Василий Гросман
Живот и съдба (109)

35

Генерал Неудобнов погледна през прозореца на щабната къща, видя сред облак прах уилиса на командира на корпуса и се зарадва.

И като дете му се беше случвало — възрастните отидат на гости, той се зарадва, че си е сам господар вкъщи, но още щом вратата се затвори, му се привиждат крадци, пожар, той снове от вратата до прозореца, примира, ослушва се, души — не мирише ли на пушек?

Почувства се безпомощен, похватите, с които решаваше големите въпроси, тук не вършеха работа.

Ами ако противникът нападне — нали от щаба до фронта са шейсет километра. Тук никого не можеш уплаши със снемане от длъжност, никого не можеш обвини във връзки с врагове на народа. Танковете напират, напират, как ще ги спреш? И тази очевидност порази Неудобнов — мощта на държавния гняв, който бе превивал и хвърлял в страх милиони хора, тук, на фронта, когато германците настъпваха, не струваше и пукната пара. Германците не попълваха анкети, не разказваха по събрания биографиите си, не трепереха от въпроса, с какво са се занимавали родителите им преди седемнайсета година.

Всичко, което обичаше, без което не можеше да живее, съдбата му, съдбата на децата му, вече не беше под закрилата на неговата велика, страховита, родна държава. И за пръв път плахо и с добро чувство се сети за полковника.

С влизането в щабната къща Новиков каза:

— За мен, другарю генерал, е ясно — Макаров! В каквото и положение да се намира, той сам ще реши внезапно възникнала задача. Белов пък, без много да му мисли, ще драпа напред, за друго не го бива. А Карпов ще трябва да го пришпорваме, муден е, бавен.

— Да, да, кадрите, те решават всичко. Неуморно да проучваме кадрите, на това ни учи другарят Сталин — избъбри Неудобнов и живо добави: — Все си мисля — в станицата сигурно има германски агент, тъкмо тоя подлец сутринта е докарал авиацията над нашия щаб.

Разказвайки на Новиков за щабните събития, Неудобнов съобщи:

— Наканили са се да дойдат съседите и командирите на подсилващите части просто така, без специална задача, да се запознаем, да ни погостуват.

— Жалко, че Гетманов замина за щаба на фронта, какво ли му хрумна, не знам — каза Новиков.

Уговориха се да обядват заедно и Новиков тръгна за квартирата си да се измие и да смени прашната гимнастьорка.

Широката селска улица беше пуста, само край трапа, изровен от бомбата, стоеше старецът, у когото беше на квартира Гетманов. Застанал над трапа с разперени ръце, старецът нещо пресмяташе, сякаш този трап бе изровен за стопански нужди. Когато се изравни с него, Новиков го попита:

— Какви магии правиш тук, дядо?

Старецът козирува по войнишки и каза:

— Другарю командващ, през петнайсета година бях в германски плен, там работех у една стопанка. — Посочи трапа, после небето, намигна. — Сигур моето копеле, кучият му син, е дошъл да ме навести.

Новиков се разсмя:

— Ех, че си, дядка.

Надникна през кепенците в прозореца на Гетманов, кимна на часовия пред външното стълбище и изведнъж си помисли: „Какво така Гетманов наобикаля щаба на фронта? Каква работа има там?“ И за миг го жилна тревога: „Двуличен човек, каква лекция дръпна на Белов за морала, а само като споменах Тамара, стана студен като лед“.

Но тези мисли начаса му се видяха глупави, мнителността не бе присъща на Новиков.

Свърна зад къщата и на полянката видя няколко десетки младежи, сигурно мобилизирани от районния военен комисариат, насядали да си почиват край кладенеца.

Придружаващият момчетата боец сигурно се бе уморил и спеше, похлупил лицето си с кепето, до него бяха струпани бохчици и торбици. Момчетата явно доста път бяха били пеш през степта, краката им бяха разранени и някои се бяха събули. Главите им още не бяха остригани, затова отдалече приличаха на селски ученици, почиващи си в междучасието. Слабите им лица, тънките вратлета, русите неостригани коси, кърпените, преправени от бащини сака и панталони дрехи — всичко беше съвсем детинско. Неколцина играеха традиционната хлапашка игра, която навремето бе играл и командирът на корпуса — хвърляха петачета към изровена ямичка, примижаваха, целеха се. Останалите гледаха и само очите им не бяха детински — тревожни и нажалени.

Бяха забелязали Новиков и поглеждаха към своя спящ водач, явно искаха да го попитат може ли да хвърлят петачетата и да седят, когато покрай тях минава старши военен.

— Карайте, карайте, юнаци — каза Новиков с кадифен глас, махна им с ръка и подмина.

Прониза го толкова остра жал, че дори се стъписа от силата й. Сигурно тези мършави детски ококорени личица, тези сиромашки селски дрешки с внезапна и учудваща яснота му съобщиха, че ето, децата, толкова малки… А в армията детското, човешкото е скрито под каската, в стойката, в скърцането на ботушите, в тренираните движения и думи… Докато тук всичко беше като на длан.

Влезе в къщата и странно — от целия сложен и тревожен товар на днешните му мисли и впечатления най-тревожна се оказа тази среща с момчетата новобранци.

„Живата сила — повтаряше си Новиков, — живата сила, живата сила“.

През целия си войнишки живот бе изпитвал страх пред началството заради загуба на техника и боеприпаси, заради просрочено време, заради машини, мотори, гориво, заради напуснати без разрешение коти и кръстопътища… Не беше чувал началници сериозно да се ядосват заради големи загуби на жива сила при бойните действия. А се бе случвало началник да изпраща хора право под вражеския огън, за да избегне гнева на по-висшето началство, и да се оправдае, разперил ръце: „Нищо не можах да направя, изгубих половината си хора, но не можах да заема набелязания рубеж“.

Живата сила, живата сила.

На няколко пъти бе виждал да изпращат живата сила под обстрел дори не заради презастраховка или формално изпълнение на заповед, а от фалшива дързост и инат. Голямата тайна на войната, нейният трагичен дух се състоеше в правото на един човек да праща на смърт друг човек. Това право се основаваше на факта, че хората отиваха на смърт в името на общото дело.

Но ето, че един познат на Новиков, трезвомислещ и разумен командир, и на наблюдателния пункт на предната линия не променяше навиците си — всеки ден пиеше прясно мляко. Всяка сутрин под обстрела на противника един боец от втория ешелон му донасяше термос с мляко. Понякога германците убиваха боеца и тогава познатият на Новиков, много свестен човек, оставаше без мляко. А на другия ден нов пратеник понасяше под куршумите термоса с мляко. Пиеше си млякото този свестен, справедлив, грижовен към подчинените си човек, войниците му го наричаха свой баща. Иди, че разбери кое какво е.

След малко Неудобнов мина да вземе Новиков и докато се сресваше припряно и грижливо пред огледалцето, той каза:

— Да, другарю генерал, все пак ужасно нещо е войната! Видяхте ли, подкарали са младите момчета за попълнение!

Неудобнов отговори:

— Да, кадрите хич не ги бива, сополанковци. Събудих го тоя придружител, заплаших го, че ще го пратя в наказателна рота. Съвсем ги е разпуснал, не воинска част, ами направо бардак.

В романите на Тургенев понякога се разказва как у новопристигнали помешчици идват на гости съседите им. Вече по тъмно пред щаба спряха две леки коли и домакините излязоха на стълбището да посрещнат гостите: командира на артилерийската дивизия, командира на гаубичния полк, командира на бригадата реактивни минохвъргачки.

… Дайте ръка, любезни читателю, и да отидем заедно в имението на Татяна Борисовна, моята съседка…

Артилерийският полковник, командирът на дивизията, беше познат на Новиков от фронтовите разкази и щабните сведения — дори си го бе представял съвсем ясно: с червено лице и обла глава. Но, естествено, той се оказа възрастен, прегърбен човек.

Веселите му очи сякаш бяха попаднали случайно на мрачното лице. А понякога очите толкова умно се смееха, че сякаш именно тези очи бяха същината на полковника, а бръчките и унилият, превит гръб се бяха присъединили случайно към тези очи.

Командирът на гаубичния полк Лопатин би могъл да мине не само за син, но дори за внук на командира на артилерийската дивизия.

Командирът на бригадата реактивни минохвъргачки Махид — мургав, с черни мустачки над издадената горна устна и с високо чело поради ранното оплешивяване, се оказа шегаджия и разговорлив човек.

Новиков покани гостите в стаята, където вече бе сложена трапезата.

— Нашите поздрави от Урал — каза той и посочи чиниите с различни видове туршии от гъби.

Готвачът, който бе застанал в ефектна поза край трапезата, силно се изчерви, изахка и се скри — не му издържаха нервите.

Вершков се наведе над ухото на Новиков и зашепна, сочейки масата:

— Да дадем от водчицата, а, другарю полковник?

— Разбира се, дайте, защо да я държим заключена.

Командирът на артилерийската дивизия Морозов посочи с нокът малко над четвъртинката на своята чаша и каза:

— Толкова, не повече, черният ми дроб не е в ред.

— А на вас, подполковник?

— Моят е здрав, налейте догоре.

— Нашият Махид е казак.

— Ами вашият черен дроб как е, майоре?

Командирът на гаубичния полк Лопатин захлупи чашата си с длан и каза:

— Благодаря, аз не пия. — Свали дланта си и добави: — Символично, една капка може, колкото да се чукнем.

— Лопатин е в предучилищна възраст, обича бонбони — обади се Махид.

Пиха за успеха на общата им работа. И тутакси, както става обикновено, се разбра, че всички имат общи познати от академията и от мирновременните училища.

Поговориха си за фронтовото началство, споделиха колко е лошо да се стои на едно място в студената есенна степ.

— Как е, ще вдигаме ли скоро сватба? — попита Лопатин.

— Ще вдигаме — отвърна Новиков.

— Да, да, където има „Катюша“, там винаги се вдига сватба — каза Махид.

Махид имаше високо мнение за решаващата роля на оръжието, което командваше. След чашата водка той стана снизходително доброжелателен, умерено присмехулен, скептичен, разсеян и никак не хареса на Новиков.

Напоследък Новиков току се запитваше как би се отнесла Евгения Николаевна към един или друг военен, как би се държал и разговарял с нея един или друг негов познат от фронта.

Махид, помисли си Новиков, непременно щеше да се лепне за Женя, щеше да се превзема, да се фука, да разправя вицове.

Новиков изпита тревожно, ревниво чувство, сякаш Женя слушаше остроумията на Махид, който гледаше да се самоизтъкне.

Понеже и той би искал да се самоизтъкне пред нея, заговори колко е важно да разбираш и познаваш хората, с които се биеш рамо до рамо, предварително да знаеш как ще се държат те в битката. Разказа за Карпов, който все трябваше да бъде подтикван, за Белов, който се нуждаеше от възпиране, и за Макаров, който еднакво лесно и бързо се ориентираше в условията на настъпление и отбрана.

Доста формалният разговор постепенно прерасна в спор, както често се случва между командири от различни родове войски — спор, макар и разпален, но всъщност пак доста формален.

— Да, хората трябва да се ръководят с твърда ръка — каза Неудобнов. — Не бива да се боим от отговорността, трябва да я поемаме.

Лопатин каза:

— Който не е бил в Сталинград, изобщо не е виждал войната.

— А, не, ще прощавате — възрази Махид. — Какво е Сталинград? Геройство, стоицизъм, упорство — не споря, пък и смешно е да се спори! Но аз не съм бил в Сталинград, а имам нахалството да смятам, че съм виждал войната. Аз съм офицер от настъплението. Участвал съм в три настъпления и ще ви кажа: лично съм влизал в атака, лично съм атакувал. Оръдията се изявиха прекрасно, засенчиха не само пехотата, но и танковете, пък ако искате да знаете, и авиацията.

— Я стига, подполковник: засенчили сте танковете — злъчно произнесе Новиков. — Танкът е господарят на маневрената война, какво да приказваме.

— Има и такава проста хватка — каза Лопатин. — При успех всичко да приписваш на себе си. А несполуката да стоварваш върху съседа.

Намеси се и Морозов:

— Ех, съседи, съседи, веднъж един командир на стрелкова част, генерал, ме помоли да го подкрепя с огън. „Я, друже, дай малко огънец по ей ония височинки“. „Какви калибри да въведа?“ А той псува на майка и вика: „Дай огънец и толкоз!“ А после излезе, че не познава нито калибрите на оръдията, нито далекобойността, че и от карта почти не разбира: „Дай, дай огънец, твойта мамица…“ А на подчинените си крещи: „Напред, че зъбките ще ви избия, ще ви изпозастрелям!“ И е сигурен, че е наясно с всички премъдрости на войната. На ви пример със съсед с всичките му прелести. А току-виж те зачислили за негов подчинен, защо не, нали е генерал.

— Ех, ще прощавате, но говорите език, чужд на нашия дух — включи се Неудобнов. — В съветските въоръжени сили няма такива командири на части, камо ли пък генерали!

— Как да няма! — възкликна Морозов. — Само за една година война колко такива умници съм срещал: с пистолет се заканват, псуват, съвсем безсмислено пращат хората под огъня. Ето ви един неотдавнашен случай. Мой командир на батальон направо плаче: „Как да поведа хората си срещу картечниците?“ И аз му казвам: „Прав сте, я да притиснем картечните гнезда с артилерията“. А пък командирът на дивизията, генерал, връхлетя моя батальонен с юмруци: „Или повеждаш хората, или те застрелвам като куче“. И човекът поведе хората като животни на кланица!

— Да, да, на това му се казва: ти много да не знаеш — обади се Махид. — А между другото генералите не се размножават чрез пъпкуване, развалят младите свързочнички.

— И не могат две думи да напишат без пет грешки — добави Лопатин.

— Именно, именно — недочул точно за какво се говори, каза Морозов. — Иди, че воювай с такива без много човешки загуби. Всичката им сила е в това, че не жалят хората.

Новиков много добре разбираше Морозов. През целия си военен живот той се бе сблъсквал с точно такива и подобни проблеми.

И изведнъж изтърси:

— Че как да жалиш хората? Ако някой жали хората, не трябва да воюва.

Все му беше мъчно за днешните момчета новобранци, искаше му се да разкаже за тях. И вместо да изрази хубавото, добро чувство, което изпитваше, Новиков с внезапна, напълно неразбираема и за него злоба, грубо повтори:

— Как да жалиш хората? Нали затова е война, за да не жалиш и себе си, и хората си. Най-лошото е, че ти докарват недообучени хлапаци и им дават в ръцете скъпоценна техника. Та ето на: кого да жалим?

Неудобнов бързо местеше очи от един към друг събеседник.

Неудобнов беше погубил доста свестни хора като тези, които сега седяха около масата, и Новиков изтръпна от мисълта, че може би този човек ще причини не по-малко нещастия от онези, които причакват на предната линия Морозов, него, Новиков, Махид, Лопатин и селските момчета, дето днес си почиваха на улицата.

Неудобнов назидателно произнесе:

— На друго ни учи другарят Сталин. Другарят Сталин ни учи, че най-скъпото са хората, нашите кадри. Най-скъпоценният ни капитал са кадрите, именно тях трябва да пазим като зеницата на окото си.

Новиков видя, че слушателите посрещнаха доброжелателно думите на Неудобнов, и си помисли: „Интересна работа. Съседите останаха с впечатление, че съм някакъв звяр, а пък Неудобнов, виж ти, пазел хората. Жалко, че го няма Гетманов, той пък е чист светец. Когато са край мене, все така излиза“.

Прекъсна Неудобнов вече със съвсем груб и озлобен тон:

— Ние имаме много хора и малко техника. Всеки глупак може да направи човек, това не е нито танк, нито самолет. Ако на някого му е жал за хората, да не се натиска за командирска длъжност!