Василий Гросман
Живот и съдба (108)

34

Една бабичка с наръч сух камъш тръгна към къщата, мрачното й лице бе погълнато от грижи, тя мина покрай прашния „Уилис“, покрай завития с брезент щабен танк, който подпираше с рамо дъсчената стена на къщата. Вървеше, кокалеста, безлична и сякаш нямаше нищо по-обикновено от тази старица, кретаща покрай танка, подпрял къщата й. Ала в световните събития нямаше нищо по-значително от връзката на тази старица и нейната грозновата дъщеря, която през това време доеше под навеса кравата, от връзката на нейния белоглав внук, който, бръкнал в носа си, следеше как млякото пръска от кравешките бозки, с войските, събрани в степта.

И всички тези хора — майорите от щабовете на корпусите и армиите, генералите, димящи с цигарите си под тъмните селски икони, готвачите на генералите, които печаха овнешко в руските зидани печки, телефонистките, които навиваха косите си на патрони и пирони по хамбарите, шофьорът, който се бръснеше пред тенекиената мивка, извъртял едното си око към огледалцето, а другото към небето — дали не се задава германски самолет, — целият този стоманен, електрически и бензинов свят на войната беше неотделима част от дългия живот на степните села, махали и паланки.

Непрекъсната бе връзката за старицата между днешните момчета на танковете и онези, изтормозените, дето лятос се дотътриха пеша, помолиха я да пренощуват и непрекъснато се страхуваха, не спаха цяла нощ, все излизаха да се оглеждат наоколо.

Непрекъсната бе връзката между тази старица от махалата сред Калмишката степ и онази, която на Урал внасяше в щаба на резервния танков корпус шумния меден самовар, и онази, която през юни край Воронеж постилаше на полковника слама на пода и се кръстеше, поглеждайки аленото зарево навън. Ала тази връзка беше толкова позната и обикновена, че не я забелязваха нито старицата, която влизаше в къщата да подпали печката с камъш, нито полковникът, излязъл на външното стълбище.

Дивна, мъчителна тишина царуваше в Калмишката степ. Знаеха ли хората, които тази сутрин сновяха по „Унтер ден Линден“, че тук Русия е извърнала лице на запад, че се готви да удари и да пристъпи напред?

Новиков извика от стълбището шофьора Харитонов:

— Вземи шинелите, моя и на комисаря, ще се върнем късно.

На външното стълбище излязоха Гетманов и Неудобнов.

— Михаил Петрович — каза Новиков, — ако има нещо, обадете се по телефона на Карпов, а след петнайсет часа — на Белов и Марков.

Неудобнов каза:

— Какво толкова може да се случи.

— Знам ли, може да довтаса командващият — отговори Новиков.

От слънцето се отделиха две птичета и поеха към махалата. И тутакси степната неподвижност се раздроби в тяхното нарастващо бучене, в тяхната хлъзгава стремителност.

Харитонов изскочи от колата и хукна към стената на хамбара.

— Ей, щурчо, от нашите ли се подплаши? — развика се Гетманов.

В този момент единият от самолетите даде картечен откос по махаличката, от втория се отдели бомба. Въздухът зави, зазвънтя, сърцераздирателно закрещя жена, разплака се дете, ситно затропаха бучките пръст, излетели при взрива.

Щом чу воя на падащата бомба, Новиков се наведе. За миг всичко се смеси в прах и дим и той зърна само Гетманов, който стоеше до него. Сред прашната мъгла се очерта фигурата на Неудобнов. Бе застанал широкоплещест, с вдигната глава, единствен от всички не беше се привел и изглеждаше като издялан от дърво.

Отупвайки прахта от панталоните си, Неудобнов, леко пребледнял, но възбуден и весел, с мило самохвалство произнесе:

— Нищо, окото ни не мигва, гащите май останаха сухи, а на нашия генерал изобщо не му пука.

После Гетманов и Неудобнов отидоха да видят на какво разстояние около ямата е разхвърляна пръстта, почудиха се, че са избити стъклата на отдалечените къщи, а на най-близката са оцелели, огледаха падналия плет.

Новиков любопитно наблюдаваше хората, които за пръв път виждаха избухване на бомба; явно бяха поразени, че тази бомба е произведена, качена на самолет и хвърлена на земята с една-единствена цел: да бъдат убити бащата на малките Гетманови и бащата на малките Неудобнови. С такива работи, значи, се занимавали хората на война.

Вече в колата Гетманов продължи да говори за въздушната атака, после сам се възпря:

— Сигурно те досмешава, като ме слушаш, Пьотър Павлович, по тебе сигурно са хвърляли с хиляди, а на мене ми беше първата. — И отново смени темата: — Слушай, Пьотър Павлович, тоя… Кримов де, май е бил в плен?

Новиков отвърна:

— Кримов ли? Абе какво толкова те интересува?

— В щаба на фронта чух интересни работи за него.

— Бил е в обкръжение, мисля, че не е бил пленяван. Та какво разправяха там?

Гетманов не чу какво го попита Новиков, побутна Харитонов по рамото и каза:

— Ей по това шосе към щаба на първа бригада, след деренцето е. Виждаш ли какво фронтово око имам?

Новиков вече беше свикнал с навика на Гетманов в разговор никога да не следва събеседника си — ту започне да разказва нещо, ту зададе въпрос, ту пак захване да разказва, ту пак прекъсва разказа си с въпрос. Мисълта му сякаш следваше някакъв неориентиран зигзаг. Ала не, само така изглеждаше.

Гетманов често разказваше за жена си, за децата, носеше със себе си дебела пачка семейни снимки, на два пъти изпраща с армагани в Уфа свръзката си.

И веднага завъртя любов с мургавата злобна докторица от санитарната част Тамара Павловна, и то на сериозно. Една сутрин Вершков с трагичен тон сподели с Новиков:

— Другарю полковник, докторицата цяла нощ беше при комисаря, пусна я чак на разсъмване.

Новиков го сряза:

— Не е ваша работа, Вершков. Вие пък не ми задигайте скришом бонбоните.

Гетманов не криеше връзката си с Тамара Павловна, ето и сега, в степта, свойски опря рамо в Новиков и прошепна:

— Пьотър Павлович, едно момче се влюби в нашата докторица. — И погледна Новиков умилно, жаловито.

— Ей това се казва комисар — отвърна Новиков и предупредително посочи с поглед шофьора.

— Че какво, болшевиките не са монаси — обясни шепнешком Гетманов, — разбираш ли, влюби се в нея старият глупак.

Помълчаха няколко минути и Гетманов, сякаш не бе водил току-що интимен, приятелски разговор, каза:

— Обаче ти не отслабваш, Пьотър Павлович, падна си на място в родната фронтова обстановка. Аз пък например съм създаден за партийна работа. Започнах в областния комитет през най-тежката година, друг щеше да охтикяса: планът по зърнените култури беше провален, другарят Сталин два пъти ме кастри по телефона, пък аз нищо, дебелея, като че съм на курорт. Та и ти сега така.

— Абе знам ли за какво съм създаден — каза Новиков, — може би наистина за война.

Той се разсмя.

— Забелязвам, че щом се случи нещо интересно, най-напред се сещам за Евгения Николаевна — да не забравя да й го разкажа. Ето, тебе и Неудобнов германците ви бомбардираха за пръв път, пък аз си помислих: трябва да й разкажа.

— Политически отчети, а? — пошегува се Гетманов.

— Именно, именно — отговори Новиков.

— То се знае, нали ти е жена — каза Гетманов. — Жената е най-близкият човек.

Стигнаха до разположението на бригадата, слязоха от колата.

В главата на Новиков непрестанно се точеше върволица от хора, имена, населени места, задачи, задачки, от ясноти и неясноти, от подготвяни и отменяни разпореждания.

Събуждаше се внезапно нощем и му се свиваше сърцето, обземаха го съмнения: правилно ли е да се стреля на разстояния, надхвърлящи нареза върху дистанционната скала на мерника? Оправдана ли е стрелбата от движение? Ще съумеят ли командирите на подразделенията бързо и правилно да оценяват промените в бойната обстановка, да вземат самостоятелни решения, да издават мигновени заповеди?

После си представяше как ешелон след ешелон танковете, пробили германско-румънската отбрана, поемат в атака, започват преследване, обединени с щурмовата авиация, самоходната артилерия, мотопехотата, със сапьорите, устремени все по на запад, на запад, завземат речни переправи, мостове, заобикалят минни полета, прегазват огнищата на съпротивата. Щастливо развълнуван, спускаше боси нозе от кревата, седеше на тъмно, задъхан от предчувствието за щастие.

Никога не бе изпитвал желание да заговори за тези свои нощни мисли с Гетманов.

В степта той и Неудобнов го дразнеха по-често, отколкото на Урал.

„Дойдоха тук наготово“ — мислеше си Новиков.

Вече не беше същият като през 1941 година. Пиеше повече отпреди. Честичко псуваше, кипваше. Веднъж замахна да удари началника по снабдяването с гориво.

Виждаше, че му имат страха.

— Ех, знам ли дали съм създаден за война — каза той. — Най-хубаво си е да живееш с жената, която обичаш, в някоя къщурка в гората. Отиваш на лов, вечер се прибираш. Тя сварила чорба, после си легнете. А войната не храни човека.

Гетманов, навел глава, го изгледа внимателно.

Командирът на първа бригада полковник Карпов, мъж с пълни бузи, рижава коса и пронизващо ярки сини очи, каквито имат само силно червенокосите хора, посрещна Новиков и Гетманов край полевата радиостанция.

Неговият военен опит известно време бил свързан с боевете на Северозападния фронт; там Карпов неведнъж се виждал принуден да заравя танковете си в земята и да ги превръща в неподвижни огневи точки.

Крачеше до Новиков и Гетманов към разположението на първи полк и човек би помислил, че именно той е най-големият началник, тъй бавни бяха движенията му.

Хора с външност като неговата обикновено са добродушни, обичат да си пийват бира и здравата да си похапват. Но той беше друг — неразговорлив, хладен, мнителен, дребнав. Не гощаваше гостите си, знаеха го като скъперник.

Гетманов хвалеше добросъвестността, с която се копаеха землянките и укритията за танковете и оръдията.

Командирът на бригадата бе предвидил всичко — и танкоопасните направления, и възможността за флангов натиск, не бе предвидил само, че предстоящите боеве ще го накарат да премине към стремително повеждане на бригадата в атака, към преследване.

Одобрителните кимания и дърдоренето на Гетманов дразнеха Новиков.

Карпов пък, сякаш за да ядоса още повече Новиков, бъбреше:

— Разрешете да ви разкажа, другарю полковник. Край Одеса се окопахме чудесно. Вечерта преминахме в контраатака, понапердашихме румънците, а през нощта по заповед на командарма цялата ни отбрана като един човек замина за пристанището да се товари на кораба. Румънците се усетиха към десет сутринта, втурнаха се да атакуват изоставените окопи, а ние вече плавахме по Черно море.

— Вие гледайте тук да не останете пред празни румънски окопи — каза Новиков.

Дали ще може Карпов в периода на настъплението денонощно да напредва, да оставя подире си боеспособни противникови части, точки на съпротива?… Да напредва стремително, изложил на удар главата, тила, хълбоците си, обзет единствено от страстта за преследване? Не е такъв той, не му е в характера.

По всичко наоколо личаха следите от преминалата жега и беше странно, че въздухът е толкова прохладен. Танкистите вършеха своите войнишки работи — някой се бръснеше, седнал на бронята, нагласил огледалце на купола, друг чистеше оръжието си, трети пишеше писмо, наблизо върху разстлано платнище пляскаха карти, една голяма група, като току се прозяваше, бе наобиколила млада санитарка. И всичко в тази делнична картина под огромното небе, върху огромната земя бе преизпълнено с предвечерна тъга.

А през това време към приближаващите началници, оправяйки в движение гимнастьорката си, тичаше командирът на батальона и се дереше:

— Батальон, мирно!

Сякаш в спор с него Новиков отговори:

— Свободно, свободно.

От групичките, край които, подхвърляйки по някоя дума, минаваше комисарят, се дочуваше смях, танкистите се споглеждаха, лицата им се разведряваха.

Комисарят ги питаше как изживяват раздялата с уралските момичета, питаше много ли хартия са похабили за писма, редовно ли се доставя в степта „Звездичката“^[1].

Комисарят подхвана интенданта:

— Какво ядоха днес танкистите? Ами вчера? Ами завчера? И ти ли яде три дена супа от булгур и зелени домати? Я извикай тука готвача! — извиси той глас сред смеха на танкистите. — Да каже какво е сготвил на интенданта за обяд.

С въпросите си за бита и живота на танкистите той сякаш кореше строевите командири:

— Техниката, та техниката, само това си знаете.

Интендантът, мършав човек с прашни груби ботуши, с ръце, червени като на перачка, която плакне прането в студена вода, стоеше пред Гетманов и покашлюваше.

На Новиков му дожаля за него и каза:

— Другарю комисар, заедно ли ще тръгнем оттук за Белов?

В предвоенните времена Гетманов заслужено си бе спечелил име на добър масовик, на водач. Заговореше ли, хората разцъфваха в усмивки, неговият простоват, жив език, грубите му изрази начаса премахваха различията между секретаря на областния комитет и мърлявия човечец в работно облекло.

Винаги навлизаше в житейските интереси на хората — дали заплатата не е закъсняла, намират ли се дефицитните продукти в селските магазини и работническите кооперации, добре ли се отопляват общежитията, уредени ли са кухни в полските станове.

Особено простичко и добродушно разговаряше той с възрастните заводски работнички и колхознички, на всички се нравеше, че секретарят е народен слуга, че жестоко кастри снабдителите и началниците им от ОРС^[2], комендантите на общежитията, а ако се налага, и директорите на заводи и метесетата, когато пренебрегват интересите на трудовия човек. Син на селянин, самият той навремето бе работил като шлосер и хората чувстваха това. Но в своя кабинет в областния комитет винаги бе загрижен за отговорността си пред държавата, тревогите на Москва бяха и негови най-важни тревоги; знаеха го и директорите на големите заводи, и секретарите на селските районни комитети.

— Проваляш плана на държавата, ясно ли ти е? Искаш да си оставиш партийната книжка на бюрото ми ли? Знаеш ли какво ти е поверила партията? Трябва ли да ти обяснявам?

В кабинета му никой не се смееше и не подхвърляше шеги, тук не се говореше дали има топла вода в общежитията и дали са озеленени цеховете. В неговия кабинет се утвърждаваха неотменими производствени планове, говореше се за увеличаване на производствените норми, за необходимостта да се отложи жилищното строителство, за затягане на коланите, за решително намаляване на себестойността и за повишаване на цените надребно.

Силата на този човек проличаваше най-вече когато водеше заседания в областния комитет. На тези съвещания се пораждаше усещането, че всички хора са дошли в кабинета му не със свои мисли и искания, а специално за да помогнат на Гетманов, че целият ход на заседанието е предопределен от размаха, ума и волята на Гетманов.

Говореше тихо, без да бърза, сигурен в послушанието на онези, към които бяха адресирани думите му.

„Я кажи за твоя район — другари, да дадем думата на агронома. Добре ще е и ти да допълниш нещо, Пьотър Михайлович. Нека се изкаже Лазко, по тая линия не всичко му е наред. Гледам, и ти, Родионов, искаш да държиш реч; аз мисля, другари, че въпросът е изяснен, време е да привършваме, според мен няма да има възражения. Тук, другари, сме подготвили проект за резолюция, прочети го, Родионов“. И Родионов, който бе искал да изкаже съмнения и дори да поспори, старателно прочиташе резолюцията, като попоглеждаше председателя — дали чете достатъчно ясно. „Та ето, значи, другарите нямат нищо против“.

Но най-странното беше, че Гетманов изглеждаше искрен, оставаше си същият и когато искаше от секретарите на районни комитети да си изпълняват плана, и когато режеше последните грамове от колхозните трудодни, и когато намаляваше заплатите на работниците, и когато изискваше снижаване на себестойността, и когато повишаваше цените надребно, и когато разнежено говореше с жените в селсъвета, въздишаше за тежкия им живот, и когато се вайкаше заради теснотията в работническите общежития.

Трудно е за разбиране, но нима всичко в живота се разбира с лекота?

Когато Новиков и Гетманов стигнаха до колата, Гетманов се пошегува с Карпов, който ги изпращаше:

— Ще се наложи да обядваме при Белов, от вас и от вашия интендант май няма да дочакаме ядене.

Карпов отговори:

— Другарю бригаден комисар, на интенданта още нищо не са му дали от фронтовите складове. А той самият, между другото, нищо не яде — има болен стомах.

— Боледува значи, леле-мале, каква беля — каза Гетманов, прозя се и махна с ръка. — Е, ами да тръгваме пък.

Бригадата на Белов беше доста по на запад от тази на Карпов.

Белов, слаб човек с едър нос и криви кавалерийски крака, с остър и пъргав ум, с говор, бърз като картечница, харесваше на Новиков.

Според Новиков той беше човек, създаден за танкови пробиви и стремителни атаки.

Характеристиката му беше хубава, макар че отскоро участваше в бойните действия — през декември край Москва бе извършил танков рейд в германския тил.

Ала сега Новиков разтревожен виждаше само недостатъците на бригадния командир: пие като кон, лекомислен, закача жените, забравя, подчинените му не го обичат. Белов не беше подготвил отбраната. Материално-техническото обезпечаване на бригадата очевидно не го интересуваше. Интересуваше го само обезпечаването с гориво и боеприпаси. Не се занимаваше достатъчно с организирането на ремонта и евакуирането на повредените машини от бойното поле.

— Защо така, другарю Белов, все пак не сте на Урал, а в степта — каза Новиков.

— Да, тук сте като цигански табор — добави Гетманов.

Белов бързо отговори:

— Срещу авиацията съм взел мерки, а наземният противник не е страшен, в такъв тил ми се вижда нереален.

И дълбоко пое въздух:

— Не ми се ще да се отбранявам, настроен съм за атака. Душата ми плаче, другарю полковник.

Гетманов го прекъсна:

— Браво, браво, Белов. Съветски Суворов, истински пълководец. — И преминавайки на „ти“, добродушно и тихо издума: — Началникът на политотдела ми докладва, че си въртял любов с една сестра от санитарния батальон. Вярно ли е?

Поради добродушния тон на Гетманов Белов не можа отведнъж да схване коварния въпрос:

— Виноват, какво ви е казал?

Но междувременно смисълът на въпроса стигна до съзнанието му и той се смути:

— Мъже сме, другарю комисар, полеви условия, нали знаете.

— А имаш жена, дете.

— Три — мрачно го поправи Белов.

— Ха, виждаш ли, дори три. А във втора бригада командването свали един добър командир на батальон, стигна до крайни мерки, преди да излязат от резерва, го замени с Кобилин — само заради такива истории. Какъв пример даваш на подчинените си, а? Руски командир, баща на три деца.

Белов се ядоса и повиши тон:

— Това никого не засяга, не съм употребявал насилие. А пример са ни дали хората преди вас, преди мене, че и преди баща ви.

Без да повишава тон и отново преминал на „ви“, Гетманов го сряза:

— Другарю Белов, не забравяйте за партийната си книжка. И застанете, както се стои пред по-старши.

Белов се изопна, скова се и отговори:

— Виноват, другарю бригаден комисар, естествено, аз разбирам и осъзнавам…

Гетманов му каза:

— В бойните ти успехи съм сигурен, командирът на корпуса ти вярва, само не се посрамвай по лична линия. — Погледна часовника си. — Пьотър Павлович, трябва да вървя в щаба, няма да дойда с тебе при Макаров. Ще взема кола от Белов.

Когато излязоха от блиндажа, Новиков не се стърпя и попита:

— Какво, за Томочка ли се затъжи?

Недоумяващо го погледнаха ледени очи, недоволен глас произнесе:

— Вика ме членът на Военния съвет на фронта.

Преди да се прибере в щаба на корпуса, Новиков се отби при своя любимец Макаров, командира на първа бригада.

Заедно отидоха при езерото, край което бе разположен един от батальоните.

Макаров, пребледнял, с тъжни очи, които сякаш не можеха да принадлежат на командир на бригада тежки танкове, каза на Новиков:

— Спомняте ли си онова блато, белоруското, другарю полковник, как германците ни гонеха из камъша?

Новиков си спомняше белоруското блато.

Сети се за Карпов и Белов. Очевидно работата беше не само в опита, но и в характера. У командирите трябва да се насажда опит, какъвто те нямат. Но нали характерът по никакъв начин не бива да се потиска. Хората от изтребителната авиация не бива да се прехвърлят в сапьорните части. Нали не всички могат да бъдат като Макаров — той е добър и в отбрана, и в преследване.

Гетманов казва, че бил създаден за партийна работа. Макаров пък е войник. Не се поддава на прекрояване. Макаров, Макаров, златен войнико!

От Макаров Новиков не искаше нито отчети, нито сведения. Искаше му се да се съветва с него, да споделя всичко. Как в настъпление да постигнат пълна съгласуваност с пехотата и мотопехотата, със сапьорите, със самоходната артилерия. Дали съвпадат предположенията им за възможните замисли и действия на противника след началото на настъплението. Еднакво ли оценяват силата на неговата противотанкова отбрана. Правилно ли са определени рубежите на разгръщането.

Пристигнаха в командния пункт на батальона.

Командният пункт бе настанен в плитко деренце. Щом видя Новиков и командира на бригадата, командирът на батальона Фатов се смути — смяташе, че щабната землянка не е подходяща за такива високопоставени гости. На туй отгоре един червеноармеец разпалваше дървата с барут, тъй че печката бумтеше твърде неприлично.

— Да запомним, другари — каза Новиков, — на корпуса ще бъде възложена една от най-отговорните части от общата фронтова задача, а аз определих най-трудната част за Макаров, Макаров пък според мен ще повери изпълнението на най-сложната част от своята задача на Фатов. А как ще я решавате, ще трябва да помислите самите вие. В боя няма да ви натрапвам свои решения.

Разпита Фатов как е организирана връзката с щаба на полка, с командирите на роти, как работи радиото, какво е количеството на боеприпасите, проверени ли са моторите, какво е качеството на горивото.

Преди да се сбогува, Новиков каза:

— Макаров, готов ли сте?

— Не, изобщо не съм готов, другарю полковник.

— Три денонощия стигат ли ви?

— Стигат ми, другарю полковник.

В колата Новиков попита шофьора:

— Какво ще кажеш, Харитонов, май при Макаров всичко е наред?

Харитонов погледна Новиков и отговори:

— Не ще и дума, всичко им е наред, другарю полковник. Началникът на снабдяването с продукти се натаралянкал, дошли от батальона да получат концентрат, а той се тръшнал да спи кой знае къде, хем и ключът у него. И така се върнали, без да го намерят. А старшината ми разправи, че командирът на една рота получил водката за бойците и си направил имен ден. Всичката водка излокал. Исках да си взема малко лепило за резерва, да си залепя гумата, а те дори лепило нямат.