Василий Гросман
Живот и съдба (147)

9

Новиков се събуди много преди разсъмване. Вълнението му бе тъй огромно, че просто не го чувстваше.

— Ще пиете ли чай, другарю командир на корпуса? — тържествено и гальовно попита Вершков.

— Да — отговори Новиков, — кажи на готвача да изпържи яйца.

— Как да ги изпържи, другарю полковник?

Новиков помълча, замисли се и на Вершков му се стори, че командирът на корпуса е потънал в мислите си и не чува въпроса.

— На очи — каза Новиков и си погледна часовника, — иди, виж дали Гетманов е станал, след половин час тръгваме.

Имаше чувството, че не мисли как след час и половина ще започне артилерийската подготовка, как небето ще забучи от стотиците мотори на щурмовите самолети и бомбардировачите, как сапьорите ще плъзнат да режат телта и да разминират минните полета, как пехотата, влачейки картечниците, ще се втурне към мъгливите хълмове, които той толкова пъти бе разглеждал през далекогледа. Имаше чувството, че в този час не усеща връзката си с Белов, Макаров, Карпов. Сякаш не мислеше как предния ден северозападно от Сталинград съветските танкове, навлизайки в разкъсания от артилерията и пехотата германски фронт, безпрепятствено се бяха придвижили към Калач и че след няколко часа неговите танкове ще тръгнат от юг към напредващите от север, за да обкръжат армията на Паулус.

Не мислеше за командващия фронта и че може би утре Сталин ще спомене името на Новиков в заповедта си. Не мислеше за Евгения Николаевна, не си спомняше зазоряването над Брест, когато той тичаше към летището и в небето светлееха първите пламъци на подпалената от германците война.

Ала всичко, за което не мислеше, беше в него.

Мислеше: дали да обуе новите си ботуши с меките кончови, или да тръгне с кожените; да не си забрави табакерата; мислеше: тоя проклетник пак ми донесе студен чай; ядеше яйцата и със залък хляб старателно обираше разтопеното масло от тигана.

Вершков докладва:

— Заповедта ви е изпълнена. — И укорно и свойски добави: — Питам автоматчика: „Тук ли е?“ Автоматчикът ми отговаря: „Че къде ще е, спи с оная“.

Автоматчикът бе изтърсил по̀ пиперлия дума от „оная“, но Вершков сметна, че е неприлично да я произнася в разговор с командира на корпуса. Новиков мълчеше и обираше с пръст трошиците от масата. След малко влезе Гетманов.

— Чайче? — попита Новиков.

Гетманов отсечено отговори:

— Време е да тръгваме, Пьотър Павлович, стига чайчета и захарчета, трябва да бием германците.

„Ей, бива си го“ — помисли си Вершков.

Новиков влезе в щабната половина на къщата, поговори с Неудобнов за връзката, за предаването на заповедите, погледна картата.

Изпълнената с измамна тишина мъгла напомни на Новиков донбаското му детство. И тогава всичко изглеждаше потънало в сън няколко минути преди въздухът да се изпълни със сирени и свирки и хората да тръгнат към рудничните и заводските портали. Но Петка Новиков, който се събуждаше преди сирената, знаеше, че стотици ръце търсят пипнешком в тъмното партенки, ботуши, че по пода шляпат боси женски крака, че дрънчат чинии и тенджери.

— Вершков — каза Новиков, — докарай на наблюдателния пункт моя танк, днес ще ми трябва.

— Слушам — отговори Вершков, — в него ще натоваря всичкия багаж, и вашия, и на комисаря.

— Не забравяй да сложиш какаото — обади се Гетманов.

На външното стълбище излезе Неудобнов, наметнат с шинела.

— Току-що се обади генерал-лейтенант Толбухин, попита тръгнал ли е командирът на корпуса за наблюдателния пункт.

Новиков кимна, докосна рамото на шофьора:

— Давай, Харитонов.

Пътят излезе от селището, откъсна се от последната къщичка, свърна, отново свърна и пое право на запад между белите петна на снега и сухите буренаци.

Минаваха покрай долинката, където се бяха събрали танковете от първа бригада.

Изведнъж Новиков каза на Харитонов: „Спри“, скочи от уилиса и тръгна към тъмнеещите в полумрака бойни машини.

Крачеше, без да заговори никого, вглеждаше се в лицата на хората.

Спомни си неостриганите момчета от попълнението, които бе видял тия дни на селския площад. Наистина бяха деца, а всичко на този свят ги изпращаше под огъня — и разработките на Генералния щаб, и заповедта на командващия фронта, и онази заповед, която той щеше да издаде след час за командирите на бригади, и онези думи, които им говореха политработниците, и онези думи, които пишеха във вестникарските статии и стихове писателите. На бой, на бой! А там, в тъмното пространство на запад, чакаха само едно — да стрелят по тях, да ги накълцват, да ги мачкат с гъсениците си.

„Сватба ще се вдига!“ Да, ще се вдига — без сладко вино, без хармоника. „Горчиво“ — ще викне Новиков и деветнайсетгодишните младоженци няма да се извърнат, честно ще целунат булката.

Новиков имаше чувството, че крачи сред свои по-малки братя, сред племенници, сред малките синове на съседите и хиляди невидими жени, девойчета, старици ги гледат.

Майките по време на война отхвърлят правото да изпращаш на смърт. Но и на фронта се срещат хора, участници в майчинското нелегално движение. Такива хора казват: „Я стой тука, къде ще вървиш, не чуваш ли каква е стрелба. Ще почакат за доклада ми, по-добре сложи чайника да заври“. Такива хора рапортуват на началника си по телефона: „Слушам, тъй вярно, да изнеса напред картечницата“ и щом затворят, казват: „Абе какъв смисъл има да я изтиквам напред, само дето ще убият хубавото момче“.

Новиков тръгна обратно към колата си. Лицето му стана мрачно и кораво, сякаш бе всмукало влажната тъма на ноемврийското разсъмване. Когато колата потегли, Гетманов го погледна с разбиране и каза:

— Знаеш ли, Пьотър Павлович, какво искам да ти кажа именно днес: обичам те, разбираш ли, вярвам в тебе.