Метаданни
Данни
- Серия
- Живот и съдба (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Жизнь и судьба, 1960 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Здравка Петрова, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Военна проза
- Епически роман
- Исторически роман
- Реалистичен роман
- Социален роман
- Съвременен роман (XX век)
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2015)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2016)
Издание:
Василий Гросман
Живот и съдба
Роман
Първо издание
Превод: Здравка Петрова
Редактор: Георги Борисов
Художник: Димитър Келбечев
Коректор: Даниела Гакева
Василий Гроссман
Жизнь и судьба
Роман в трех книгах
© Editions L’Age d’Homme and the Estate of Vasily Grossman 1980–1991
© The Estate of Vasily Grossman 1992
© Здравка Петрова, превод, 2009
© Димитър Келбечев, художник, 2009
© Ростислав Димитров, типографско оформление, 2009
© Факел експрес, 2009
© Издателска къща Жанет 45, 2009
ISBN 978-954-9772-60-9 (Факел експрес)
ISBN 978-954-491-519-3 (Издателска къща Жанет 45)
Формат 84/108/32
Печатни коли 60,5
Предпечат: „Студио Стандарт“ ЕООД
Печат: Полиграфически комплекс „Жанет 45“ — Пловдив
Факел експрес, София
Издателска къща Жанет 45, Пловдив
История
- — Добавяне
63
Този ден в трюма беше особено тежък. Над Волга бяха надвиснали облаци. На мръсния, набоклучен и залят с помия лед не играеха деца, жени не перяха в дупката бельо, мразовитият югоизточен вятър изтръгваше замръзнали в леда парцали, промъкваше се в трюма през цепнатините в люка, изпълваше шлепа с вой и скърцане.
Вкочанените хора се увиваха в шалове, ватенки, одеяла. Най-бъбривите бабички се умириха, заслушаха се във воя на вятъра, в скърцането на дъските.
Взе да притъмнява, мракът сякаш дойде от непоносимата човешка скръб, от студа, измъчил всички, от гладорията, мръсотията, от несвършващата военна мъка.
Вера лежеше, увита до брадичката с ватирания елек, и усещаше по бузите си студения полъх на въздуха, проникващ в трюма при всеки напор на вятъра.
В тези минути всичко изглеждаше безнадеждно лошо — Степан Фьодорович не ще успее да я прибере оттук, войната никога няма да свърши, през пролетта германците ще плъзнат по Урал, по Сибир, в небето вечно ще вият самолетите им, ще трещят избухнали бомби.
Сега за пръв път се усъмни, че Викторов е наблизо. Има много фронтове, а него вече може да го няма и на фронта, и в тила.
Отметна чаршафчето и се загледа в лицето на бебето. Защо ли плаче, сигурно тъгата й се предава и на него, както се предава топлината й, млякото й.
Този ден огромността на студа, безпощадността на мразовития вятър, огромността на войната по великите руски равнини и реки потиснаха всички.
Нима човекът може дълго да търпи такъв страшен, гладен и студен живот?
При Вера дойде старата Сергеевна, която я бе акуширала, и каза:
— Не ми харесваш днеска, вчера беше по-добре.
— Нищо — отговори Вера, — татко ще си дойде утре, ще донесе продукти.
И макар да се зарадва, че на родилката ще донесат мазнини и захар, Сергеевна ядно и грубо избъбри:
— Вие, началствата, винаги ще се налапате, навсякъде има по нещо скрито за вас. А нашите запаси се знаят — замръзнали картофи.
— По-тихо! — извика някой. — По-тихо!
От другия край на трюма се чуваше неясен глас.
И изведнъж гласът зазвуча силно, заглуши всички странични звуци.
Някакъв човек четеше под светлината на газеничето:
„От последния час… Успешно настъпление на нашите войски в района на град Сталинград… Тези дни нашите войски, разположени на подстъпите към Сталинград, преминаха в настъпление срещу германофашистките войски. Настъплението започна в две направления: северозападно и южно от Сталинград…“
Хората стояха мълчаливо и плачеха. Нещо невидимо и вълшебно ги свърза с момчетата, които, прикривайки лицата си от вятъра, сега крачеха по снега, и с тези, които лежаха на снега, облети в кръв, и с потъмнял взор се прощаваха с живота.
Плачеха старците и жените, плачеха работниците, децата с недетски лица стояха до възрастните и слушаха.
— Нашите войски завзеха град Калач на източния бряг на Дон, гара Кривомузгинская, гара и град Абгасарово… — четеше човекът.
Вера плачеше заедно с всички. Тя усещаше връзката между онези, които крачеха през нощния, зимен мрак, падаха, отново ставаха и отново падаха, за да не станат вече, и този трюм, където измъчените хора слушаха за настъплението.
Заради нея, заради нейния син, заради жените с напукани от ледената вода ръце, заради старците и децата, омотани със съдраните майчини шалове, там вървят на смърт.
И плачейки, тя с възторг си мислеше, че мъжът й ще дойде тук да я види и жените, старите работници ще го наобиколят и ще му кажат „синко“.
А човекът, който четеше съобщението на Совинформбюро, произнесе: „Настъплението на нашите войски продължава“.