Василий Гросман
Живот и съдба (198)

60

Следобед от Тракторозаводското селище се върна Андреев.

Влезе в стаята при Александра Владимировна и мрачното му лице просветля в усмивка — този ден тя за пръв път бе станала на крака, бледа и отслабнала, седеше до масата и с очила на носа четеше книга.

Той й разказа, че дълго не могъл да намери мястото, където била къщата му, всичко било разровено от окопи, яма до яма, чирепи и трапища.

В завода вече имало много хора, постоянно прииждали нови, появила се дори милиция. Не могъл да научи нищо за бойците от народното опълчение. Погребвали бойците, погребвали ги и намирали нови и нови, ту в мазета, ту из окопите. А пък колко метал се натрупал…

Александра Владимировна го разпитваше — дали пътуването много го е затруднило, къде е нощувал, как се е хранил, много ли са пострадали мартеновите пещи, какво е снабдяването на работниците, дали Андреев е видял директора.

Сутринта, преди да дойде Андреев, Александра Владимировна беше казала на Вера:

— Разните предчувствия и суеверия винаги са ми били смешни, но днес за пръв път в живота си непоколебимо предчувствам, че Павел Андреевич ще ни донесе вести от Серьожа.

Ала сгреши.

Вестите, които донесе Андреев, бяха важни, независимо дали ги слушаше нещастен или щастлив човек. Работниците разказали на Андреев, че нямало снабдяване, не им изплащали заплатите, в мазетата и землянките било студено и влажно. Директорът бил станал просто друг човек, по-рано, когато германците настъпваха, той бил непрекъснато из цеховете — пръв приятел, а сега уста не отварял, построили му къща, от Саратов му докарали лека кола.

— И на Сталгрес е тежко, но почти никой не се сърди на Степан Фьодорович — личи си, че е загрижен за хората.

— Да, тъжно е — каза Александра Владимировна. — Ами какво решихте, Павел Андреевич?

— Дойдох да се сбогувам, ще си вървя вкъщи — нищо, че нямам къща. Намерих си едно местенце в общежитието, в едно мазе.

— Правилно, правилно — каза Александра Владимировна. — Вашият живот е там, какъвто е — такъв.

— Вижте какво изрових — той извади от джоба си ръждясал напръстник.

— Скоро ще ида в града, на „Гоголевская“, ще изравям парчетии от моята къща — каза Александра Владимировна. — Ходи ми се вкъщи.

— Не сте ли станали рано, много сте бледа.

— Вашият разказ ме огорчи. Иска ми се всичко да тръгне по-другояче на тази свещена земя.

Той се окашля.

— Спомняте ли си как по-миналата година Сталин ни нарече братя и сестри… А сега, като разбихме германците — на директора господарска къща, без предварително докладване не приема, а братята и сестрите — в землянките.

— Да, да, не е хубаво — отвърна Александра Владимировна. — А от Серьожа няма никакви вести, като че в земята потъна.

Вечерта си дойде от града Степан Фьодорович. Сутринта, когато тръгваше за Сталинград, не бе казал на никого, че в бюрото на областния комитет ще се разглежда неговият въпрос.

— Андреев ли се върна? — отсечено, с началнически тон попита той. — Нищо ли не казва за Серьожа?

Александра Владимировна поклати глава.

Вера веднага забеляза, че баща й е доста пиян. Пролича си по начина, по който отвори вратата, по веселия блясък в тъжните му очи, по жеста, с който тръсна на масата донесените от града пакети и си свали палтото, по тона, с който взе да задава въпроси. Отиде при Митя, който спеше в панера за бельо, наведе се над него.

— Стига си дишал върху него — направи му забележка Вера.

— Нищо, да свиква — отвърна развеселеният Спиридонов.

— Седни да хапнеш, че сигурно си пил без мезе. Баба днес за пръв път стана от леглото.

— А, това наистина е чудесна новина — каза Степан Фьодорович, изтърва лъжицата в чинията и опръска със супа сакото си.

— Охо, здравата сте си сръбнали днес, Стьопочка — каза Александра Владимировна. — Какво толкова радостно ви се случи?

Той отмести чинията.

— Ама яж де — каза Вера.

— Ето какво, скъпи мои — тихо подхвана Степан Фьодорович. — Имам новина за вас. Въпросът ми се реши, получих строго мъмрене по партийна линия, а от народния комисариат — ново назначение в Свердловска област, на малка централа, работи с торф, от селски тип, с една дума, от високото лошо се пада, но все пак дават жилище. Пари за преместването — две месечни заплати. Утре започвам да издавам. Ще получим купони за из пътя.

Александра Владимировна и Вера се спогледаха, после Александра Владимировна каза:

— Няма що, сериозен повод за пийване.

— И вие, мамо, ще дойдете на Урал, за вас ще има отделна стая, най-хубавата — каза Степан Фьодорович.

— О, там сигурно ще ви дадат само една стая — възрази Александра Владимировна.

— И една да е, мамо, за вас ще бъде.

Степан Фьодорович за пръв път в живота си я наричаше мамо. И сигурно защото си беше пийнал, се просълзи.

Влезе Наталия и Степан Фьодорович смени темата на разговора:

— Какво разправя нашият старец за заводите?

Наташа каза:

— Павел Андреевич ви чакаше, но сега заспа.

Седна до масата, подпря лице върху юмруците си и каза:

— Павел Андреевич разправя, че работниците в завода печели семки, това им била основната храна.

И изведнъж попита:

— Степан Фьодорович, вие сигурно заминавате?

— Охо, така ли? И аз чух такова нещо — весело отвърна той.

Тя каза:

— На работниците им е много мъчно.

— Защо ще им е мъчно, Тишка Батров е добро момче. Заедно учихме в института.

Александра Владимировна подхвърли:

— Ами кой там ще ви кърпи така артистично чорапите? Вера няма да може.

— А, това наистина е въпрос — каза Степан Фьодорович.

— Ще трябва да командироваме Наташа с вас — предложи Александра Владимировна.

— Защо не — възкликна Наташа, — ще дойда!

Засмяха се, но след шеговития разговор се възцари смутена и напрегната тишина.