Василий Гросман
Живот и съдба (69)

69

Даренски бе тръгнал от щаба на фронта в продължителна командировка из армията, заела позиции на крайния ляв фланг. Командировките в тази армия се смятаха сред щабните офицери за особено неприятни — плашеха ги с липсата на вода, на места за нощувка, с лошото снабдяване, с големите разстояния и лошите пътища. Командването нямаше точни сведения за положението във войските, изгубени сред пясъците между каспийското крайбрежие и калмишката степ, тъй че, изпращайки Даренски в този район, началството му възложи безброй задачи.

След стотиците километри по степта Даренски почувства как лошото настроение го надвива. Тук на никого и през ум не минаваше за настъпление, безизходно изглеждаше положението на войските, прогонени от германците накрай света…

Не бяха ли сън доскорошното денонощно неотслабващо щабно напрежение, догадките за наближаващото настъпление, движението на резервите, телеграмите, шифрованите съобщения, денонощната работа на фронтовия свързочен възел, бученето на идещите откъм север автомобили и танкови колони?

Докато слушаше унилите разкази на артилерийските и общовойсковите командири, докато събираше и проверяваше данните за състоянието на материалната част, докато инспектираше артилерийските дивизиони и батареи, докато гледаше навъсените лица на червеноармейци и командири, докато наблюдаваше как бавно, отпуснато се придвижват хората през степния прахоляк, Даренски постепенно се подчини на монотонната тъга на тези места. Ето, мислеше си той, стигна Русия до камилските степи, до дюните и легна, изнемощяла, на тази лоша земя, и вече не може да стане, да се надигне.

Даренски пристигна в щаба на армията и отиде при висшето началство.

В една просторна полутъмна стая оплешивяващ юначага с охранена физиономия и с гимнастьорка без отличителни знаци играеше карти с две жени във военна униформа. Юнакът и жените с лейтенантски ромбчета не прекъснаха играта си при влизането на подполковника, а само разсеяно го огледаха и продължиха с кавгаджийски тон:

— Ами коз не щеш ли? Ами вале не щеш ли?

Даренски изчака да свърши раздаването и попита:

— Тук ли е настанен командващият армията?

Едната от младите жени отговори:

— Той замина за десния фланг, ще се прибере чак довечера. — Огледа Даренски с опитен поглед на военнослужеща и попита: — Сигурно сте от щаба на фронта, другарю подполковник?

— Тъй вярно — отговори Даренски, едва забележимо намигна и попита: — Ами извинете, ще мога ли да видя члена на Военния съвет?

— Замина с командващия, ще се прибере чак довечера — отговори втората жена и попита: — Да не сте от щаба на артилерията?

— Тъй вярно — отвърна Даренски.

Първата, която бе отговорила за командващия, се видя на Даренски особено интересна, макар очевидно да беше по-възрастна от другата, която отговори за члена на Военния съвет. Понякога такива жени изглеждат много красиви, а понякога при случайно извъртане на главата внезапно стават повехнали, остарели, безинтересни. И тази, днешната, беше от същата порода, с прав красив нос, със сини злобни очи, които говореха, че тази жена знае точната цена на хората, а и своята цена.

Лицето й изглеждаше съвсем младо, не можеше да й се дадат повече от двайсет и пет години, но щом мъничко се намръщи и замисли, проличаха бръчиците в крайчетата на устните и увисналата кожа под брадичката — сякаш беше най-малко четирийсет и пет годишна. Виж, обаче краката й с хромовите, по мярка ботушки наистина бяха хубави.

Всички тези неща, които се разказват доста дълго, опитното око на Даренски определи начаса.

А втората, още млада, но пълна, едра — всичко в нея поотделно не беше твърде красиво — и възрядката коса, и широките скули, и очите с неопределен цвят, но цялата беше млада и женствена, толкова женствена, че сигурно и слепец близо до нея непременно би почувствал женствеността й.

Даренски начаса, за секунди забеляза и това.

Нещо повече, за същата тази секунда, кой знае как, веднага прецени качествата на първата жена, която бе отговорила за командващия, и качествата на втората, която бе отговорила за члена на Военния съвет, и направи онзи лишен от практически последици избор, който почти винаги правят мъжете, като гледат жени. Даренски, макар и обезпокоен от мисли — как да намери командващия и дали той ще му даде нужните данни, къде ли ще обядва, къде ли ще нощува, дълъг ли е, тежък ли е пътят до дивизията на крайния десен фланг, — успя някак от само себе си и между другото и същевременно не толкова между другото да си помисли: „Ей тази!“

И стана така, че не тръгна веднага за началник-щаба на армията да вземе нужните му сведения, а остана да играе карти.

Докато играеха (той беше партньор на синеоката жена), научи много неща — партньорката му се казвала Ала Сергеевна, другата, по-младата, работела в щабния медицински пункт, пълноликият юнак без воинско звание се казвал Володя — той очевидно беше роднина на някого от командването — и бил готвач в стола на Военния съвет.

Даренски веднага почувства силата на Ала Сергеевна — личеше си по отношението на влизащите в стаята хора. Очевидно командващият армията й беше законен съпруг, а не любовник, както отначало бе помислил Даренски.

Не му беше ясно защо тъй свойски се държи с нея Володя. Но после прозря: вероятно Володя беше брат на първата жена на командващия. Вярно, оставаше донякъде неясно дали е жива първата жена, дали командващият е официално разведен с нея.

Младата, Клавдия, явно не беше законна съпруга на члена на Военния съвет. Когато Ала Сергеевна се обръщаше към нея, в тона й личаха надменни и снизходителни нотки: „Наистина, ние играем с тебе карти, говорим си на «ти», но само заради интересите на войната, в която и двете участваме“.

У Клавдия обаче се чувстваше някакво превъзходство над Ала Сергеевна. Даренски го възприе горе-долу така: макар да не съм венчана, а само бойна другарка, аз съм вярна на моя член на Военния съвет, пък ти нищо, че си законна, знаем едно-друго за тебе. Само да речеш оная думичка, пепеже…

Володя не криеше колко много му харесва Клавдия. Отношението му към нея беше примерно следното: любовта ми е безнадеждна, къде ти аз, готвачът, ще се меря с члена на Военния съвет. Но макар да съм готвач, те обичам с чиста любов, сама го чувстваш: искам само да те гледам в очите, пък че те любел членът на Военния съвет, ми е безразлично.

Даренски играеше лошо и Ала Сергеевна го взе под своя закрила. Хареса й този сух дългунест подполковник: той казваше „Благодаря ви“, мънкаше „О, за Бога, извинете“, когато ръцете им се сблъскваха при раздаването на картите, тъжно поглеждаше Володя, когато той си бършеше носа с пръсти, а после пък ги избърсваше с кърпа, учтиво се усмихваше на шегите, а и той много остроумно се шегуваше.

Като изслуша една негова шега, каза:

— Екстра е, не я схванах веднага. Оглупяла съм от този степен живот.

Каза го тихо, сякаш за да разбере той, по-точно да почувства, че помежду им ще се завърже отделен разговор, в който могат да участват само двамата — разговор, от който сърцето ти потръпва, онзи особен, единствено важен разговор между мъж и жена.

Даренски продължаваше да греши, тя го поправяше и същевременно помежду им се зараждаше друга игра и в тази игра Даренски вече не грешеше, беше изкусен… И макар да не си бяха казали нищо освен: „Ама не задържайте малката пика“, „Трупайте, трупайте, не бойте се, не жалете коза…“, тя вече знаеше и бе оценила всичко привлекателно в него: и мекотата, и силата, и сдържаността, и дързостта, и плахостта… Ала Сергеевна усети всичко това и защото умееше да долавя тези черти, и защото той съумя да й ги покаже. И тя съумя да му покаже, че разбира тези погледи, насочени към усмивката й, към жестовете, към свиването на раменете, към гръдта й под кипрата габардинена гимнастьорка, към краката й, към маникюра на ноктите. Той чувстваше, че гласът й е малко пресилено, неестествено напевен, усмивката й е по-продължителна от обикновена усмивка, за да успее той да оцени и милия глас, и белотата на зъбите й, и трапчинките на бузите й…

Даренски бе развълнуван и разтърсен от внезапно споходилото го чувство. Никога не свикваше с него, то сякаш всеки път го навестяваше за пръв път. Богатият опит в отношенията му с жените не се превръщаше в навик, опитът беше едно, а щастливото увлечение — съвсем друго нещо. Именно това отличаваше истинските от фалшивите женолюбци. Кой знае как се случи, но тази нощ той остана в командния пункт на армията.

На сутринта отиде при началник-щаба — мълчалив полковник, който не му зададе нито един въпрос за Сталинград, за фронтовите новини, за положението на северозапад от Сталинград. След разговора Даренски разбра, че щабният полковник почти не може да удовлетвори инспекторската му любознателност, помоли да заверят командировъчното му и замина за войсковите поделения.

Качи се в колата някак странно празен и с олекнали ръце и крака, без никаква мисъл, без желания, съчетал в себе си пълното насищане с пълното опустошение… Струваше му се, че всичко наоколо е станало скучно и пусто — небето, коилото и степните хълмове, които едва вчера толкова му харесваха. Не му се щеше да се шегува и разговаря с шофьора. Мислите за близките, дори мислите за майка му, която Даренски обичаше и тачеше, бяха скучни и хладни… Размислите за боевете в пустинята, накрай руската земя, не го вълнуваха, точеха се вяло.

Даренски току плюваше, поклащаше глава и с някакво тъпо учудване мърмореше: „Ей че женище…“

В тези минути в главата му шаваха разкаяни мисли: че такива увлечения не са на добро, припомни си прочетените някога в произведение на Куприн или в някакъв преводен роман думи, че любовта прилича на въглен — гореща ли е, пари, студена ли е — цапа… Дощя му се дори да поплаче или не да поплаче, а просто да похленчи, да се оплаче на някого, нали не по негово желание съдбата докара клетия подполковник до такова отношение към любовта… После заспа, а когато се събуди, неочаквано си помисли: „Ако не ме убият, на връщане непременно ще отскоча при Алочка“.