Василий Гросман
Живот и съдба (33)

33

Людмила Николаевна приближи до надгробната могилка и прочете на шперплатовата дъсчица името на своя син и воинското му звание.

Ясно усети как косите й под шала се размърдаха, нечии студени пръсти ги опипваха.

Край нея отдясно и отляво, чак до оградата, се редяха същите сиви могилки — без трева, без цветя, с единствено, поникнало от гробищната пръст източено дървено стъбълце. На върха на всяко стъбълце имаше шперплатова дъсчица с име на човек. Дъсчиците бяха много и тяхното еднообразие и гъстота напомняха нива с щедро избуяла пшеница…

Ето че най-сетне намери Толя. Много пъти се бе мъчила да отгатне къде е той, какво прави и за какво мисли — дали момчето й дреме, облегнато на стената на окопа, или крачи по военните пътища, дали сърба чай, хванало с една ръка канчето, а с другата — бучка захар, или може би тича по полето под вражески обстрел… Искаше да бъде до него, да му е нужна — за да долее чай в канчето, да каже „Хапни още хляб“, да го събуе и измие ожуления крак, да увие шала на врата му… И всеки път той изчезваше, а тя не можеше да го намери. И ето, намери го, но вече не му беше нужна.

Нататък се виждаха гробове с предреволюционни гранитни кръстове. Надгробните камъни приличаха на тълпа старци, никому непотребни, неинтересуващи никого — едни се бяха килнали настрана, други безпомощно се бяха подпрели о стволовете на дърветата.

Небето бе станало някак безвъздушно, сякаш въздухът от него бе изпомпан — отгоре висеше наситена със сух прах пустота. А мощната беззвучна помпа, изтеглила въздуха от небето, работеше ли, работеше, и ето че за Людмила вече нямаше не само небе, нямаше и вяра, и надежда — сред огромната безвъздушна пустош остана само малката могилка с вледенени сиви буци пръст.

Всичко живо — майка й, Надя, очите на Виктор, съобщенията от фронта — всичко престана да съществува.

Живото стана неживо. В целия свят жив беше само Толя. Но каква тишина наоколо. Дали той вече знае, че е дошла…

Людмила се отпусна на колени, леко, за да не обезпокои сина си, оправи дъсчицата с името му, той винаги се дразнеше, посегнеше ли да оправи яката на дрехата му, когато го изпращаше на училище.

— Ето, дойдох, а ти сигурно си се чудил: защо ли мама не идва…

Заговори му полугласно, да не би хората зад гробищната ограда да я чуят.

По шосето профучаваха камиони, тъмна гранитна вихрушка се виеше ниско по асфалта, къдреше се, усукваше се… Трополейки с войнишките си ботуши, минаваха млекарки с гюмове, мъже с чували, тичаха ученици с ватенки и зимни войнишки ушанки.

Но изпълненият с движение ден й изглеждаше като мъгливо видение.

Каква тишина.

Тя разговаряше със сина си, припомняше си подробности от неговия изминал живот и тези спомени, съществуващи само в нейното съзнание, запълниха пространството с детския глас, със сълзите, с шумоленето на книгите с картинки, с почукването на лъжичката по края на бялата чиния, с бръмченето на монтираните от него радиоприемници, със скърцането на греблата в лодките по езерата, край които бяха летували, с шумола на бонбонените обвивки, с очертанията на момчешкото лице, рамене и гърди.

Неговите сълзи, огорчения, неговите добри и лоши постъпки, съживени от отчаянието й, съществуваха обемни, осезаеми.

Обзеха я не спомени за миналото, а вълнения от действителния живот.

Бива ли да чете по цяла нощ на тази ужасна светлина, на какво прилича това, толкова млад да сложи очила…

Ето, лежи по тънка американена риза, бос, как така не са му дали одеяло, земята е вледенена, а нощем е страшен студ.

Не щеш ли, от носа на Людмила рукна кръв. Шалът натежа, цял подгизна. Зави й се свят, очите помътняха и за кратък миг й се стори, че изгубва съзнание. Затвори очи, а когато ги отвори, светът, съживен от нейното страдание, бе изчезнал, само сив прахоляк, подхванат от вятъра, се виеше над гробовете; ту над един, ту над друг гроб се вдигаше дим.

Живата вода, която бе бликнала над леда и бе изнесла от мрака Толя, се оттече, изчезна, отново се отдръпна светът, който за миг, разбил оковите, сам искаше да стане действителност, светът, създаден от отчаянието на майката. Нейното отчаяние, подобно на Бог, бе вдигнало лейтенанта от гроба, бе запълнило пустотата с нови звезди.

В тези отминали минути единствено той бе живял на света и благодарение на него бе живяло всичко останало.

Но могъщата сила на майката не удържа огромните човешки тълпи, моретата, пътищата, земята, градовете в подчинение пред мъртвия Толя.

Тя допря кърпичка до очите си, очите й бяха сухи, а кърпичката — мокра от кръв. Усети, че лицето й е зацапано от лепкава кръв и остана така, прегърбена, примирена, инстинктивно подготвяйки душата си да осъзнае, че Толя го няма.

Хората в болницата бяха поразени от нейното спокойствие, от нейните въпроси. Не разбираха, че тя още не можеше да почувства онова, което бе очевидно за тях — липсата на Толя между живите. Нейното чувство към сина й беше толкова силно, че мощта на станалото не бе в състояние да накърни това чувство — той продължаваше да живее.

Тя не беше на себе си, никой не забелязваше това. Най-сетне намери Толя. Така котка, щом намери своето мъртво коте, се радва и го ближе.

Дълги са мъките, през които минава душата, докато с години, понякога с десетилетия, камък след камък, бавно трупа своето надгробно хълмче, сама в себе си стигнала до чувството на безвъзвратна загуба, смирена пред силата на станалото.

Бойците от трудовия батальон свършиха работата и си отидоха, накани се да си тръгва и слънцето, сенките от гробните дъсчици се източиха. Людмила остана сама.

Помисли си, че ще трябва да съобщи за смъртта на Толя на близките си, на баща му в лагера. Непременно на баща му. На родния. За какво ли е мислил преди операцията? Как са го хранили, с лъжичка ли? Спал ли е, поне по малко, настрани, по гръб? Той обича вода с лимон и захар. Как лежи сега, късо ли е подстриган?

Изглежда, нетърпимата й душевна болка правеше всичко наоколо все по-тъмно.

Порази я мисълта, че мъката й е вечна — ще умре Виктор, ще умрат внуците на дъщеря й, а тя все ще скърби.

И когато мъката стана толкова непоносима, че сърцето не би могло да я издържи, отново се отвори границата между действителността и света, който живееше в душата на Людмила, и вечността отстъпи пред обичта й.

Защо трябва, помисли си тя, да съобщава за смъртта на Толя на родния му баща, на Виктор, на всички близки, нали още нищо не се знае със сигурност. По-добре да изчака, може всичко да се обърне.

Тя прошепна:

— И недей казва на никого, още нищо не се знае, всичко ще се оправи.

Людмила зави с полите на палтото си краката на Толя. Свали шала от главата си и му наметна раменете.

— Господи, бива ли така, защо не са ти дали одеяло. Поне си завий по-хубавичко краката.

Потъна в забравата си, в полусън продължи да разговаря със сина си, упрекваше го за кратичките писма. Събуждаше се, оправяше му отметнатия от вятъра шал.

Колко е хубаво, че са само двамата, никой не им пречи. Него никой не го обичаше. Всички казваха, че бил грозен — имал извърнати навън дебели устни, държал се странно, бил безсмислено избухлив, обидчив. И нея никой не я обича, всички близки виждат в нея само недостатъците… Горкото ми момче, моето плахо, непохватно, добро синче… Единствено той я обичаше и сега, през нощта, на гробищата, само той е с нея, никога няма да я изостави и когато стане старица, ненужна на никого, той ще я обича… колко е непрактичен, неприспособен към живота. Никога за нищо не моли, стеснителен е, направо смешен, учителката казва, че в училище е станал обект на насмешки — закачат го, изкарват го от кожата му и той плаче като малко дете. Толя, Толя, не ме оставяй сама.

А после дойде денят: алено, ледено сияние се разгоря над степта оттатък Волга. По шосето с рев префуча камион.

Безумието се отдръпна. Тя седеше до гроба на сина си. Тялото на Толя е заровено в пръстта. Няма го.

Виждаше зацапаните си пръсти, проснатия на земята шал, краката й бяха изтръпнали, усещаше, че лицето й лепне. Нещо й дереше на гърлото.

Беше й все едно. Ако някой кажеше, че войната е свършила, че е умряла дъщеря й, ако до нея изникнеше чаша с топло мляко, комат топъл хляб, тя не би помръднала, не би протегнала ръка. Нищо не я тревожеше, не мислеше. Всичко й беше безразлично, не искаше нищо. Само тази, същата равномерна мъка стягаше сърцето й, притискаше слепоочията. Хората от болницата, лекарят с бялата престилка говореха нещо за Толя, тя виждаше как се отварят устата им, но не чуваше думите. На земята се виждаше писмото, паднало от джоба на палтото й, същото, което бе получила от болницата, не искаше да го вдигне, да го отърси от прахоляка. Нямаше ги онези мисли: как Толя, двегодишен, търпеливо и упорито следваше на тромавите си крачета някакъв скакалец, който скачаше ту тук, ту там; как не попита сестрата за позата му сутринта преди операцията, в последния ден на живота му — настрани ли е лежал, или по гръб. Виждаше дневната светлина, не можеше да не я вижда.

Изведнъж си спомни: Толя навърши три годинки, вечерта пиха чай с кекс и той попита: „Мамо, защо е тъмно, нали днес е рожден ден?“

Виждаше клоните на дърветата, блесналия на слънцето полиран гробищен камък, дъсчицата с името на сина й — „Шапошн“ беше с едри букви, а „иков“ беше сбутано ситно, буква до буква. Не мислеше, нямаше воля. Нищо нямаше.

Стана, вдигна писмото, отръска с вкочанени ръце пръстта от палтото си, почисти го, обърса обувките си, дълго изтърсва шала, докато стана отново бял. Върза го на главата си, с крайчеца му избърса прахта от веждите си, изтри устните, брадичката си от кръвта. Тръгна към портала на гробищата, без да се извръща, нито бавно, нито бързо.