Василий Гросман
Живот и съдба (49)

49

Това лято животът се отдели от дървените кубчета, от картинките, нарисувани в букварите. Видя как синкаво пламти черното крило на юрдека и колко весела присмехулност има в неговата усмивка, в крякането му. Бели череши светлееха сред листака и той се покатери по грапавия ствол, пресегна се към един плод, откъсна го. Отиде при телето, вързано насред поляната, и му подаде бучка захар — вцепенен от щастие, видя милите очи на огромното бебе.

Рижавият Пинчик дойде при Давид и с ослепителното си завалено „р“ предложи:

— Хайде перррдах!

Евреите и украинците в двора на баба му си приличаха. Старата Партинская се отбиваше при баба му и провлечено казваше:

— Чи вы чулы^[1], Роза Нусиновна, Соня заминава за Киев, пак се е сдобрила с мъжа си.

Баба му плясваше с ръце и през смях отговаряше:

— Ну, вы бачилы комедию.^[2]

Този свят бе за Давид по-мил, по-добър от улица „Киров“, където в асфалтирания кладенец разхождаше пудела си накъдрената и гримирана старица с фамилното име Драко-Дракон, където всяка сутрин пред централния вход чакаше автомобил ЗИС-101, където съседката с пенснето и с цигарата в начервените устни бясно съскаше над газовия котлон в общата кухня: „Троцкистка такава, пак си изместила от газта кафето ми“.

Беше нощ, когато пристигнаха и тръгнаха с майка си от гарата. Минаха по огряна от луната павирана улица покрай бяла католическа църква — там в нишата стоеше слабичък, висок колкото дванайсетгодишно момче Исус Христос, приведен, с трънен венец на главата, после покрай педагогическия техникум, където някога бе учила майка му.

След няколко дни, в петък вечерта, Давид видя как старците отиваха в синагогата през златистия прахоляк, вдигнат над празното място от боси футболисти.

Затрогваща прелест пораждаше това единство на украински бели къщи, скърцащи геранила на кладенци и овехтели бродерии по черно-белите молитвени дрехи, от чиято бездомна библейска древност просто свят ти се завиваше. Но и тук имаше „Кобзар“, Пушкин и Толстой, учебници по физика, „Левичарството — детската болест на комунизма“, пристигнали от Гражданската война синове на обущари и шивачи и редом с тях инструктори от районни комитети, скандалджии и трибуни от районния съвет на профсъюзите, шофьори на камиони, агенти от криминалния отдел на милицията, лектори по марксизъм.

Когато заживя при баба си, Давид научи, че майка му била нещастна. Първа му го каза една дебела лелка с толкова червени бузи, сякаш вечно беше засрамена, леля Рашел:

— Да зареже такава дивна жена като майка ти, мътните да го вземат дано.

А след още един ден Давид вече знаеше, че баща му се събрал с някаква рускиня, по-възрастна от него с осем години, че във филхармонията печелел по две хиляди и петстотин на месец, че майка му отказала да му поиска издръжка и живеела само с онова, което получавала — триста и десет рубли на месец.

Веднъж Давид показа на баба си пашкула, който си пазеше в кибритена кутийка.

Но баба му рече:

— Пфу, за какво ти е тази мръсотия, бърже я изхвърли.

Давид ходи два пъти до товарната гара да гледа как вкарват във вагоните волове, овни, свине. Веднъж чу как някакъв бик силно замуча, оплакваше се нещо, молеше да го съжалят. Сърцето на момчето се изпълни с ужас, а покрай вагоните крачеха железничари с окъсани, омазнени куртки и не извърнаха уморените си, мършави лица към разплакания вол.

Една седмица след пристигането на Давид съседката на баба му, Дебора, жената на шлосера от завода за селскостопански машини Лазар Янкелевич, роди първия си син. Миналата година Дебора отишла до Колима на гости при сестра си и по време на една буря я ударил гръм; свестявали я, заровили я в пръст, два часа лежала като мъртва, а това лято роди детенце. Цели петнайсет години нямала. Това му го разказа баба му и добави:

— Така говорят хората, но освен това лани й правиха операция.

И тъй, Давид и баба му отидоха у съседите.

— Ах, ти, Лузя, ах, ти, Деба — каза баба му, като гледаше двукракото зверче, сложено в панера. Произнесе тези думи с някак заканителен тон, сякаш предупреждаваше бащата и майката никога да не гледат лекомислено на това чудо.

В една малка къщичка край железопътната линия живееше баба Соргина с двамата си синове, глухонеми бръснари. Всички съседи се страхуваха от тях и старата Партинска разказа на Давид:

— Уж са кротки, кротки, ама дорде се напият. Сръбнат ли, нахвърлят се един на друг, грабват ножове и кряскат, цвилят като коне!

Веднъж бабата прати по Давид бурканче сметана на библиотекарката Муся Борисовна… Стаичката й беше миниатюрна. На масата имаше малка чашчица, на стената беше закована мъничка поличка, на нея бяха подредени мънички книжки, а над креватчето беше окачена малка снимчица. На снимката бяха майката на Давид и самият той, увит в пелена. Когато Давид погледна снимката, Муся Борисовна се изчерви и каза:

— С майка ти седяхме на един чин.

Той й изрецитира баснята за щуреца и мравката, а тя с тих глас — началото на стихотворението „Гората сечаха и плачеше Саша…“^[3]

На сутринта в двора се вдигна шумотевица: снощи на Соломон Слепия му откраднали шубата, както била прибрана за през лятото и поръсена с нафталин.

Когато научи за изчезналата шуба на Соломон, баба му каза:

— Слава Богу, намери се кой да накаже поне така тоя разбойник.

Давид научи, че Слепия бил доносник и когато изземали валутата и златните монети от по пет рубли, издал много хора. А през трийсет и седма пак издавал хора. От онези, които издал, двама били разстреляни, а един умрял в болницата при затвора.

Ужасните нощни шумове, невинната кръв и птичите песни — всичко се обърка в кипяща, пареща каша. Давид би могъл да я разбере след много десетки години, но сега денонощно усещаше нейната прелест и ужас с мъничкото си сърце.