Василий Гросман
Живот и съдба (84)

10

— Витя, мама се прибра едва сега — каза Людмила Николаевна.

Александра Владимировна седеше до масата с шал на раменете, взе чашата с чай и веднага я отмести, каза:

— Разговарях с един човек, който е видял Митя малко преди войната.

Понеже беше развълнувана, особено спокойно, с отмерен глас разказа, че у съседите на нейна колежка, цехова лаборантка, дошъл за няколко дни на гости някакъв земляк. Колежката случайно споменала пред него фамилното име на Александра Владимировна и човекът попитал дали Александра Владимировна няма роднина Дмитрий.

След работа Александра Владимировна отишла у лаборантката. И се разбрало, че този човек бил наскоро освободен от лагера, бил коректор и лежал седем години, задето допуснал печатна грешка в уводна статия — словослагателите объркали една буква в името на другаря Сталин. Преди войната за нарушение на дисциплината от лагера в Коми АССР го прехвърлили в режимен лагер в Далечния изток, в системата на езерните лагери, и там Шапошников му бил съсед по барака.

— От първата дума разбрах, че ми говори именно за Митя. Разправя: „Лежи на нара и все си свирука: «Тръгнал кос…»“ Точно преди да го арестуват, Митя беше дошъл при мен и на всичките ми въпроси само се подсмиваше и си подсвиркваше „Тръгнал кос…“. Късно тази вечер този човек трябва да замине с камион за Лаишево, където живее семейството му. Каза, че Митя боледувал от скорбут и сърцето му не било добре. Каза още: Митя не вярвал, че ще излезе на свобода. Разказал му за мен, за Серьожа. Работел в кухнята, това се смятало за прекрасно място.

— Да, за него трябваше да завърши два института — каза Щрум.

— Но можем ли да бъдем сигурни, ами ако е специално изпратен провокатор? — обади се Людмила.

— За какво им е да провокират една старица?

— Да, но в едно небезизвестно учреждение доста се интересуват от Виктор.

— Е, Людмила, това са глупости — ядоса се Виктор Павлович.

— А той обясни ли защо е на свобода? — попита Надя.

— Онова, което разказа, е невероятно. Струва ми се, че това е цял огромен свят, някакъв кошмар. Той сякаш е човек от друга страна. Имат свои обичаи, своя история на Средните векове и нова история, свои пословици…

Попитах защо са го освободили — той се учуди: как, не знаете ли, актираха ме! Пак не го разбрах, та ми обясни, че освобождавали съвсем изнемощелите, умиращите, викали им „фитили“. Имали някакво деление помежду си в лагера — бачкатори, ахмаци, псета… Попитах го какво означава тази присъда: десет години без право на кореспонденция, каквато получиха хиляди хора през трийсет и седма година. Каза, че не бил срещал нито един човек с такава присъда, а е бил в десетки лагери. Но къде са тези хора? Той казва — не знам, в лагерите ги няма.

Сечище. Хора с допълнителни присъди, въдворени… Така ме натъжи. Ето и Митя е живял там, и той е казвал: фитил, ахмак, псета… Разказа ми какъв бил начинът да се самоубиват на колимските тресавища — преставали да ядат, няколко дни наред пиели вода и умирали отекли, от воднянка, наричали това: пил вода, почнал да пие вода — разбира се, при болно сърце.

Тя виждаше напрегнатото, печално лице на Щрум, навъсените вежди на дъщеря си.

Развълнувана, чувствайки как главата й е пламнала, а устата й пресъхва, продължи:

— Каза, че по-страшен от лагера е пътят дотам, в ешелона всесилни са криминалните, те разсъбличат, отнемат продуктите, проиграват на карти живота на политическите, изгубилият убива човека с нож, а жертвата до последния момент не знае, че животът му е бил разигран на карти. И което е още по-ужасно — в лагерите всички командни места заемат криминалните, те са отговорници на бараки, бригадири по сечищата, политическите са безправни, всички им говорят на „ти“, криминалните викали на Митя фашист.

Александра Владимировна повиши глас, сякаш се обръщаше към народа:

— Преместили този човек от лагера, където бил Митя, в Сиктивкар. Първата година от войната в групата лагери, където останал Митя, от центъра пристигнал човек на име Кашкотин и организирал екзекуцията на десет хиляди затворници.

— О, Боже мой — възкликна Людмила Николаевна, — искам да разбера: знае ли Сталин за тези ужаси?

— О, Боже мой — сърдито имитира интонацията на майка си Надя, — нима не разбираш? Сталин е наредил да ги избият.

— Надя — кресна Щрум, — престани!

Както става с хора, които усещат, че някой схваща вътрешната им слабост, Щрум неочаквано изпадна в бяс, закрещя на Надя:

— Не забравяй: Сталин е върховен главнокомандващ армията, която се бори срещу фашизма, до последния ден на живота си твоята баба се е надявала на Сталин, всички ние живеем, дишаме, защото съществуват Сталин и Червената армия… Първо се научи да си бършеш носа и после приказвай за Сталин, който препречи пътя на фашизма към Сталинград.

— Сталин си седи в Москва, а ти много добре знаеш кой препречи пътя на фашизма към Сталинград — каза Надя, — човек не може да те разбере, ти самият, когато се прибираше от Соколов, говореше същото, което казвам сега аз…

Изпита нов прилив на злоба към Надя, толкова силен, та му се стори, че ще я преследва до края на живота й.

— Нищо подобно не съм говорил, когато съм се връщал от Соколов, не си измисляй, ако обичаш — каза той.

Людмила Николаевна се намеси:

— Защо да си спомняме всички тези ужаси, когато съветските деца загиват във войната за Родината.

Но точно тогава Надя показа, че разбира тайната слабост в душата на баща си.

— Разбира се, нищо не си говорил — каза тя. — Точно сега, когато постигна такъв успех в работата си, а германците бяха спрени в Сталинград…

— Как можеш — избухна Виктор Павлович, — как можеш да подозираш баща си в нечестност! Людмила, чуваш ли я какво говори!

Очакваше жена му да го подкрепи, но Людмила Николаевна не взе неговата страна.

— Какво се чудиш — каза тя, — все тебе е слушала, това е същото, за което сте си говорили с твоя Каримов, с този отвратителен Мадяров. Маря Ивановна ми е разказвала за вашите разговори. Пък и ти доста се разбъбряш вкъщи. Ох, по-скоро да се връщаме в Москва.

— Стига — каза Щрум, — предварително знам всички приятни неща, които искаш да ми кажеш.

Надя млъкна, лицето й изглеждаше старчески повехнало, грозно, тя обърна гръб на баща си, но когато той все пак улови погледа й, остана поразен от омразата в него.

Стана му задушно — толкова горчилка, озлобление витаеха във въздуха. Всичко, което с години живее в сянка почти във всяко семейство — обади се и затихне, укротено от обичта и задушевното доверие, — излезе на повърхността, изтръгна се, разля се нашироко, запълни живота им, сякаш единствено неразбиране, подозрения, злоба, упреци съществуваха между бащата, майката и дъщерята.

Нима общата им съдба раждаше само студенина и отчуждение?

— Бабо! — извика Надя.

Щрум и Людмила едновременно погледнаха Александра Владимировна — тя седеше, притиснала длани до челото си, сякаш я мъчеше нетърпимо главоболие.

Нещо неописуемо жално имаше в нейната безпомощност, в чувството й, че тя и нейната мъка са ненужни никому, че само пречат и дразнят, че по иронията на съдбата сега станаха причина за семейна разпра: силна и строга личност през целия си живот, в тези минути тя се бе оказала самотна, безпомощна.

Надя неочаквано коленичи, притисна чело в краката на Александра Владимировна, продума:

— Бабо, миличка, добричка бабо…

Виктор Павлович отиде до стената, включи радиото, картонената кутия захъхри, зави, зафуча. Човек би помислил, че радиото предава среднощния есенен вятър и студ, вилнеещ над предния край на войната, над изгорените села, над войнишките гробове, над Колима и Воркута, над полевите летища, над подгизналите от студена вода и сняг брезентови покриви на лазаретите.

Щрум погледна навъсеното лице на жена си, отиде при Александра Владимировна, взе ръцете й, зацелува ги.

После се наведе и погали Надя по главата.

Уж нищо не се промени през тези няколко мига, същите хора седяха в стаята, същата мъка ги потискаше, същата съдба ги люшкаше. И само те си знаеха с каква вълшебна топлина се изпълваха в тези секунди ожесточените им сърца…

В стаята изведнъж отекна гръмлив глас:

„През деня нашите войски водиха боеве с противника в района на Сталинград, североизточно от Туапсе и в района на Налчик. На другите фронтове промени няма“.