Василий Гросман
Живот и съдба (16)

16

Александра Владимировна, Людмила и Надя седяха в кухнята. От време на време Надя хвърляше в печката смачкани листове от ученическа тетрадка и гаснещата червена светлина се разгаряше, печката се изпълваше с краткотраен пламък. Като поглеждаше накриво, Александра Владимировна каза:

— Вчера ходих у една наша лаборантка — Господи, каква теснотия, нищета, гладория, ние тук сме същински царе; събраха се съседите й, заприказвахме се кой какво повече е обичал преди войната: една вика — телешко, друга — чорба с месо и кисели краставички. А момиченцето на лаборантката: „Аз пък най-много обичах отбоя“.

Людмила Николаевна не отговори, а Надя каза:

— Бабо, вие вече имате тук над милион познати.

— А ти изобщо нямаш.

— Много хубаво дори — обади се Людмила Николаевна. — Витя нещо зачести у Соколов. Там се събират хора от кол и въже и просто не разбирам как Витя и Соколов могат с часове да бъбрят с тези хора… Как не им омръзва да си чешат езиците. И как не им е жал за Маря Ивановна, тя трябва да си почива, а с тези гости нито може да полегне, нито да поседне, че и къщата опушват.

— Каримов, татаринът, ми харесва — каза Александра Владимировна.

— Неприятен тип.

— Мама се е метнала на мен, никой не й харесва — каза Надя, — само Маря Ивановна.

— Чудни хора сте — подхвърли отново Александра Владимировна, — имате си някаква московска среда и сте я донесли със себе си. Хората от влакове, от клубове, от театри все са от друг кръг, а признавате само онези, които имат вили до вашата, и при Женя съм го наблюдавала… Има някакви нищожни признаци, според които вие определяте хората от своя кръг: „Ах, тя е проста, не обича Блок, а той е примитивен, не разбира Пикасо… Ах, тя му подари кристална ваза. Няма вкус…“ Виж, Виктор е демократ, не го засяга цялата тази декадентщина.

— Глупости — каза Людмила. — Какво общо имат вилите! Съществуват еснафи с вили и без вили — защо да се срещаме с тях, неприятно е.

Александра Владимировна забелязваше, че дъщеря й все повече се настройва срещу нея.

Людмила Николаевна даваше съвети на мъжа си, правеше забележки на Надя, мъмреше я за едни провинения и й прощаваше други, глезеше я, а понякога не я глезеше — и чувстваше, че майка й се отнася по свой начин към постъпките й. Александра Владимировна не го изказваше гласно, но той съществуваше. Случваше се Щрум и тъща му да се спогледат и тогава в очите им се четеше насмешливо разбиране, сякаш предварително бяха обсъждали с Александра Владимировна странностите на Людмила. И не беше толкова важно дали ги бяха обсъждали, или не, по-важното беше, че в семейството се бе появила нова сила, променила само с присъствието си установените вече отношения.

Веднъж Виктор Павлович каза на Людмила, че на нейно място би отстъпил на майка си главната роля вкъщи, нека се чувства у тях стопанка, а не гостенка.

Думите на мъжа й се видяха на Людмила Николаевна неискрени, тя дори си помисли, че той иска да подчертае своето особено, сърдечно отношение към майка й, и с това неволно й напомняше за нейната студенина спрямо Ана Семьоновна.

Смешно и срамно би било да му го признае, но тя понякога ревнуваше от него и децата, особено Надя. Сега обаче това не беше ревност. Как да признае дори пред себе си, че майка й, откак бе изгубила своята стряха и се бе приютила в нейния дом, сега я дразни, додява й. Пък и това раздразнение беше някак странно, то съществуваше редом с обичта, редом с готовността да даде на Александра Владимировна, ако потрябва, и последната си рокля, да сподели с нея и последния залък.

А Александра Владимировна внезапно се улавяше, че й се иска ту безпричинно да се разплаче, ту да умре, ту да не се прибере вечерта и да остане да спи на пода у колежката си, ту в един момент да си вдигне багажа и да замине за Сталинград, да търси Серьожа, Вера, Степан Фьодорович.

Александра Владимировна почти винаги одобряваше постъпките и изказванията на зет си, а Людмила почти никога не ги одобряваше. Надя беше забелязала това и често казваше на баща си:

— Иди се оплачи на баба, че мама се държи лошо с теб.

И този път Александра Владимировна каза:

— Вие живеете като бухали. А Виктор е човек като човек.

— Това са само думи — отвърна навъсено Людмила. — Обаче дойде ли време да заминем за Москва — и вие с Виктор ще се радвате.

Александра Владимировна неочаквано заяви:

— Виж какво, мила моя, дойде ли време за Москва, аз няма да замина с вас, ще остана тук, в твоя дом в Москва няма място за мен. Ясно ли ти е? Ще придумам Женя или да се премести тук, или аз да отида при нея в Куйбишев.

Труден миг беше за отношенията между майка и дъщеря. Всичко, което тежеше на душата й, Александра Владимировна го изрази в отказа си да замине за Москва. Всичко, което тежеше на душата на Людмила Николаевна, стана явно, сякаш произнесено. Но Людмила Николаевна се обиди, като че ли нямаше никаква вина пред майка си.

А Александра Владимировна гледаше страдащото лице на Людмила и изпитваше вина. Нощем Александра Владимировна най-често си мислеше за Серьожа — ту си спомняше неговите избухвания, навика му да спори, ту си го представяше във военна униформа, очите му сигурно бяха станали още по-големи, нали беше отслабнал и бузите му бяха хлътнали. Серьожа — синът на нейния нещастен син, когото тя май бе обичала повече от всичко на света, пробуждаше в нея особено чувство… Тя казваше на Людмила:

— Не се притеснявай толкова за Толя, повярвай, и аз се тревожа за него не по-малко от теб.

Имаше нещо фалшиво, оскърбително за любовта към дъщеря й в тези думи — тя не се тревожеше чак толкова за Толя. Ето, и сега двете, откровени до жестокост, се уплашиха от прямотата си и се отричаха от нея.

— „Истината е хубаво нещо, но любовта е още по-хубаво“, нова пиеса от Островски — изтърси Надя и Александра Владимировна с неприязън, дори някак уплашено погледна хлапачката десетокласничка, успяла вярно да схване нещо, което тя самата още не беше осъзнала.

Скоро Виктор Павлович се прибра. Отключи си сам и влезе в кухнята внезапно.

— Приятна изненада — каза Надя. — А ние мислехме, че ще заседнеш у Соколови чак до сутринта.

— А-а, всички вече са си у дома, всички са край печката, много се радвам, чудесно, чудесно — избъбри той и протегна ръка към топлината на печката.

— Избърши си носа — каза Людмила. — Какво му е чудесното, не разбирам?

Надя прихна и изрече с майчината си интонация:

— Хайде, избърши си носа, на руски ти се каза.

— Надя, Надя — заканително произнесе Людмила Николаевна, тя не делеше с никого своето право да възпитава мъжа си.

Виктор Павлович избъбри:

— Да, да, вятърът е много студен.

Влезе в стаята и през отворената врата всички видяха как седна до бюрото.

— Татко пак пише върху корицата на книгата — подхвърли Надя.

— Не е твоя работа — каза Людмила Николаевна и взе да обяснява на майка си: — Защо, мислиш, се зарадва, че всички сме си вкъщи? Има си идея фикс, все се страхува, ако някой не си е вкъщи. А сега се зарадва, че няма да го разсейват разни тревоги, и седна да си довърши мисълта.

— По-тихо, ние наистина му пречим — отвърна Александра Владимировна.

— Напротив — каза Надя, — когато говорим високо, не ни обръща внимание, а ако вземем да шепнем, ще дойде и ще попита: „Какво така си шепнете?“

— Надя, ти говориш за баща си като екскурзовод, който обяснява на публиката животинските инстинкти.

Те се разсмяха едновременно, спогледаха се.

— Мамо, как можахте така да ме обидите? — укори я Людмила Николаевна.

Майка й мълчаливо я погали по главата.

После вечеряха в кухнята. Виктор Павлович имаше чувството, че тази вечер кухненската топлина излъчва някакъв особен чар.

Онова, което представляваше основата на живота му, продължаваше. Мисълта за неочакваното обяснение на противоречивите опити, насъбрани от лабораторията, напоследък го поглъщаше напълно.

Седнал край кухненската маса, той изпитваше странно щастливо нетърпение — пръстите на ръцете му трепкаха от сдържаното желание да грабнат молива.

— Днес елдената каша е просто невероятна — каза той, почуквайки с лъжицата по празната чиния.

— Това намек ли е? — попита Людмила Николаевна.

Той побутна чинията към жена си и попита:

— Люда, ти, разбира се, си спомняш хипотезата на Проут?

Людмила Николаевна вдигна въпросително лъжицата.

— Дето е за произхода на елементите — обади се Александра Владимировна.

— А, да, спомням си я — каза Людмила, — че всички елементи произлизат от водорода. Но какво общо има това с кашата?

— Кашата ли? — не разбра Виктор Павлович. — Та с Проут станала следната история: той изказал правилна хипотеза най-вече защото по негово време ставали груби грешки при определянето на атомните тегла. Ако тогава атомните тегла бяха определени с точността, постигната от Дюма и Стас, той не би се решил да предположи, че атомните тегла на елементите са кратни на водорода. Излязъл прав, защото грешал.

— И все пак какво общо има това с кашата? — попита Надя.

— Кашата ли? — учуди се Щрум, после се сети и каза: — Кашата няма нищо общо… В тази каша трудно може да се ориентира човек, бяха нужни сто години, за да се ориентираме.

— Това ли беше темата на днешната ви лекция? — попита Александра Владимировна.

— А, няма такова нещо, сега дори лекции не чета, просто така ми хрумна.

Той улови погледа на жена си и почувства: тя разбираше, че интересът към работата отново го владее.

— Как сте тук? — попита Щрум. — Идвала ли е Маря Ивановна? Сигурно ти е чела на глас „Мадам Бовари“, творбата на Балзак?

— Я не се заяждай — каза Людмила Николаевна.

През нощта Людмила Николаевна очакваше мъжът й да затвори за работата си. Но той мълчеше и тя нищо не попита.