Василий Гросман
Живот и съдба (65)

65

В малката стая на Соколови почти всяка вечер на масата се събираха хора, които в Москва едва ли се бяха срещали.

Соколов, един рядко талантлив човек, говореше за всичко надълго и нашироко, с книжни думи. Да не повярваш, че е от семейство на волжки матрос, толкова гладко говореше. Беше добър и възвишен човек, а лицето му имаше хитър, жесток израз.

Пьотър Лаврентиевич не приличаше на волжкия матрос и по това, че не близваше алкохол, страхуваше се от течение, плашеше се от инфекции, непрекъснато си миеше ръцете и изрязваше коричката от хляба там, където я бе докосвал с пръсти.

Когато четеше работите му, Щрум се чудеше: този човек мислеше така изящно и смело, така стегнато изразяваше и доказваше извънредно сложни и умни идеи, а по време на чая толкова скучно и многословно водеше безлични разговори.

Щрум пък, както и много хора, израсли в книжна, интелигентска среда, обичаше да блесне в разговор с думи като „гламавщина“, „шантавия“, а пред някой стар академик да нарече свадлива учена дама „мърша“ и дори „амеба“.

Преди войната Соколов не можеше да понася разговори за политика. Заговореше ли Щрум нещо на подобна тема, Соколов млъкваше, затваряше се или подчертано преднамерено сменяше темата.

У него се долавяше едно странно покорство, липса на злоба пред жестоките събития по времето на колективизацията и през 1937 година. Той сякаш възприемаше гнева на държавата като гняв на природата или на някакво божество. Щрум имаше чувството, че Соколов вярва в Бог и че тази вяра се проявява и в работата му, и в покорното му смирение пред силните на деня, и в личните му отношения с хората…

Веднъж Щрум го попита направо:

— Вие вярвате ли в Бог, Пьотър Лаврентиевич?

Но Соколов се намръщи и не отговори.

Странно беше, че сега вечер у Соколов се събираха хора, разговаряха на политически теми и Соколов не само търпеше тези разговори, но понякога дори участваше в тях.

Маря Ивановна, дребничка, крехка, с непохватните движения на малко девойче, слушаше съпруга си с някакво особено внимание. В това трогателно внимание се съчетаваха плаха почтителност на ученичка, възторг на влюбена жена и майчинска снизходителна загриженост и тревога.

Разбира се, разговорите започваха от военните сведения, после се отдалечаваха от войната. И все пак, за каквото и да разговаряха тези хора, всичко бе свързано с обстоятелството, че германците бяха стигнали до Кавказ и до долното течение на Волга.

А редом с тъжните мисли за военните несполуки живееше чувството на отчаяна храброст — ех, като ще се мре, ще се мре!

За много неща се говореше вечер в малката стая; сякаш в затвореното, ограничено пространство стените изчезваха и хората не говореха както обикновено.

Историкът Мадяров, мъж с дебели устни, едра глава и кожа, излята от синкаво-мургав дребнопорест каучук, съпруг на покойната сестра на Соколов, понякога разказваше за Гражданската война неща, които не можеха да се прочетат в учебник по история: за унгареца Гавро, командира на интернационалния полк, за комкора Криворучко, за Боженко, за младото офицерче Щорс, което наредило да нашибат с пръчки в неговия вагон членовете на комисията, изпратена от Реввоенсъвета да ревизира щаба на Щорс. Разказа за страшната участ на майката на Гавро, стара унгарска селянка, която не знаела и дума руски. Тя пристигнала при сина си в СССР, а след арестуването на Гавро всички бягали от нея като от чумава и тя като обезумяла, без да знае езика, се скитала из Москва.

Мадяров говореше за вахмистрите и унтерофицерите с алени бричове с кожени лампази и синкави бръснати черепи, които станали началници на дивизии и командири на корпуси, как тези хора колели и бесели и как, като зарязвали конницата, хуквали подир някоя харесала им жена… Разказваше за командирите на полкове и дивизии с черни кожени будьоновки, които четели „Тъй рече Заратустра“ на Ницше и предпазвали бойците от ереста на Бакунин… Разказваше за царските прапоршчици, които станали маршали и командири на армии първи ранг.

Веднъж сниши глас и каза:

— Това стана по времето, когато Лев Давидович още беше Лев Давидович — и в тъжните му очи, каквито са очите на умните болни дебеланковци, се появи особен израз.

После той се усмихна и каза:

— В нашия полк организирахме оркестър: смесица от духови, струнни и щипкови инструменти. Той вечно свиреше една и съща мелодия: „По улице ходила большая крокодила, она, она зеленая была…“ При всякакви случаи, и при тръгване в атака, и за погребение, бичеха тая „крокодила“. При едно ужасно отстъпление при нас дойде Троцки, да ни повдигне духа — закараха ни целия полк на митинг, градчето прашно, скучно, скитат се псета, вдигнали трибуна насред площада… и си спомням: жега, очите ти се затварят за сън и ето ти го Троцки с голямата червена фльонга и със светналите очи, изрича: „Другари червеноармейци“ — и то толкова гръмовно, сякаш буря попари всички… А после оркестърът наду „крокодилата“. Странно, но тази панаирджийска „крокодила“ ни подлуди повече от държавния сборен оркестър, който свири „Интернационала“ — ако щеш, към Варшава, ако щеш, към Берлин бихме тръгнали с голи ръце…

Мадяров разказваше спокойно, неприпряно, не оправдаваше онези началници на дивизии и командири на корпуси, които по-късно бяха разстреляни като врагове на народа и изменници на родината, не оправдаваше Троцки, но във възхищението му от Криворучко, от Дубов, в уважението и простотата, с които изричаше имената на командири и армейски комисари, унищожени през 1937 година, проличаваше колко не вярва, че маршалите Тухачевски, Блюхер, Егоров, командващият Московския военен окръг Муралов, командармът втори ранг Левандовски, Гамарник, Дибенко, Бубнов, първият заместник на Троцки — Склянски, и Уншлихт са били врагове на народа и изменници на родината.

Спокойствието в равния глас на Мадяров изглеждаше немислимо. Та нали държавната мощ бе създала ново минало, бе начертала нови, свои пътища, по които се движела конницата, определяше нови герои на вече отминали събития, зачеркваше истинските герои. Държавата бе достатъчно могъща, за да преиграе отново случилото се веднъж завинаги, да преработи и превъплъти гранита, бронза, отзвучалите речи, да промени местата на фигурите по документалните снимки.

Това беше наистина нова история. Дори живите хора, оцелели от онези времена, изживяваха поновому вече изживяния си живот, сами превръщаха себе си от храбреци в страхливци, от революционери в чуждестранни агенти.

И докато слушаше Мадяров, на човек му се струваше, че неминуемо ще дойде още по-могъща логика — логиката на истината. Такива разговори никога не се бяха водили преди войната.

А веднъж той каза:

— Ех, всички тези хора сега щяха да се борят с фашизма беззаветно, без да жалят кръвта си. Не биваше да ги затриват…

Инженерът химик Владимир Романович Артелев, казанец, беше хазаин на жилището, наето от Соколови. Жената на Артелев се прибираше от работа привечер. Двамата му синове бяха на фронта. Артелев беше началник-цех в Химическия завод. Беше облечен зле, нямаше зимно палто и шапка, а за по-топло навличаше под мушамата си ватиран женски елек. На главата си слагаше омачкан, мазен каскет и когато тръгваше за работа, го нахлупваше ниско върху ушите.

Когато влизаше при Соколови, духайки зачервените си, изтръпнали пръсти, плахо усмихнат към хората, насядали около масата, Щрум имаше чувството, че той не е хазаин на жилището и началник-цех в голям завод, а е някой беден съсед, храненик.

И тази вечер — небръснат, с хлътнали бузи, очевидно притеснен да не скръцне подът под него, той стоеше до вратата и слушаше Мадяров.

На тръгване за кухнята Маря Ивановна спря, пошепна му нещо на ухото. Той уплашено заврътка глава, явно отказваше да седне на трапезата.

— Вчера — говореше Мадяров — един полковник, лекува се тук, ми разправяше, че във фронтовата партийна комисия било заведено дело срещу него, шамаросал някакъв лейтенант. През Гражданската война нямаше такива работи.

— Нали самият вие разправяхте, че Щорс напердашил комисията на Реввоенсъвета — каза Щрум.

— Да, но тогава подчинен е пердашил началство — каза Мадяров, — има разлика.

— И в промишлеността е така — обади се Артелев, — нашият директор говори на всички инженерно-технически кадри на „ти“, ама кажеш ли му „другарю Шурев“ — обижда се, трябва да го наричаме „Леонтий Кузмич“. Тия дни в цеха го ядоса едно деде, химик. Шурев го напсува на майка и му кресна: „Щом съм ти казал, изпълнявай, че като те сритам по задника, ще ми изхвръкнеш от завода“ — а дядката кара седемдесет и втората година.

— Ами профсъюзът мълчи ли? — попита Соколов.

— Абе какъв ти профсъюз — каза Мадяров, — профсъюзът призовава да се жертваме: преди войната да се подготвяме за война, по време на войната — всичко за фронта, а след войната профсъюзът ще призовава да се ликвидират последиците от войната. Къде ще ти се занимават с някакъв си старец.

Маря Ивановна тихо попита Соколов:

— Не е ли време за чая?

— Разбира се, разбира се — отвърна Соколов, — дай ни чай.

„Тя се движи невероятно безшумно“ — помисли си Щрум, разсеяно загледан в слабичките рамене на Маря Ивановна, която се шмугна през полуотворената врата на кухнята.

— Ах, мили другари — неочаквано изрече Мадяров, — представяте ли си какво е свобода на печата? Например в мирна следвоенна утрин разгръщате вестника и вместо възторжена уводна статия, вместо писмо на трудещите се до другаря Сталин, вместо съобщения, как бригада стоманолеяри застанали на трудовия си пост в чест на изборите за Върховен съвет и как трудещите се в Съединените щати посрещнали Нова година в обстановка на униние, на растяща безработица и нищета, намирате във вестника, знаете ли какво? Информация! Представяте ли си такъв вестник? Вестник, който дава информация!

И четете: слаба реколта в Курска област, инспекторски отчет за режима в Бутирския затвор, спор, дали е нужен Беломоро-Балтийският канал, четете как работникът Голопузов се изказал против новия държавен заем.

Изобщо, знаете всичко, което става в страната: богати и лоши реколти; ентусиазъм и кражби с взлом; разкриване на рудник и катастрофа в рудник; разногласия между Молотов и Маленков; четете отчети за хода на стачката, избухнала, понеже директор на завод оскърбил седемдесетгодишен старец химик; четете речи на Чърчил, на Блум, а не как те „заявили, че“; четете отчет за разискванията в Камарата на общините; знаете колко души вчера са се самоубили в Москва; колко жертви на автомобилни катастрофи са закарани до вечерта в института „Склифосовски“. Знаете защо няма елда за каша, а не само как от Ташкент в Москва била докарана със самолет първата пратка ягоди. Научавате колко грама се получават за трудоден в колхоза от вестниците, а не от домашната помощничка, чиято племенничка е дошла от село в Москва да си купи хляб. Да, да, и при това изцяло и от все сърце си оставате съветски човек.

Влизате в книжарница и си купувате книга, оставайки съветски човек, четете американски, английски, френски философи, историци, икономисти, политически наблюдатели. Сами разсъждавате къде не са прави; сами, без бавачка, се разхождате по улиците.

В момента, когато Мадяров привършваше речта си, влезе Маря Ивановна с чашите и чинийките за чая.

Внезапно Соколов удари с юмрук по масата и каза:

— Стига! Настоятелно ви моля да прекратите тези приказки.

Маря Ивановна загледа мъжа си леко зяпнала. Съдините в ръцете й зазвънтяха — изглежда, ръцете й трепереха.

— Ето че Пьотър Лаврентиевич ликвидира свободата на печата! Кратък беше животът й. Добре, че Маря Ивановна не чу тези скандални изявления — каза Щрум.

— Нашата система — раздразнено отвърна Соколов — показа силата си. Буржоазните демокрации се провалиха.

— Абе показа я — прекъсна го Щрум, — но отживялата времето си буржоазна демокрация във Финландия през четирийсета година се сблъска с нашия централизъм и тогава здравата се изложихме. Не съм привърженик на буржоазната демокрация, но фактите са си факти. Пък и какво общо има тук старият химик?

Щрум се огледа и видя втренчените, внимателни очи на Маря Ивановна, която го слушаше.

— Пречката беше не Финландия, а финската зима — каза Соколов.

— Я недей така, Петя — обади се Мадяров.

— Добре, нека кажем — издума Щрум, — че по време на войната съветската държава разкри и предимствата, и слабостите си.

— Че какви пък слабости е разкрила? — попита Соколов.

— Ами макар и само тези, че много хора, които сега биха воювали, бяха натикани в затворите — каза Мадяров. — Нали виждате, бием се на Волга.

— Но какво общо има системата? — попита Соколов.

— Как какво общо? — каза Щрум. — Според вас, Пьотър Лаврентиевич, подофицерската вдовица сама ли се разстреля през трийсет и седма година?

И отново видя внимателните очи на Маря Ивановна. Помисли си, че в този спор се държи странно: щом Мадяров започне да критикува държавата, Щрум спори с него; но когато Соколов се нахвърля срещу Мадяров, Щрум се обръща срещу Соколов.

Соколов обичаше понякога да се присмее на глупава статийка или неграмотна реч, но оставаше непоклатим, когато се заговореше за главната линия. А Мадяров, напротив — не криеше настроенията си.

— Вие търсите обяснение за нашето отстъпление в несъвършенството на съветската система — заговори отново Соколов, — но ударът, който германците стовариха върху страната ни, беше толкова силен, че именно като го издържа, държавата с изчерпателна яснота доказа своята мощ, а не слабостта си. Вие виждате сянката, която хвърля гигантът, и казвате: я вижте каква сянка. Но забравяте за самия гигант. Нали тъкмо нашият централизъм е социалният двигател на гигантската енергетична мощ, способна да върши чудеса. И той вече ги извърши. И ще ги върши в бъдеще.

— Ако не сте нужен на държавата, тя ще ви съсипе, ще ви изтормози с всичките ви идеи, планове, съчинения — намеси се Каримов, — но ако идеята ви съвпада с интереса на държавата, очаква ви приказно битие!

— Именно, именно — каза Артелев, — един месец бях командирован в отбранителен обект от особена важност. Сталин лично следял пуска на цеховете, обаждал се по телефона на директора. Оборудване! Суровини, агрегати, резервни части — всичко като с магическа пръчка! А пък условията! Вана, сутрин разнасят сметана по къщите. Никога друг път не съм живял така. Изключително работническо снабдяване! И най-важното — никакъв бюрократизъм. Всичко се вършеше без канцеларщина.

— По-точно бюрократичната машина, както великанът от приказката, там служи на хората — каза Каримов.

— Щом на отбранителни обекти от държавна важност е било постигнато такова съвършенство, по принцип е ясно: такава система може да се внедри в цялата промишленост — каза Соколов.

— Сетълмънт^[1]! — възкликна Мадяров. — Това са два съвършено различни принципа, а не един. Сталин строи онова, което е нужно на държавата, а не на човека. Тежката промишленост е нужна на държавата, а не на народа, Беломоро-Балтийският канал е безполезен за хората. На единия полюс е потребността на държавата, на другия — потребността на човека. Те са винаги в разпра.

— Именно, именно, само на крачка от този сетълмънт се започва бъркотията — каза Артелев, — продукцията е предназначена за съседен завод в Казан, а по план аз трябва да я откарам в Чита, а пък вече от Чита ще я доставят обратно в Казан. Трябват ми монтажници, обаче не е изчерпан само кредитът ми за детски ясли, тъй че водя монтажниците като лелки в ясли. Централизацията ни задушава! Един изобретател предложи на директора начин да произвеждаме хиляда и петстотин детайла вместо двеста, че като го подбра оня ми ти директор: нали изпълнява плана в тонове, така е по-спокойно. И ако работата му спре, а липсващият материал може да се купи на пазара за трийсетачка, той ще предпочете да понесе два милиона загуби, отколкото да рискува и да купи материала от пазара.

Артелев припряно изгледа слушателите си и отново заговори бързо, сякаш се страхуваше, че няма да го оставят да довърши:

— Работникът получава малко, но според труда си. Продавачът на газирана вода със сироп изкарва пет пъти повече от инженера. А ръководството, директорите, комисариатите си знаят едно — изпълнявай плана! Може да подпухваш от глад, но плана трябва да изпълниш! Имахме един директор Шматков, по съвещания крещеше: „Заводът е по-важен от родната ти майка, може да си съдереш кожата, ама плана трябва да изпълниш. А на несъзнателните аз ще им дера кожите“. И не щеш ли, научаваме, че местят Шматков във Воскресенск. Питам го: „Как тъй зарязвате завода, когато сме зле с плана, Афанасий Лукич?“ А той ми отговаря вече простичко, без демагогия: „Разбирате ли, децата ни са студенти в Москва, а Воскресенск е по-близо до Москва. Освен това ни дават хубаво жилище, с градинка, а жената е нещо болнава, трябва й чист въздух“. Та се чудя — защо държавата оказва доверие на такива хора, а работниците, че и прочути безпартийни учени, едва изкарват от заплата до заплата.

— Ами много просто — каза Мадяров, — на тези хора е поверено нещо повече от заводи и институти, поверено им е сърцето на системата, светая светих: животворната сила на съветския бюрократизъм.

— Затуй ви казвам — продължи, без да обръща внимание на шегата, Артелев, — аз обичам своя цех, не се щадя. А за най-важното не ме бива, не мога да смъквам кожата на живи хора. Себе си ще одера, ама за работника ми е жал.

А Щрум, воден от онова неразбираемо за самия него чувство, изпитваше потребност да възразява на Мадяров, макар всичко, което говореше Мадяров, да му се виждаше справедливо.

— Не сте логичен — каза той, — нима днес интересите на човека не съвпадат, не се сливат напълно с интересите на държавата, създала отбранителната промишленост? Струва ми се, че оръдията, танковете, самолетите, с които са въоръжени нашите деца и братя, са нужни на всички нас.

— Точно така — обади се Соколов.