Василий Гросман
Живот и съдба (71)

71

На другия ден Чернецов поде разговор с един от малцината свои съветски познати, червеноармееца Павлюков, който беше санитар в лазарета.

Павлюков му се заоплаква, че скоро щели да го изгонят от лазарета и да го пратят на изкопите.

— Партийците ме насаждат така — каза той, — сън не ги хваща, че се настаних на хубаво място: бутнах нещичко, на когото трябваше. Те си уредиха свои хора за метачи, в кухнята, във вашраума^[1]. Нали си спомняте как беше в мирно време? Районният комитет пробутва свои хора, профкомитетът — свои. Нали? И тук си продължават далаверите, имат си хора в кухнята, та им сипват повече. За стария болшевик се грижат, като че е в санаториум, а вас ви подритват като куче, никой не ви поглежда. Справедливо ли е, а? И ние цял живот сме бъхтили за тяхната съветска власт.

Чернецов смутено му обясни, че през последните двайсет години не е живял в Русия. Вече беше забелязал, че думите „емигрант“, „чужбина“ веднага отблъскват от него съветските хора. Но Павлюков не се отдръпна след думите на Чернецов.

Двамата приседнаха на купчина дъски и Павлюков — с широк нос, с широко чело, истински син на народа, както си помисли Чернецов — се загледа в часовия, който се разтъпкваше в бетонираната куличка, и каза:

— Няма друг път за мене, само в доброволческа част. Инак ще заслабна съвсем и съм свършен.

— Значи, за да си спасиш живота? — попита Чернецов.

— Аз иначе не съм кулак — каза Павлюков, — не съм бачкал по сечищата, ама пак ме е яд на комунягите. Една крачка не ти дават да направиш свободно. Това не сей, за тая не се жени, това не е работа за тебе. Правят те на маймуна. От дете мечтаех да отворя магазин, та всеки да може всичко да си купи в него. Към магазина — закусвалня, купиш си каквото ти трябва, после моля: ако щеш, удари една чашка, ако щеш, хапни пържолка, ако щеш — биричка. Знаете ли как щях да обслужвам? Евтино! В моя ресторант щеше да има и селска храна. Молим! Печени картофки! Сланинка с чесънец! Кисело зеле! Знаете ли какво щях да давам за мезе — кокали с мозък. Те си врат в казана, пийнеш ли сто грама — ето ти кокалче с чер хлебец и — то се знае — солчица. И навсякъде кожени кресла, та да не се завъждат въшки. Седиш си, почиваш си и те обслужват. Само да бях издумал за това нещо, зафучваха ме право в Сибир. Пък аз си мисля — какво толкова щях да навредя на народа с тая работа? Щях да определя цени, двойно по-ниски от държавните.

Павлюков погледна изкриво слушателя си.

— В нашата барака четирийсет момчета се записаха доброволци.

— А по каква причина?

— За свястна супа, за шинелче, за да не ги претрепват от работа.

— Има ли и друго?

— А някои заради идеята.

— Каква идея?

— Ами разни. Някои заради роднини, погубени по лагерите. На други им е додеяло от селската сиромашия. Не могат да понасят комунизма.

Чернецов каза:

— Но това е подло!

Съветският човек любопитно погледна емигранта и той забеляза това присмехулно недоумяващо любопитство.

— Не е честно, не е благородно, не е красиво — каза Чернецов. — Не е сега моментът да си разчистват сметките, а и не се прави така. Постъпват грозно пред самите себе си, пред родината си.

Стана от дъските и си отръска панталона отзад.

— Мен не можете да ме заподозрете в обич към болшевиките. Но истина ви казвам, не е сега време за разчистване на сметки. Не отивайте при Власов. — Внезапно се запъна и добави: — Чувате ли, другарю, не отивайте. — И нали произнесе думата „другарю“, както навремето, на младини, вече не можеше да скрие вълнението си и не го скри, промърмори: — Боже мой, Боже мой, можех ли да помисля…

Влакът потегли от перона. Въздухът беше замъглен от прахоляк, от аромата на люляка и от миризмите на градските бунища, от локомотивния пушек, от пушилката, обвила кухнята на гаровия ресторант.

Фенерът отплуваше ли, отплуваше, отдалечаваше се, а после взе да изглежда неподвижен сред другите зелени и червени светлини.

Студентът постоя на перона, после тръгна към страничния изход. На сбогуване жената го бе прегърнала през врата, бе го целувала по челото, по косата, стъписана като него от внезапната сила на чувството си… Той си тръгна от гарата, а щастието растеше в него, замайваше главата му, струваше му се, че това начало е завръзката на всичко, което ще изпълни живота му…

Припомня си тази вечер, когато напускаше Русия, по пътя за Славута. Припомня си я в парижката болница, където лежа след операцията — извадиха му окото, заболяло от глаукома, припомня си я, когато влизаше в полутъмния прохладен вход на банката, в която работеше.

За това бе писал поетът Ходасевич, избягал като него от Русия в Париж:

Странник накуцващ минава край мене —

аз, без да искам, си спомням за теб.

Идва каляска със спици червени —

аз, без да искам, си спомням за теб.

 

Лампата палят по здрач в коридора —

аз, без да искам, си спомням за теб.

Каквото да стане в морето, в простора

или на сушата — спомням си теб.

Дощя му се пак да иде при Мостовской, да го попита:

„Случайно да сте познавали една Наташа Задонская, дали е жива? И възможно ли е през всичките тези десетилетия да сте ходили по една и съща земя с нея?“