Василий Гросман
Живот и съдба (60)

60

Призори от полка на Берьозкин в щаба на дивизията съобщиха, че обкръжените в блок 6/1 хора са направили проход до заводския бетониран тунел и са стигнали до един цех на Тракторния завод. Дежурният по щаб на дивизията съобщи това в щаба на армията, там докладваха на генерал Крилов и Крилов нареди да му доведат един от излезлите, да го разпита. Офицерът за свръзка поведе момчето, избрано от дежурния по щаб, към командния пункт на армията. Тръгнаха по дерето към брега и по пътя момчето беше неспокойно, все задаваше въпроси.

— Трябва да се прибирам, имах задача само да огледам тунела, та да изнесем ранените.

— Нищо — отвърна офицерът за свръзка. — Отиваш при командири, по-старши от твоя, каквото ти наредят, това ще правиш!

Пътем момчето каза на офицера за свръзка, че в блок 6/1 стоят трета седмица, по едно време се хранили с картофите от мазето, вземали вода от парния котел и така изтормозили германците, че те изпращали парламентьори, предлагали да пуснат обкръжените в завода, но естествено командирът (момчето го нарече „домоуправител“) наредил в отговор да стрелят с всички оръжия. Когато излязоха на Волга, момчето легна и пи вода, а като се напи, грижливо отърси на дланта си капките от ватенката и ги облиза — като гладен трошици хляб. Каза, че водата в парния котел била застояла и първите дни всички страдали от стомах, но домоуправителят наредил да преваряват водата в канчетата и стомашно-чревните заболявания престанали. После крачеха мълчаливо. Момчето се вслушваше във воя на нощните бомбардировачи, гледаше небето, нашарено от червени и зелени ракети, от пунктирите на трасиращите куршуми и снаряди. Погледна вялия и уморен пламък на все още неугасналите градски пожари, белите припламвания от оръдейните изстрели, сините избухвания на тежките снаряди в тялото на Волга и все забавяше крачка, докато офицерът за свръзка го извика.

— Давай, давай, по-живичко!

Крачеха сред скалите по брега, над тях свиреха мини, подвикваха им часови. После се заизкачваха по една стръмна пътечка, сред криволичещи ровове, сред блиндажи, изсечени в глинения хълм, ту стъпваха по пръстени стъпалца, ту удряха токове по дъсчена настилка и най-сетне стигнаха до проход, заграден с бодлива тел — това беше командният пункт на 62-ра армия. Офицерът за свръзка си оправи колана и тръгна по прохода към блиндажите на Военния съвет, там гредите бяха най-дебели.

Часовият отиде да извика адютанта, за миг изпод полупритворената врата сладостно проблесна настолна електрическа лампа, засенена с абажур.

Адютантът светна с фенерче, попита момчето как се казва и му нареди да почака.

— Ами как ще се прибера? — попита момчето.

— Няма страшно, с питане до Цариград се стига — каза адютантът и строго добави: — Влезте в преддверието, че да не ви тресне някоя мина, пък аз отговарям пред генерала.

В топлия полутъмен пруст момчето седна на земята, подпря се на стената и заспа.

Нечия ръка силно го разтърси и в сънената бъркотия, смесила бойните жестоки вопли на изминалите дни и мирния шепот на родния, отдавна вече несъществуващ дом, нахлу сърдит глас:

— Шапошников, по-бърже при генерала…