Василий Гросман
Живот и съдба (111)

37

Една тъмна, студена сутрин изписаха Кримов от болницата. Без да се отбива вкъщи, той тръгна за началника на политуправлението на фронта генерал Тошчеев да му докладва за пътуването си до Сталинград.

Провървя му — Тошчеев беше в служебния си кабинет в една обкована със сиви дъски къща и незабавно прие Николай Григориевич.

Началникът на политуправлението, чието фамилно име подхождаше на външността му^[1], често-често попоглеждаше новата си униформа, получена неотдавна, когато бе произведен генерал, и помръдваше нос, вдишвайки болничната карболова миризма, излъчвана от посетителя.

— Не изпълних поръчението относно блок 6/1 поради раняване — каза Кримов, — сега мога отново да се върна там.

Тошчеев погледна Кримов раздразнено, недоволно и каза:

— Не е нужно, напишете подробна докладна до мен.

Не зададе нито един въпрос, не одобри и не осъди доклада на Кримов.

Както винаги, генералската униформа и ордените изглеждаха странно в бедната селска къща.

Ала не само това беше странно.

Николай Григориевич не можеше да разбере с какво бе предизвикал мрачното недоволство на началника.

Кримов се отби в общия отдел на политуправлението, за да получи купони за обяд, да се зачисли на продоволствен отчет, да оформи завръщането си от командировката и дните, прекарани в болницата.

Докато в канцеларията се изготвяха документите, Кримов седеше на една табуретка и оглеждаше лицата на служителите и служителките.

Тук никой не се интересуваше от него, връщането му от Сталинград, раняването му, всичко, което бе видял и преживял, нямаше значение, не беше нищо. Хората в общия отдел си гледаха работата. Тракаха пишещите машини, шумоляха книжа, очите на служителите мярваха Кримов и отново потъваха в отворените папки, в подредените по бюрата книжа.

Колко навъсени чела, какво напрежение на мисълта в очите, в сведените вежди, каква задълбоченост, колко плавна деловитост в движенията на ръцете, прехвърлящи, прелистващи книжата.

И само някоя внезапна прикрита прозявка, някой бърз крадлив поглед към часовника — колко ли време остава до обедната почивка, сивото, сънливо замътване в едни или други очи говореха за ужасната скука, обзела замаяните от канцеларската задуха хора.

В общия отдел надникна един познат на Кримов инструктор от Седми отдел при политуправлението на фронта. Кримов излезе с него в коридора да запалят по цигара.

— Пристигнахте ли? — попита инструкторът.

— Да, както виждате.

И тъй като инструкторът не попита Кримов какво е видял в Сталинград и какво е правил там, въпрос зададе Кримов:

— Какво ново в политуправлението?

Най-голямата новина била, че бригадният комисар най-сетне получил при преатестирането генералско звание.

Инструкторът през смях разказа, че Тошчеев в очакване на новото строево звание се разболял от вълнение — шега ли е, ушил си генералска униформа при най-добрия фронтови шивач, а Москва не му дава и не му дава званието. Носели се ужасни слухове, че при преатестирането някои полкови и старши батальонни комисари ще получат звания капитан и старши лейтенант.

— Представяте ли си — каза инструкторът, — да служите ей така като мене в армията, в политическите органи, и да получите звание лейтенант?

Имаше и други новини. Заместник-началникът на отдел „Информация“ при политическото управление на фронта бил отзован в Москва, в Главното политическо управление, където бил повишен, назначен за заместник-началник на политическото управление на Калининския фронт.

По указание на члена на Военния съвет старшите инструктори в политическото управление, които по-рано се хранели в стола на завеждащите отдели, били приравнени към инструкторите и сега се хранели в общия стол. Дошло указание на заминаващите в командировка да се отнемат купоните за обяд, без да се компенсират със суха храна. Поетите от фронтовата редакция Кац и Талалаевски били представени за награждаване с орден „Червена звезда“, но според новото указание на другаря Шчербаков награждаването на служителите от фронтовия печат трябвало да минава през Главното политическо управление, затова документите на поетите били изпратени в Москва, а междувременно фронтовият списък бил подписан от командващия и всички, които фигурирали в него, вече били полели своите правителствени награди.

— Още ли не сте обядвали? — попита инструкторът. — Да идем заедно.

Кримов отговори, че чака да му оформят документите.

— Тогава аз ще вървя — каза инструкторът и свободомислещо се пошегува на сбогуване: — Трябва да бързам, че както е тръгнало, току-виж започнали да ни хранят в гостилницата на Военторг заедно с волнонаемните и хлапачките машинописки.

Скоро документите на Кримов бяха оформени и той излезе навън, вдиша влажния есенен въздух.

Защо началникът на политуправлението го посрещна толкова мрачно? От какво не беше доволен? Че Кримов не изпълни поръчението ли? Може би началникът на политуправлението не е повярвал, че Кримов е бил ранен, заподозрял го е в страхливост? Ядосал се е, че Кримов влезе направо при него, прескачайки прекия си началник, и то извън приемните часове? Или задето Кримов на два пъти го нарече „другарю бригаден комисар“ вместо „другарю генерал-майор“? Може пък вината изобщо да не е у Кримов — де да знаеш какво е? Не са представили Тошчеев за орден „Кутузов“? Получил е писмо, че жена му е болна? Кой може да знае защо началникът на политуправлението на фронта тази сутрин беше в толкова лошо настроение?

През тези сталинградски седмици Кримов беше отвикнал от Средна Ахтуба, от равнодушните погледи на началството в политуправлението, на колегите инструктори, на келнерите в столовете. В Сталинград беше друго!

Вечерта се прибра в квартирата си. Кучето на хазаите, сякаш сглобено от две различни половини — сплъстено-рошава червеникава задница и черно-бяла дълга муцуна, — много му се зарадва. И двете половинки се радваха — размахваше се червеникавата, сплъстена опашка, а черно-бялата муцуна се завираше в ръцете на Кримов, умилно го гледаха добрите кафяви очи. Във вечерния полумрак човек би помислил, че две кучета се галят на Кримов. Кучето го последва в пруста. Хазайката, която шеташе тук, ядно подхвърли на кучето: „Чиба оттук, мизернико“, а после навъсено, също като началника на политуправлението, поздрави Кримов.

Колко неуютна, самотна му се видя тази тиха стаичка, креватът, възглавницата с бяла калъфка, дантелените перденца на прозорците след милите сталинградски землянки, след бърлогите с платнища на входа, след влажните опушени блиндажи.

Кримов седна на масата и захвана да пише докладната. Пишеше бързо, като попоглеждаше записките си, направени в Сталинград. Най-много го затрудни отчетът за блок 6/1. Стана, разтъпка се из стаята, пак седна и веднага стана, излезе в пруста, окашля се, ослуша се — няма ли тази калпава бабичка да му предложи чай? После гребна черпак вода от бъчонката, водата беше хубава, по-хубава от сталинградската, върна се в стаята, седна на масата, помисли с перодръжката в ръка. После легна на кревата, затвори очи.

Но как стана така? Греков е стрелял по него!

В Сталинград у него се засили усещането за връзка, за близост с хората, в Сталинград дишаше леко. Там нямаше хладни, безразлични към него очи. Струваше му се, че щом влезе в блок 6/1, с още по-голяма сила усети дъха на Ленин. Но веднага след това почувства едно присмехулно недоброжелателство и започна да се дразни, да учи хората на ум и разум, да ги заплашва. Защо заговори за Суворов? Греков е стрелял по него! Днес особено го измъчваше самотата, надменността и снизходителното отношение на хората, които бе възприел като малограмотни ахмаци без никакъв партиен опит. Колко гадно бе унижението му пред Тошчеев! Усещането за неговия раздразнен, ту ироничен, ту презрителен поглед. Та нали Тошчеев с всичките си чинове и ордени, ако го мерим с истински партийни мерки, не струва колкото малкото пръстче на Кримов. Случайни в партията, несвързани с Лениновата традиция хора! Нали много от тях се издигнаха през 1937 година: пишеха доноси, разобличаваха врагове на народа. И той си спомни вълшебното чувство за вяра, лекота и сила, с които пристъпваше по тунелчето към петното дневна светлина.

Почувства дори, че се задушава от яд — Греков, именно той го отхвърли далеч от мечтания живот. Когато влизаше в онова здание, се радваше на новата си съдба. Струваше му се, че там живее Лениновата правда. Греков стреля по болшевика ленинец! Отхвърли Кримов обратно в канцеларията му в Ахтуба, в нафталинения живот! Мерзавец!

Кримов отново седна на масата. В онова, което написа, нямаше нито думичка лъжа.

Прочете написаното. Естествено, Тошчеев ще предаде докладната му в Специалния отдел. Греков е развратил, разложил е политически военното подразделение, той извърши терористичен акт: стреля по представител на партията, по военен комисар. Вероятно ще извикат Кримов да даде показания, на очна ставка с арестувания Греков.

Представи си как Греков седи пред бюрото на следователя, небръснат, с бледожълто лице, без колан.

Как го бе казал Греков: „Тормозите се вие, но това не може да се напише в рапорт“.

Генералният секретар на марксистко-ленинската партия бе обявен за непогрешим, едва ли не за бог! През трийсет и седма година Сталин не пощади старата ленинска гвардия. Той наруши ленинския дух, който съчетаваше партийната демокрация с желязната дисциплина.

Как е възможно, нима е законно да унищожават така жестоко членове на ленинската партия? Ето, Греков ще бъде разстрелян пред строя. Страшно е, когато стреляме по своите, но Греков не е наш, той е враг.

Кримов никога не бе се съмнявал в правото на партията да действа с меча на диктатурата, в свещеното право на революцията да унищожава своите врагове. И никога не бе съчувствал на опозицията! Никога не бе смятал, че Бухарин, Риков, Зиновиев или Каменев следват ленинския път. Въпреки бляскавия си ум и революционния си темперамент Троцки не можа да се освободи от своето меншевишко минало, не се издигна до висотата на Ленин. Но Сталин — каква сила! Именно затова го наричат Стопанина. Ръката му нито веднъж не трепна, нямаше я у него интелигентската мекушавост на Бухарин. Партията, създадена от Ленин, прегазвайки враговете, следваше Сталин. Военните заслуги на Греков нямат никакво значение. С врагове не се спори, никой не се вслушва в доводите им.

Ала колкото и да се мъчеше да се озлоби, в тези минути Николай Григориевич вече не изпитваше злоба към Греков.

Отново си спомни: „Тормозите се вие…“

„Но какво излиза — мислеше си Кримов, — донос ли написах? Нищо, че не е клеветнически, все пак е донос… Няма как, драги ми другарю, ти си партиен член… Изпълнявай партийния си дълг“.

На сутринта Кримов предаде своята докладна записка в политуправлението на Сталинградския фронт.

А след два дена го извика завеждащият отдел „Агитация и пропаганда“ при политуправлението на фронта, полковият комисар Огибалов, който заместваше началника на политуправлението. Самият Тошчеев не можел да приеме Кримов — бил зает с пристигналия от фронта комисар на танков корпус.

Мъж с едър нос и бледо лице, бавен и методичен, полковият комисар Огибалов каза на Кримов:

— Тия дни ще трябва пак да отскочите до десния бряг, другарю Кримов, този път до шейсет и четвърта, при Шумилов. Тъкмо една наша кола заминава за командния пункт на областния комитет на партията, а от областния комитет вече сам ще се придвижите до Шумилов. Секретарите на областния комитет заминават за октомврийските празници за Бекетовка.

Без бързане продиктува на Кримов всичко, което му възлагаха да свърши в политотдела на 64-та армия; поръченията бяха обидно незначителни, безинтересни, свързани със събиране на канцеларски сведения, необходими не за живото дело, а за чиновнически отчети.

— Ами докладите? — попита Кримов. — Нали ми възложихте да подготвя октомврийски доклад, исках да го чета в частите.

— Засега ще се въздържим — каза Огибалов и взе да обяснява на Кримов защо трябва да се въздържат.

Когато Кримов се надигна да тръгва, полковият комисар му каза:

— И с тая ваша докладна е една история… началникът на политуправлението ме запозна с нея.

На Кримов му се сви сърцето — сигурно вече са дали ход на делото на Греков. Полковият комисар добави:

— Имал е късмет тоя ваш орел Греков, вчера началникът на политотдела на шейсет и четвърта армия ни съобщи, че Греков е бил убит при германското настъпление срещу Тракторния, загинал е с целия си отряд.

И за да утеши Кримов, допълни:

— Командващият армията го беше представил посмъртно за званието „Герой на Съветския съюз“, но сега, естествено, ще приключим с този въпрос.

Кримов разпери ръце, сякаш казваше: „Е, щом му е провървяло, какво да се прави, провървяло му е“.

Огибалов сниши глас:

— Началникът на Специалния отдел смята, че може и да е жив. Може да е минал на страната на противника.

Една бележка очакваше Кримов вкъщи — канеха го да отиде в Специалния отдел.

Явно делото на Греков не бе приключено.

Кримов реши да отложи неприятния разговор в Специалния отдел, докато се върне — посмъртните дела не са спешни.