Василий Гросман
Живот и съдба (19)

19

Никога преди войната Щрум не беше се сещал, че е евреин, че майка му е еврейка. Майка му никога не беше разговаряла с него за това — нито в детството, нито в студентските му години. Докато учеше в Московския университет, нито един студент, професор, ръководител на семинар не бе заговарял с него на тази тема.

Никога преди войната в института, в Академията на науките не бе чувал някой да говори за това.

Никога, нито веднъж не бе изпитвал желание да разговаря за това с Надя — да й обясни, че майка й е рускиня, а баща й е евреин.

Векът на Айнщайн и Планк се оказа век и на Хитлер. Гестапо и научният ренесанс бяха родени в едно и също време. Колко човечен е бил деветнайсетият век, векът на наивната физика, в сравнение с двайсетия век — двайсетият век уби майка му. Има някаква ужасна прилика между принципите на фашизма и принципите на съвременната физика.

Фашизмът се отказа от понятието индивидуалност, от понятието човек и борави с огромни съвкупности. Съвременната физика говори за големите и малките вероятности на явленията и едни или други съвкупности на физически индивиди. А нима фашизмът в своята ужасна механика не е основан върху закона за квантовата политика, за политическата вероятност?

Фашизмът стигна до идеята за унищожаване на цели слоеве от населението, на национални и расови общности, предвиждайки вероятността скритото и явното противодействие в тези слоеве и прослойки да бъде по-силно, отколкото в другите групи и слоеве. Механиката на вероятностите и човешките съвкупности.

Но не, разбира се! Фашизмът е обречен именно защото му хрумна идеята да приложи към човека законите на атомите и паветата.

Фашизмът и човекът не могат да съществуват заедно. Когато побеждава фашизмът, престава да съществува човекът, остават само вътрешно преобразени, човекообразни същества. Но когато побеждава човекът, надарен с разум и доброта, фашизмът загива и смирилите се отново стават хора.

Не означава ли това, че той признава за правилни мислите на Чепижин за нощвите, които това лято отхвърляше? Времето на онзи разговор с Чепижин му изглеждаше безкрайно далечно, сякаш десетилетия деляха онази лятна московска вечер от днешния ден.

Сякаш друг човек, а не Щрум бе вървял по Трубния площад, бе слушал с вълнение, бе спорил разпалено, самоуверено.

Мама… Маруся… Толя…

Имаше минути, когато науката му изглеждаше измама, които пречи да видим безумието и жестокостта на живота.

Може би науката неслучайно стана спътница на страшния век, тя може би му е съюзник. Колко самотен се чувстваше. Нямаше с кого да споделя мислите си. Чепижин беше далече. На Постоев това му се виждаше странно и безинтересно.

Соколов бе настроен мистично, имаше склонност към някакво странно религиозно покорство пред кесаревата жестокост и несправедливост.

В неговата лаборатория работеха двама прекрасни учени — физикът експериментатор Марков и умният, макар и безпътен, Савостянов. Но ако Щрум заговореше с тях за всичко това, щяха да го сметнат за психопат.

Той вадеше от чекмеджето писмото на майка си и отново го препрочиташе.

„Витя, сигурна съм, че писмото ми ще стигне до теб, макар че се намирам отвъд фронтовата линия, зад бодливата тел на еврейското гето… Откъде да взема сили, синко?…“

И отново по гърлото го удряше студено острие…