Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живот и съдба (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Жизнь и судьба, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015)
Корекция
sir_Ivanhoe (2016)

Издание:

Василий Гросман

Живот и съдба

 

Роман

Първо издание

 

Превод: Здравка Петрова

Редактор: Георги Борисов

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Даниела Гакева

 

Василий Гроссман

Жизнь и судьба

Роман в трех книгах

 

© Editions L’Age d’Homme and the Estate of Vasily Grossman 1980–1991

© The Estate of Vasily Grossman 1992

 

© Здравка Петрова, превод, 2009

© Димитър Келбечев, художник, 2009

© Ростислав Димитров, типографско оформление, 2009

© Факел експрес, 2009

© Издателска къща Жанет 45, 2009

 

ISBN 978-954-9772-60-9 (Факел експрес)

ISBN 978-954-491-519-3 (Издателска къща Жанет 45)

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 60,5

 

Предпечат: „Студио Стандарт“ ЕООД

Печат: Полиграфически комплекс „Жанет 45“ — Пловдив

 

Факел експрес, София

Издателска къща Жанет 45, Пловдив

История

  1. — Добавяне

9

Късно през нощта генерал Крилов полегна в своя блиндаж. Слепоочията му тупкаха, десетките изпушени цигари му дращеха гърлото. Крилов прокара език по сухото си небце и се обърна към стената. Дрямката смеси в паметта на Крилов севастополските и одеските боеве, виковете на атакуващата румънска пехота, плочестите, обрасли с бръшлян одески дворове и матроската красота на Севастопол.

Присъни му се, че е отново в командния пункт в Севастопол, в омаята на съня проблясваше пенснето на генерал Петров, натрошените стъкла заискриха с хилядите си късчета и ето че се полюшна морето и сивият прахоляк на разтрошените от германските снаряди скали заплува над главите на моряците и войниците, увисна над Сапун планина.

Счу му се бездушният плисък на вълната по борда на катера и грубият глас на подводничаря: „Скачай!“ Стори му се, че скочи във вълната, но кракът му тутакси докосна корпуса на подводницата… И — последен поглед към Севастопол, към звездите в небето, към пожарищата на брега…

Крилов заспа дълбоко. Насън войната продължи. Подводницата се отдалечаваше от Севастопол към Новоросийск… Той подгъваше изтръпналите си нозе, гърдите и гърбът му плуваха в пот, шумът на двигателя блъскаше в слепоочията му. И изведнъж двигателят замлъкна — подводницата меко полегна на дъното. Задухът стана непоносима, потискаше металният свод, разделен на квадрати от пунктира на занитването…

Събуди го многоглас рев, плисък, избухна мина, водата го блъсна, изхвърли го от нара. Крилов отвори очи: наоколо гореше, покрай разтворената врата на блиндажа към Волга се стичаше поток от пламъци, чуваха се викове, тракаха автомати.

— С шинела, с шинела си завий главата! — изкрещя на Крилов непознат червеноармеец и му подаде шинел. Но Крилов отблъсна червеноармееца и извика:

— Къде е командващият?

Внезапно схвана: германците са подпалили нефтените резервоари и горящият нефт е потекъл към Волга.

Стори му се, че вече е невъзможно да се измъкнат живи от този течащ огън. Огънят бучеше, с трясък се откъсваше от нефта, запълнил дупки и ями, рукнал по траншеите. Пръстта, глината, камъкът, просмукани от нефта, вдигаха пушек. Нефтът шуртеше на черни лъскави струи от пробитите с бронебойни куршуми резервоари и ти се струваше, че се развиват огромни рула пламък и дим, досега сковани от цистерните.

Животът, който бе тържествувал на Земята преди стотици милиони години, грубият и страшен живот на първобитните чудовища се бе изтръгнал от гробищните недра, отново ревеше, тъпчеше с крачища, виеше, лакомо излапваше всичко наоколо си. Огънят излиташе на стотици метри нагоре, отнасяйки облаци нажежена пара, които лумваха взривоподобно високо в небето. Масата пламъци беше тъй огромна, че въздушната вихрушка не успяваше да подава на горящите въглеводородни молекули кислород, плътният полюшващ се черен свод отдели есенното звездно небе от пламналата земя. Зловеща беше отдолу тази струяща, тлъста и черна твърд.

Стълбовете огън и дим, устремени нагоре, в отделни мигове ту се оформяха като очертания на живи, обзети от отчаяние и ярост същества, ту изглеждаха като треперещи тополи, като трескави трепетлики. Черното и червеното се въртеше в парцалите огън, подобно на слели се в танц черни и червенокоси дрипави лудетини.

Горящият нефт плоско се разливаше по водата и, подхванат от течението, съскаше, пушеше, гърчеше се.

Чудното беше, че в тези минути вече много бойци знаеха как може да се доберат до брега. Те викаха: „Насам тичай, насам, ей по тая пътечка!“; някои успяха по два-три пъти да се изкачат до пламтящите блиндажи, помагаха на щабните офицери да слязат до брега. Тези хора изнесоха на ръце от огъня генерал Крилов, когото всички бяха сметнали вече за загинал, помитаха с обгорелите си ресници и пак се запромъкваха през гъстия шипков храсталак към щабните блиндажи.

Щабът на 62-ра армия остана на малката издатина досами Волга чак до сутринта. Криейки лицата си от нажежения въздух, отърсвайки искрите от дрехите си, щабните офицери току поглеждаха командващия армията. Той се бе наметнал с червеноармейски шинел, кичури коса изпод фуражката падаха върху челото му. Навъсен, мрачен, той изглеждаше спокоен и потънал в мислите си.

Гуров огледа хората и каза:

— Какво излиза, значи, и огън не ни гори… — и опипа горещите копчета на шинела си.

— Ей, боецът с лопатата — извика началникът на инженерната служба генерал Ткаченко, — по-скоричко изкопайте тук канавка, че от онова хълмче огънят ще потече насам!

И се обърна към Крилов:

— Всичко се омеша, другарю генерал, огънят тече като вода, а Волга се е подпалила. Имаме късмет, че не духа много силно, инак всички да сме пламнали вече.

Когато ветрецът налиташе откъм Волга, тежката шатра на пожара се полюшваше, привеждаше се и хората отскачаха от парещия пламък.

Някои отиваха до брега и мокреха ботушите си, водата веднага се изпаряваше от мокрите кончови. Едни мълчаха, забили погледи в земята, други непрекъснато се оглеждаха, трети, превъзмогвайки напрежението, се шегуваха: „Тук и кибрит не ти трябва, можеш да си припалиш цигара и от Волга, и от вятъра“, четвърти опипваха дрехите си и поклащаха глави, щом усетеха нагорещените метални катарами на коланите си.

Разнесоха се няколко взрива — в блиндажите на батальона за охрана на щаба избухваха ръчни гранати. После загърмяха патроните в картечните ленти. През пламъците изсвистя германска мина и избухна далече във Волга. През пушека се мяркаха далечни фигури на оттатъшния бряг, явно някой се опитваше да отклони огъня от командния пункт, а след миг отново всичко изчезваше в дима и огъня.

Взрян в леещите се наоколо пламъци, Крилов вече не си спомняше, не сравняваше… Дали германците не са намислили да съчетаят с пожара настъплението си? Германците не знаят позициите на командването, вчерашният пленник не вярваше, че щабът на армията се намира на десния бряг… Очевидно е частна операция — значи, имат шансове да останат живи до сутринта. Само дано не излезе вятър.

Той погледна застаналия наблизо Чуйков, Чуйков се взираше в бушуващия пожар; лицето му, изцапано със сажди, изглеждаше нажежено, имаше меден цвят. Свали фуражката си, прокара ръка по косата и заприлича на потен селски ковач; искри подскачаха над къдрокосата му глава. Ето, погледна нагоре, към шумния огнен купол, после към Волга, където сред извиващите се пламъци прозираха пролуки. Крилов си помисли, че командирът напрегнато се рови в същите въпроси, които тревожеха и него: дали германците няма да предприемат тази нощ голямо настъпление?… Къде да се настани щабът, ако доживеят до сутринта?…

Почувствал погледа на началник-щаба, Чуйков му се усмихна и като описа широк кръг над главата си, каза:

— Ама колко е красиво, а, дявол да го вземе?

Пламъците на пожара се виждаха добре от Красний Сад в Заволжието, където се намираше щабът на Сталинградския фронт. Щом получи първото съобщение за пожара, началник-щабът генерал-лейтенант Захаров докладва на Ерьоменко и командващият помоли Захаров лично да отиде до свързочния възел и да говори с Чуйков. Шумно дишайки, Захаров пое по пътечката. Адютантът му светеше с фенерчето и от време на време продумваше: „Внимавайте, другарю генерал“ — и отклоняваше с ръка надвисналите над пътечката ябълкови клони. Далечното зарево огряваше стволовете на дърветата, лягаше на розови петна по земята. Тази смътна светлина изпълваше душата с тревога. Тишината наоколо, нарушавана само от тихите подвиквания на часовите, придаваше на нямата бледа светлина особено потискаща сила.

На свързочния възел дежурната се загледа в тежко дишащия Захаров и каза, че няма връзка с Чуйков — нито телефонна, нито телеграфна, нито кабелна…

— А с дивизиите? — отсечено попита Захаров.

— Току-що имаше връзка с Батюк, другарю генерал-лейтенант.

— Дайте я, бързо!

Дежурната, която вече не смееше да поглежда Захаров, понеже очакваше, че генералът ей сега ще даде воля на тежкия си избухлив характер, тутакси радостно заяви:

— Имате я, моля, другарю генерал — и подаде слушалката на Захаров.

Отсреща беше началник-щабът на дивизията. И той като младата свързочничка поизтръпна, щом чу тежкото дишане и властния глас на началник-щаба на фронта.

— Какво става при вас, докладвайте. Имате ли връзка с Чуйков?

Началник-щабът на дивизията докладва за пожара в нефтените хранилища, че огненият вал се бе стоварил върху командния пункт на щаба на армията, че дивизията няма връзка с командира, че явно там не всички са загинали, тъй като през огъня и пушека се виждат хора, застанали на брега, но нито откъм сушата, нито с лодка по Волга може да се стигне до тях — Волга гори. Батюк с ротата за охрана на щаба тръгнал по брега към пожара, за да се помъчи да отклони огнения поток и да помогне на хората, останали на брега, да се измъкнат.

Захаров изслуша началник-щаба и каза:

— Предайте на Чуйков, ако е жив, предайте на Чуйков… — и млъкна.

Учудена от дългата пауза, очаквайки дрезгавия гръмоподобен глас на генерала, младата свързочничка боязливо погледна Захаров — той стоеше, притиснал кърпичка до очите си.

Тази нощ четирийсет щабни командири загинаха сред пламъците в срутилите се блиндажи.