбечев
Коректор: Даниела Гакева
Василий Гроссман
Жизнь и судьба
Роман в трех книгах
© Editions L’Age d’Homme and the Estate of Vasily Grossman 1980–1991
© The Estate of Vasily Grossman 1992
© Здравка Петрова, превод, 2009
© Димитър Келбечев, художник, 2009
© Ростислав Димитров, типографско оформление, 2009
© Факел експрес, 2009
© Издателска къща Жанет 45, 2009
ISBN 978-954-9772-60-9 (Факел експрес)
ISBN 978-954-491-519-3 (Издателска къща Жанет 45)
Формат 84/108/32
Печатни коли 60,5
Предпечат: „Студио Стандарт“ ЕООД
Печат: Полиграфически комплекс „Жанет 45“ — Пловдив
Факел експрес, София
Издателска къща Жанет 45, Пловдив
История
- — Добавяне
2
В германския лагер за пръв път след Втория конгрес на Коминтерна на Михаил Сидорович Мостовской сериозно му влязоха в работа знанията по чужди езици. Преди войната бе живял в Ленинград и рядко му се бе случвало да разговаря с чужденци. Сега си спомни годините на лондонската и швейцарската емиграция — там, в средата от революционери, разговаряха, спореха, пееха на много европейски езици.
Съседът му по нар, италианският свещеник Гарди, му каза, че в лагера живеят хора от петдесет и шест националности.
Съдбата, цветът на лицето, дрехите, тътренето на нозете, вечната супа от сладка ряпа и изкуственото саго[1], наричано от руските затворници рибешко око — всичко беше еднакво за десетките хиляди жители на лагерните бараки.
Началството различаваше хората в лагера по номерата и по цвета на ивичката плат, зашита на куртката: червена за политическите, черна за саботьорите, зелена за крадците и убийците.
В своето разноезичие хората не се разбираха, но ги свързваше една съдба. Специалисти по молекулярна физика и по древни ръкописи лежаха по наровете редом с италиански земеделци и хърватски пастири, които не можеха дори да се подпишат. Хора, които навремето бяха поръчвали закуската си на свой личен готвач и бяха притеснявали икономката си с липсата на апетит, и такива, които бяха яли вечната солена риба, тръгваха за работа заедно, тропаха с налъмите и жално се оглеждаха — не идват ли Kosttrager — бакарите, или костригите, както ги наричаха руските обитатели на блоковете.
В съдбата на лагерниците сходството се пораждаше от различията. Дали споменът за миналото се свързваше с малка градинка край прашен италиански път, с мрачното бучене на Северно море, или с един оранжев хартиен абажур в дома на ръководен служител в покрайнините на Бобруйск — миналото на всички до един беше прекрасно.
Колкото по-тежък живот бе имал човек преди лагера, толкова по-усърдно лъжеше.
Тази лъжа не служеше на практически цели, тя служеше за прослава на свободата: извън лагера човек не може да бъде нещастен.
Преди войната този лагер се бе наричал лагер за политически престъпници.
Сега се роди нов тип политзатворници, създаде го националсоциализмът — престъпници, неизвършвали престъпление.
Мнозина от затворниците бяха попаднали в лагера заради изказани в приятелски разговор критични бележки за Хитлеровия режим, заради политически вицове. Те не бяха разпространявали позиви, не бяха участвали в нелегални партии. Обвиняваха ги, че биха могли да извършат всичко това.
Затварянето на военнопленници в политически концентрационен лагер също беше нововъведение на фашизма. Тук имаше английски и американски летци, свалени над територията на Германия, и представляващи интерес за Гестапо командири и комисари от Червената армия. От тях искаха сведения, сътрудничество, консултации, да подписват всевъзможни декларации.
В лагера имаше саботьори — затворени за самоотлъчки, за опити да напуснат работата си във военни заводи и строежи. Друга придобивка на националсоциализма беше затварянето в концентрационни лагери на работници заради лошата им работа.
В лагера имаше хора с лилави ивички на куртките — германски емигранти, напуснали фашистка Германия. И това беше нововъведение на фашизма — напусналият Германия, колкото и лоялно да се държеше в чужбина, се превръщаше в политически враг.
Хората със зелени ивици на куртките, джебчиите и касоразбивачите, заемаха привилегировано положение в политическия лагер; комендатурата разчиташе най-вече на тях в надзора над политическите.
Във властта на криминалния над политическия затворник също се проявяваше новаторството на националсоциализма.
В лагера имаше хора с толкова своеобразни съдби, че не бе изобретен цвят на ивичката, който да им подхожда. Но и за индуса, укротител на змии, и за персиеца, дошъл от Техеран да изучава германската живопис, и за китайския студент по физика националсоциализмът бе отредил място на наровете, канче чорба и дванайсет часа копане на риголваните земи.
Денем и нощем се движеха ешелони към лагерите на смъртта, към концентрационните лагери. Пространството бе изпълнено с тракане на колелета, с рев на локомотиви, с тропота на ботушите на стотици хиляди лагерници, тръгнали на работа със сините петцифрени номера, зашити за дрехите им. Лагерите станаха градовете на нова Европа. Те растяха, разширяваше се планировката им, уличките и площадите, болниците, битпазарите, крематориумите и стадионите.
Колко наивни и дори добродушно патриархални изглеждаха сврените в градските покрайнини стари затвори в сравнение с тези лагерни градове, в сравнение с пурпурно-черното умопобъркващо зарево над кремационните пещи.
Човек би помислил, че за управляването на безброя репресирани са нужни огромни, също почти милионни армии стражи, надзиратели. Но не беше така. В бараките по цели седмици не влизаха хора с униформата на СС! Самите затворници бяха поели задълженията на полицейска охрана в лагерните градове. Самите затворници контролираха вътрешния ред в бараките, следяха в казаните да влизат само гнили и мръзнали картофи, а едрите, хубавите се отделяха за армейските продоволствени бази.
Затворниците бяха лекари, бактериолози в каторжните болници и лаборатории, метачи на каторжните тротоари, те бяха инженери и даваха каторжна светлина, каторжна топлина, части за каторжните машини.
Свирепата и дейна лагерна полиция — капо, която носеше на левите си ръкави широка жълта лента, лагерелтерите, шубенелтерите[2] — държеше под контрола си цялата вертикала на лагерния живот: от общолагерните въпроси до частните събития по нощните нарове. Затворниците имаха достъп до съкровените дела на лагерната държава — дори до съставянето на селекционни списъци, до обработката на подследствените в дункелкамерите[3] — дългите бетонни килии. Сякаш дори началството да изчезнеше, затворниците щяха да поддържат високото напрежение в телените мрежи, за да не се разбягват, а да работят.
Тези капо[4] и блокелтери служеха на коменданта, но въздишаха, а понякога дори плачеха за хората, които самите те отвеждаха в кремационните пещи… Но това раздвояване не стигаше до крайност, те не вписваха своите имена в селекционните списъци. Особено зловещо за Михаил Сидорович беше обстоятелството, че националсоциализмът не идваше в лагера с монокъл, театрално надменен, чужд на народа. Националсоциализмът живееше в лагерите като у дома си, не беше откъснат от обикновените хора, подхвърляше солени шегички и всички се смееха, беше плебей и се държеше непосредствено, отлично знаеше и езика, и душата, и ума на онези, чиято свобода бе отнел.