Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живот и съдба (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Жизнь и судьба, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015)
Корекция
sir_Ivanhoe (2016)

Издание:

Василий Гросман

Живот и съдба

 

Роман

Първо издание

 

Превод: Здравка Петрова

Редактор: Георги Борисов

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Даниела Гакева

 

Василий Гроссман

Жизнь и судьба

Роман в трех книгах

 

© Editions L’Age d’Homme and the Estate of Vasily Grossman 1980–1991

© The Estate of Vasily Grossman 1992

 

© Здравка Петрова, превод, 2009

© Димитър Келбечев, художник, 2009

© Ростислав Димитров, типографско оформление, 2009

© Факел експрес, 2009

© Издателска къща Жанет 45, 2009

 

ISBN 978-954-9772-60-9 (Факел експрес)

ISBN 978-954-491-519-3 (Издателска къща Жанет 45)

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 60,5

 

Предпечат: „Студио Стандарт“ ЕООД

Печат: Полиграфически комплекс „Жанет 45“ — Пловдив

 

Факел експрес, София

Издателска къща Жанет 45, Пловдив

История

  1. — Добавяне

63

Този ден в трюма беше особено тежък. Над Волга бяха надвиснали облаци. На мръсния, набоклучен и залят с помия лед не играеха деца, жени не перяха в дупката бельо, мразовитият югоизточен вятър изтръгваше замръзнали в леда парцали, промъкваше се в трюма през цепнатините в люка, изпълваше шлепа с вой и скърцане.

Вкочанените хора се увиваха в шалове, ватенки, одеяла. Най-бъбривите бабички се умириха, заслушаха се във воя на вятъра, в скърцането на дъските.

Взе да притъмнява, мракът сякаш дойде от непоносимата човешка скръб, от студа, измъчил всички, от гладорията, мръсотията, от несвършващата военна мъка.

Вера лежеше, увита до брадичката с ватирания елек, и усещаше по бузите си студения полъх на въздуха, проникващ в трюма при всеки напор на вятъра.

В тези минути всичко изглеждаше безнадеждно лошо — Степан Фьодорович не ще успее да я прибере оттук, войната никога няма да свърши, през пролетта германците ще плъзнат по Урал, по Сибир, в небето вечно ще вият самолетите им, ще трещят избухнали бомби.

Сега за пръв път се усъмни, че Викторов е наблизо. Има много фронтове, а него вече може да го няма и на фронта, и в тила.

Отметна чаршафчето и се загледа в лицето на бебето. Защо ли плаче, сигурно тъгата й се предава и на него, както се предава топлината й, млякото й.

Този ден огромността на студа, безпощадността на мразовития вятър, огромността на войната по великите руски равнини и реки потиснаха всички.

Нима човекът може дълго да търпи такъв страшен, гладен и студен живот?

При Вера дойде старата Сергеевна, която я бе акуширала, и каза:

— Не ми харесваш днеска, вчера беше по-добре.

— Нищо — отговори Вера, — татко ще си дойде утре, ще донесе продукти.

И макар да се зарадва, че на родилката ще донесат мазнини и захар, Сергеевна ядно и грубо избъбри:

— Вие, началствата, винаги ще се налапате, навсякъде има по нещо скрито за вас. А нашите запаси се знаят — замръзнали картофи.

— По-тихо! — извика някой. — По-тихо!

От другия край на трюма се чуваше неясен глас.

И изведнъж гласът зазвуча силно, заглуши всички странични звуци.

Някакъв човек четеше под светлината на газеничето:

„От последния час… Успешно настъпление на нашите войски в района на град Сталинград… Тези дни нашите войски, разположени на подстъпите към Сталинград, преминаха в настъпление срещу германофашистките войски. Настъплението започна в две направления: северозападно и южно от Сталинград…“

Хората стояха мълчаливо и плачеха. Нещо невидимо и вълшебно ги свърза с момчетата, които, прикривайки лицата си от вятъра, сега крачеха по снега, и с тези, които лежаха на снега, облети в кръв, и с потъмнял взор се прощаваха с живота.

Плачеха старците и жените, плачеха работниците, децата с недетски лица стояха до възрастните и слушаха.

— Нашите войски завзеха град Калач на източния бряг на Дон, гара Кривомузгинская, гара и град Абгасарово… — четеше човекът.

Вера плачеше заедно с всички. Тя усещаше връзката между онези, които крачеха през нощния, зимен мрак, падаха, отново ставаха и отново падаха, за да не станат вече, и този трюм, където измъчените хора слушаха за настъплението.

Заради нея, заради нейния син, заради жените с напукани от ледената вода ръце, заради старците и децата, омотани със съдраните майчини шалове, там вървят на смърт.

И плачейки, тя с възторг си мислеше, че мъжът й ще дойде тук да я види и жените, старите работници ще го наобиколят и ще му кажат „синко“.

А човекът, който четеше съобщението на Совинформбюро, произнесе: „Настъплението на нашите войски продължава“.