Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живот и съдба (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Жизнь и судьба, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015)
Корекция
sir_Ivanhoe (2016)

Издание:

Василий Гросман

Живот и съдба

 

Роман

Първо издание

 

Превод: Здравка Петрова

Редактор: Георги Борисов

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Даниела Гакева

 

Василий Гроссман

Жизнь и судьба

Роман в трех книгах

 

© Editions L’Age d’Homme and the Estate of Vasily Grossman 1980–1991

© The Estate of Vasily Grossman 1992

 

© Здравка Петрова, превод, 2009

© Димитър Келбечев, художник, 2009

© Ростислав Димитров, типографско оформление, 2009

© Факел експрес, 2009

© Издателска къща Жанет 45, 2009

 

ISBN 978-954-9772-60-9 (Факел експрес)

ISBN 978-954-491-519-3 (Издателска къща Жанет 45)

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 60,5

 

Предпечат: „Студио Стандарт“ ЕООД

Печат: Полиграфически комплекс „Жанет 45“ — Пловдив

 

Факел експрес, София

Издателска къща Жанет 45, Пловдив

История

  1. — Добавяне

49

Давид прокара длан по стоманената каса на вратата, усети гладък студ. В стоманеното огледало видя светлосиво разлято петно — отражението на лицето си. Босите му ходила установиха, че подът в камерата е по-студен, отколкото в коридора, наскоро го бяха мили, поливали с вода.

Пристъпваше със ситни, бавни крачки по бетонния сандък с нисък таван. Не виждаше лампи, но камерата беше синкаво светла, сякаш слънцето проникваше през засенченото от бетона небе, каменната светлина сякаш не беше за живи същества.

Хората, които допреди малко непрекъснато бяха заедно, се пръснаха, изпогубиха се. Мярна се лицето на Люся Щерентал. Във вагона Давид я бе гледал, изпитвайки сладка и тъжна влюбеност. Но след миг на мястото на Люся се появи ниска жена без шия. И веднага на същото място изникна синеок старец с бяло пухче на главата. И след миг го смени спрелият разширен поглед на млад мъж.

Това бе неприсъщо на хората движение. Бе движение, неприсъщо и на низшите живи същества. В него нямаше смисъл и цел, в него се проявяваше волята на живите. Човешкият поток се вливаше в камерата, влизащите подтикваха вече влезлите, те пък побутваха съседите си и от тези безбройни малки тласъци с лакът, с рамо, с корем се раждаше движение, което по нищо не се различаваше от молекулярното движение, открито от ботаника Браун.

Давид имаше чувството, че го водят, трябваше да се движи. Стигна до стената, опря в студената й простота коляното, после гърдите си, нямаше път нататък. Софя Осиповна стоеше, подпряна на стената.

Няколко мига те гледаха прииждащите от вратата хора. Оказа се, че вратата е далече, можеше да се разбере къде е по най-гъстата белота на човешките тела, притиснати, уплътнени на входа, а после разпръсващи се в пространството на газовата камера.

Давид виждаше лицата на хората. От сутринта, още от разтоварването на ешелона, бе гледал гърбове, а сега сякаш целият ешелон прииждаше с лице към него. Някак особена стана изведнъж Софя Осиповна — гласът й в плоското бетонно пространство звучеше различно, цялата тя с влизането в камерата се бе променила. Когато каза: „Дръж се здраво за мен, момчето ми“, той почувства — страх я е да го пусне, за да не остане сама. Ала не се удържаха до стената, отделиха се от нея и започнаха да се движат със ситни крачки. Давид почувства, че се движи по-бързо от Софя Осиповна. Ръката й стисна неговата, дръпна го към себе си. А някаква мека, постоянна сила оттласкваше Давид, пръстите на Софя Осиповна започнаха да се разтварят.

Тълпата в камерата ставаше все по-плътна, движенията — все по-бавни, стъпчиците на хората — все по-къси. Никой не ръководеше движението в бетонния сандък. На германците им стана безразлично дали хората в газовата камера стоят неподвижно, или правят безсмислени зигзази, полукръгове. И голото момче правеше мънички безсмислени крачки. Кривата, която описваше неговото леко малко тяло, вече не съвпадаше с кривата на едрото и тежко тяло на Софя Осиповна, и ето че те се разделиха. Трябваше да го държи не за ръката, а ей като тези две жени — майка и момиче, — трескаво, с мрачното упорство на любовта да се притиснат буза до буза, гръд до гръд, да станат едно неразделимо тяло.

Хората ставаха все повече и със своето сгъстяване и уплътняване молекулярното движение все повече изменяше на закономерността на Авогадро. Когато изгуби ръката на Софя Осиповна, момчето закрещя. Но Софя Осиповна веднага отстъпи назад, към миналото. Съществуваше само сега, сега. Устните на хората дишаха едни до други, телата им се допираха, мислите и чувствата им започнаха да се сливат.

Давид попадна в онази част на въртеливото движение, която, отразена от стената, поемаше обратно към вратата. Давид видя трима души, които не се разделяха: двама мъже и старица, тя защитаваше децата си, те подкрепяха майка си. И внезапно някакво ново движение се зароди до него, зароди се по нов начин. И шумът беше нов, различаваше се от предишното шумолене и мърморенето.

— Дайте път! — И през монолитната тълпа си запробива път човек с могъщи, напрегнати ръце, дебел врат и приведена глава. Той искаше да се изтръгне от хипнотичния бетонен ритъм, тялото му се бунтуваше като рибешко тяло на кухненска маса, сляпо, без мисъл. Скоро мъжът притихна, не му стигаше въздух и краката му заситниха като на останалите.

От нарушенията, които причини той, се промениха кривите движения и Давид се озова до Софя Осиповна. Тя притисна момчето със силата, която бяха открили и измерили работниците в лагерите за унищожение — разчиствайки камерата, те никога не се опитваха да разделят телата на прегърналите се близки хора.

Откъм вратата се дочуваха викове; видели плътната човешка маса, изпълнила камерата, хората отказваха да влизат.

Давид видя как се затвори вратата: стоманата на вратата, сякаш притеглена от магнит, меко, плавно приближи до стоманата на касата и те се сляха, станаха едно цяло.

Давид забеляза как в горната част на стената, зад една квадратна метална мрежа пошавна нещо живо, стори му се, че е сив плъх, но после разбра — завъртя се вентилатор. Почувства се слаба сладникава миризма.

Утихна шумоленето на стъпките, нарядко се чуваха неясни думи, стон, подвикване. Говорът вече не служеше на хората, действието беше безсмислено — то е насочено към бъдещето, а в газовата камера нямаше бъдеще. Движението на главата и вратлето на Давид не породи у Софя Осиповна желание да погледне натам, накъдето гледаше другото живо същество.

Очите й, които бяха чели Омир, вестник „Известия“, „Хъкълбери Фин“, Майн Рид, Хегеловата „Логика“, които бяха виждали добри и лоши хора, гъските по зелените курски ливади, звездите през Пулковския рефрактор, блясъка на хирургическата стомана, „Джокондата“ в Лувъра, доматите и ряпата по пазарските сергии, синевата на Исък-кул, сега не й бяха нужни. Ако в този миг някой я бе ослепил, тя нямаше да почувства загубата.

Дишаше, но дишането се превърна в тежък труд и тя просто капваше, полагайки този труд. Искаше да се съсредоточи върху последната си мисъл под оглушителния звук на камбаните. Но мисълта не се раждаше. Софя Осиповна стоеше онемяла, не затваряше своите невиждащи очи.

Движението на детето я изпълваше със съжаление. Чувството й към момчето беше толкова просто — думите и очите вече не й трябваха. Полумъртвото момче дишаше, но отреденият му въздух не удължаваше живота, а го пропъждаше. Главата му се въртеше, още му се искаше да вижда. То виждаше хората, които се свличаха на земята, виждаше зиналите беззъби уста, устата с бели и златни зъби, виждаше тъничката струйка кръв, потекла от една ноздра. Виждаше любопитните очи, взрени в камерата през стъклото; съзерцаващите очи на Розе за миг срещнаха очите на Давид. Трябваше му и гласът, би попитало леля Соня за тези вълчи очи. И мислите му трябваха. Бе направило по света само няколко крачки, бе виждало следи от детски боси ходилца по горещата, прашна пръст, в Москва живееше майка му, луната гледаше надолу, а отдолу я виждаха очите, на газовия котлон вреше чайник; светът, в който бе тичала безглавата кокошка; светът с жабите, които той бе карал да танцуват, хванал ги за предните крачета, и с млякото сутрин — продължаваше да го тревожи.

През цялото време две силни, горещи ръце прегръщаха Давид, момчето не усети, че му притъмня пред очите, сърцето му заби екливо като в пустиня, в мозъка се възцари скука и слепота. Убиха го и то престана да бъде.

Софя Осиповна Левинтон усети как омекна в ръцете й тялото на момчето. Тя пак изостана от него. В подземните рудници с отровен въздух индикаторите на газа — птиците и мишките — загиват веднага, телцата им са малки, така и момчето с малкото, птиче тяло си отиде по-рано от нея.

„Аз станах майка“ — помисли си тя.

Това беше последната й мисъл.

А в сърцето й още имаше живот: то се свиваше, болеше, жалеше вас, живите и мъртвите хора; гаденето се усили, Софя Осиповна притискаше до себе си Давид, една кукла, мъртва бе и тя, една кукла.