Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живот и съдба (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Жизнь и судьба, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015)
Корекция
sir_Ivanhoe (2016)

Издание:

Василий Гросман

Живот и съдба

 

Роман

Първо издание

 

Превод: Здравка Петрова

Редактор: Георги Борисов

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Даниела Гакева

 

Василий Гроссман

Жизнь и судьба

Роман в трех книгах

 

© Editions L’Age d’Homme and the Estate of Vasily Grossman 1980–1991

© The Estate of Vasily Grossman 1992

 

© Здравка Петрова, превод, 2009

© Димитър Келбечев, художник, 2009

© Ростислав Димитров, типографско оформление, 2009

© Факел експрес, 2009

© Издателска къща Жанет 45, 2009

 

ISBN 978-954-9772-60-9 (Факел експрес)

ISBN 978-954-491-519-3 (Издателска къща Жанет 45)

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 60,5

 

Предпечат: „Студио Стандарт“ ЕООД

Печат: Полиграфически комплекс „Жанет 45“ — Пловдив

 

Факел експрес, София

Издателска къща Жанет 45, Пловдив

История

  1. — Добавяне

72

На вечерната проверка щубенелтерсте, хамбургският крадец, специалистът по взломовете Кайзе, който носеше жълти кожени гамаши и карирано кремаво сако с външни джобове, беше в добро настроение. Кълчейки руските думи, той тихо си пееше: „Kali zavtra voina, esli zavtra v pochod…“

Неговото похабено, жълтеникаво лице със светлокафяви пластмасови очи тази вечер беше благодушно. Пълничката му, снежнобяла, без нито едно косъмче ръка, с пръсти, способни да удушат кон, потупваше затворниците по раменете и гърбовете. Да убие, за него беше също тъй лесно, както на шега да подложи крак някому. След убийство за кратко време беше възбуден като млад котарак, поиграл си с майски бръмбар.

Най-често убиваше по поръка на щурмфюрера Дротенхар, който отговаряше за санитарната част в блока за Изтока.

Най-трудното в тази работа беше да се завлекат труповете за кремация, но Кайзе не се занимаваше с това, никой не би посмял да му го предложи. Дротенхар беше опитен и не допускаше хората да заслабват толкова, че да ги мъкнат до мястото на екзекуцията на носилки.

Кайзе не припираше определените за операцията, не им правеше злобни забележки, нито веднъж не блъсна и не удари никого. Над четиристотин пъти се бе изкачвал Кайзе по двете бетонни стъпала на специалната килия и винаги бе изпитвал жив интерес към човека, когото подлагаше на операцията: към погледа, изразяващ ужас и нетърпение, покорство, мъка, боязън и парещо любопитство, с който обреченият посрещаше дошлия да го умъртви.

Кайзе не можеше да разбере защо толкова му харесва банализираният ред, по който вършеше работата си. Специалната килия изглеждаше скучно: табуретка, сив циментов под, отходна тръба, кран, маркуч, висока писалищна масичка с отчетния дневник отгоре.

Операцията бе сведена до абсолютна делничност, за нея винаги се говореше полу на шега. Ако се извършваше с пистолет, Кайзе я наричаше „вкарване на зърно кафе в главата“; ако се правеше чрез вливане на фенол, Кайзе я наричаше „малка порция еликсир“.

Удивително и просто, според Кайзе, се разкриваше тайната на човешкия живот в зърното кафе и в еликсира.

Неговите светлокафяви, излети от пластмаса очи сякаш не принадлежаха на живо същество. Това беше втвърдена жълто-кафява смола… И когато в бетонните очи на Кайзе се появяваше весел израз, страх обземаше хората, такъв страх сигурно изпитва рибката, доплувала съвсем близо до полузасипан с пясък чепат дънер и внезапно забелязала, че тъмната хлъзгава маса има очички, зъбки, пипалца.

Тук, в лагера, Кайзе опознаваше чувството на превъзходство над живеещите в бараките художници, революционери, учени, генерали, религиозни проповедници. Не беше въпросът в зърното кафе и в порцията еликсир. Беше чувство на естествено превъзходство, то носеше много радост.

Той се радваше не на огромната си физическа сила, не на умението си да събаря прегради по пътя си, да поваля хора, да разбива стоманени каси. Любуваше се на своята душа и ум, беше загадъчен и сложен. Гневът и благоразположението му се пораждаха не по обикновения начин — струваше му се, без логика. Когато напролет в специалната барака докараха избрани от Гестапо руски военнопленници, Кайзе ги помоли да изпеят любимите си песни.

Четворицата руснаци с поглед на мъртъвци и с подпухнали ръце запроточиха:

Где си ти, о, моя Сулико?

Кайзе нажалено слушаше и поглеждаше скулестия човек, седнал от края. От уважение към изпълнителите Кайзе не прекъсна песента им, но когато певците млъкнаха, каза на скулестия, че не е пял в хора, затова сега да попее соло. Като гледаше мръсната яка на гимнастьорката му, по която имаше следи от отпрани ивици, Кайзе попита:

— Verstehen Sie, Herr Major? — разбра ли, курво?

Човекът кимна, беше разбрал.

Кайзе го хвана за яката и леко го разтърси, така се тръсва неизправен будилник. Пристигналият с партидата военнопленник цапна Кайзе с юмрук по бузата и изруга.

Всички помислиха, че е дошъл краят на руснака. Но гаулайтерът на специалната барака не уби майор Ершов, а го заведе до нара, в ъгъла до прозореца. Този нар беше свободен, очакваше приятен на Кайзе човек. Същия ден Кайзе донесе на Ершов твърдо сварено гъше яйце и с кикот му го подаде: „Jhre Stimme wird schön!“[1]

Оттогава Кайзе се държеше добре с Ершов. И хората от бараката се изпълниха с уважение към Ершов, непоклатимата му твърдост бе съчетана с мек и весел характер.

След случая с Кайзе на Ершов бе сърдит един от изпълнителите на „Сулико“, бригадният комисар Осипов.

— Мъчен човек — казваше той.

Именно заради това произшествие скоро Мостовской нарече Ершов законодател на мислите.

Освен Осипов към Ершов изпитваше неприязън и винаги затвореният, винаги мълчалив военнопленник Котиков, който знаеше всичко за всички. Котиков беше някак безцветен — и гласът му беше безцветен, и очите, и устните. Но беше толкова безцветен, че тази безцветност се запомняше, изглеждаше ярка.

Тази вечер веселото настроение на Кайзе при проверката предизвика у хората особено напрежение и страх. Жителите на бараките винаги очакваха нещо лошо и страхът, предчувствието, тягостното чувство, ту усилвайки се, ту отслабвайки, живееха у тях.

Преди края на вечерната проверка в специалната барака влязоха осем лагерни полицаи — капо с глупашки, клоунски фуражки, с яркожълти ленти на ръкавите. По физиономиите им личеше, че не си пълнят канчетата от общия лагерен казан.

Командир им беше висок светлорус красавец, облечен в стоманеносив шинел с отпрани нашивки. Изпод шинела се виждаха сякаш бели от брилянтния блясък светли лачени ботуши.

Беше началникът на вътрешнолагерната полиция Кьониг — есесовец, лишен от звание заради криминални престъпления и затворен в лагера.

— Mutze ab![2] — извика Кайзе.

Започна обиск. Полицаите с отработени движения на фабрични работници чукаха по масите, търсеха издълбани скривалища, тръскаха дрипите, с бързи, ловки пръсти проверяваха шевовете на дрехите, оглеждаха канчетата.

Понякога на шега сритваха някого с коляно отзад и казваха: „Бъди здрав“.

От време на време полицаите се обръщаха към Кьониг, подаваха му намерена бележка, тефтерче, ножче за бръснене. Кьониг с махване на ръкавицата им показваше дали е интересен намереният предмет.

По време на обиска затворниците стояха, строени в редица.

Мостовской и Ершов бяха един до друг, поглеждаха Кьониг и Кайзе. Фигурите на двамата германци приличаха на излети от метал.

Мостовской се олюляваше, виеше му се свят. Посочи с пръст Кайзе и каза на Ершов:

— Ама че субект!

— Първокласен ариец — каза Ершов. Не искаше да го чуе застаналият наблизо Чернецов, затова пошепна на ухото на Мостовской: — Но и нашите момчета си ги бива!

Чернецов се намеси в разговора, който не бе чул:

— Свещено право на всеки народ е да има свои герои, светци и подлеци.

Мостовской се обърна към Ершов, но отговори не само на него:

— Вярно, и сред нашите се намират мерзавци, но у германския убиец има нещо неповторимо, каквото може да има само у един германец.

Обискът свърши. Изкомандваха отбой. Затворниците започнаха да се качват по наровете си.

Мостовской легна, протегна си краката. Сети се, че не провери налице ли са вещите му след обиска — с пъшкане се надигна, заразглежда имуществото си.

Стори му се, че е изчезнал шалът или пък партенката от грубо платно. Но намери и шала, и партенката, а тревожното чувство остана.

След малко при него дойде Ершов и тихо каза:

— Капо Недзелски се е разбъбрил, че ще разтурват нашия блок, една част щели да пратят за обработка, а повечето — в общите лагери.

— Тяхна си работа — каза Мостовской, — много важно.

Ершов приседна на нара, изрече тихо и натъртено:

— Михаил Сидорович!

Мостовской се надигна на лакът, погледна го.

— Михаил Сидорович, намислил съм една голяма работа, сега ще ви обясня. Като ще се мре, да е славно!

Той шепнеше и Мостовской, заслушан, се развълнува — чуден вятър го облъхна.

— Времето е скъпо — продължи Ершов. — Ако германците завземат тоя пусти Сталинград, хората пак ще се вкиснат. Личи си по такива като Кирилов.

Ершов възнамерявал да създаде боен съюз на военнопленниците. Изреждаше точките на програмата по памет, сякаш ги четеше.

… Стягане на дисциплината и единството на всички съветски хора в лагера, изгонване на предателите от тяхната среда, нанасяне щети на врага, създаване на комитети за борба сред полските, френските, югославските и чешките затворници…

Загледан някъде в мътния полумрак над нара, той каза:

— Има едни момчета от военния завод, те ми вярват, ще трупаме оръжие. Ще разширим работата. Връзка с десетки лагери, бойни тройки, единство с германските нелегални, терор спрямо изменниците. Крайна цел: всеобщо въстание, единна свободна Европа…

Мостовской повтори:

— Единна свободна Европа… ах, Ершов, Ершов.

— Не дрънкам празни приказки. Нашият разговор е начало на делото.

— Заставам в строя — каза Мостовской и отново повтори: — Свободна Европа… Ето че и в нашия лагер вече има секция на Комунистическия интернационал, а в нея членуват двама души, единият е безпартиен.

— Вие знаете и немски, и английски, и френски, хиляди връзки се уреждат — каза Ершов. — Какъв по-хубав коминтерн — лагерници от всички страни, съединявайте се!

Вперил очи в Ершов, Михаил Сидорович произнесе отдавна забравените думи:

— Народна воля! — и се учуди защо ли изведнъж си спомни точно тези думи.

А Ершов каза:

— Трябва да поговорим с Осипов и с полковник Златокрилец. Осипов е голяма сила! Но не ме обича, вие поговорете с него. А аз днес ще поговоря с полковника. Ще станем четворка.

Бележки

[1] Гласът ви е хубав. (нем.). — Б.пр.

[2] Долу шапките! (нем.). — Б.пр.