Джоан Харис
Руническа светлина (99)

12

Долу, в града, Маги беше стигнала до мястото на стария Университет. Но сградите, които първо бяха приютявали учени и историци, после поклонници на Ордена, а след това търговци и продавачи, нахлули вътре след Блаженството, сега бяха пълни с бежанци — ужасени и треперещи от страх.

Някои бяха местни жители на Края на света, други бяха от чужденците, които Маги презираше. Едни бяха заможни, а други — роби. Някои бяха възрастни, а други — деца. Но пред лицето на облака сянка всички бяха равни. Бяха еднакво ужасени и съсипани. Раса, пари, влияние — нито едно от тези неща нямаше значение сега. Страхът най-сетне беше обединил Края на света. Страхът и нуждата от изкупителна жертва.

Тази мисъл достави на Маги някакво горчиво удоволствие. „Това е чувството — помисли си тя — всички да са в една и съща лодка. Всички са загубили някого — приятел, дете, роднина.“ Една жена седеше на пода точно до амвона, зад който беше тайният вход към лабиринта под Университета. Маги видя, че жената е доста млада, косата над лицето й беше разчорлена и тя пееше приспивна песничка. В ръцете й имаше бебе, увито в одеяло.

Маги инстинктивно оформи Бяркан, но магическото зрение не й беше нужно, за да види, че бебето е мъртво.

Жената я погледна с надежда.

— Лечителка ли сте, госпожо? — попита тя със силен акцент.

Маги видя, че е от Външността, ръцете й бяха татуирани с характерните шарки. Жената протегна вързопчето към Маги.

— Моля ви. Моето бебе. Бебето ми е болно.

— Бебето ви е мъртво — каза Маги. — Съжалявам. Не мога да ви помогна.

Маги мислеше, че след като е видяла смъртта на Адам, в нея е останала само празнота, но вопълът, който нададе жената от Външността, я разколеба. Тя сложи ръка върху корема си, където семето на новия живот вече беше толкова силно в нея, че наистина можеше да го усети, как я вика, как й шепне, и любовта, която изпита към този малък живот, беше по-голяма от всичко, което някога беше чувствала — по-голяма от любовта й към Адам и от желанието й за мъст. Коленичи до жената от Външността и хвана ръката й.

— Съжалявам — промълви тя. — Толкова съжалявам.

Жената от Външността вдигна поглед към нея.

— Имаш ли дете?

— Още не — отвърна Маги.

— Тогава не разбираш — заяви жената и продължи да люлее бебето си и да му пее. Маги чу думите на песента.

Спи бебче на клона и мама му пее.

Щом вятър задуха, Люлката ще залюлее.

Тя се опита да се сети за нещо, с което да утеши жената. Разбира се, Маги официално не беше обучена как да призовава руните. Но тя беше дете на Огъня и в този момент намери онези от тях, които можеха да смекчат мъката на една майка.

С новооткритото си умение оформи Бяркан — руната на разкриването и сънуването. След това беше ред на Сол, Блестящата, слънчевата светлина и обновлението.

— Затвори очи — прикани я Маги. — Сигурно си уморена. Опитай се да поспиш.

След това тя нарисува Мадр, руната на състраданието, върху челото на жената и я пресече с Ур, Могъщия бик, за да й вдъхне сила и издръжливост.

Руните припламнаха за кратко и след това се разпръснаха. Жената от Външността затвори очи. Маги знаеше, че руните сами по себе си не могат да надделеят над смъртта на едно дете, но сънят също донякъде лекуваше и тя беше наясно, че Сън е убежище за онези, за които реалният свят е станал непоносим. Наблюдаваше как жената от Външността започна бавно да се отнася към Сън и с последно нежно докосване на ръката си извика новата руна_ Габе_, Дар, във въздуха над нея.

Каза си, че сега жената ще поспи. Ще поспи и ако има късмет, ще сънува. А ако никога не се събудеше от съня си, може би щеше да е най-добре. Защото нещо идваше — някакъв мрак, от който единственото бягство навярно бе Сън.

Тя отвори входа към Долната земя, скрит зад амвона.

— Какво е това? — сънливо попита жената.

— Там отивам — отвърна й Маги. — Ела с мен и може да оцелееш.

Внезапно й се стори много важно да спаси поне някого от бедствието. Изправи се и се обърна към бежанците.

— Под града има скривалище — каза тя. — Била съм там и преди. С мен ще сте в безопасност. Някой иска ли да дойде?

Тишина.

— Някой? Който и да е?

Отново групата й отвърна с мълчание. Жената от Външността беше заспала. Останалите закриха лицата си и направиха знака срещу злото. Всички я бяха видели да използва сияние върху жената от Външността.

И тогава Маги за пръв път разбра, че руническият знак, който блестеше на врата й, не просто й даваше сили — той я беше белязал завинаги като една от племето, разрушило Края на света повече пъти, отколкото хората можеха да си спомнят, племето, което беше унищожило Ордена и сега беше стоварило този Хаос върху главите им.

— Всичко е наред! — опита се да им обясни тя.

Пристъпи една крачка към тях.

Мъж, който приличаше на енорийски свещеник, й препречи пътя.

— Връщай се в Задгробния свят, демоне! — изкрещя той и я блъсна с двете си ръце.

Това я свари неподготвена. Маги падна и тутакси почувства руните да се образуват във върховете на пръстите й — Хагал, Иса, Наудр, Ур — и заедно с тях дойде изгаряща, заслепяваща ярост, която бликна от нея с неконтролируема жестокост.

— Как се осмеляваш да ме докосваш! — извика тя. — Как се осмеляваш да допреш ръцете си до мен! Мога да избия доста от вас…

И за момент почти щеше да го направи. Мисловната й мълния беше насочена и готова да удари всеки, осмелил се да помръдне…

Свещеникът видя това и вдигна ръце.

— Господарке, милост… — Той падна на колене.

Останалите просто я гледаха ужасено и приличаха на уплашени деца.

Сломена, Маги изкрещя и удари мълнията в пода с достатъчно сила, за да напука мрамора.

„Аз съм демон — каза си. — Можех да ги убия… Аз исках да го сторя…“

За момент тя видя себе си през техните очи. Чудовище с гола глава, почерняла от праха на разрушението, на кожата й блестеше рунически знак, а очите й бяха мъртви като на убиец.

„А не съм ли убийца? Нямаше ли Адам да е жив, ако бях послушала Стареца?“

Мисълта дойде някъде отвътре в нея, от някакво дълбоко и тайно място на болка. Тя промуши сърцето й — студеното й мъртво сърце — и внезапно очите й се навлажниха.

Очите на хората бяха безмилостни. Те гледаха чудовището, изрода, гледаха го с ужас, с омраза и страх, но най-вече с нарастваща враждебност. Нямаха представа за силата на Маги. Като се изключеше сиянието й, тя изглеждаше точно като всяко друго седемнайсетгодишно момиче, само дето беше мръсна, дрипава, а сега и слаба.

Едно малко момче хвърли камък.

Не уцели, но Маги се стресна. Когато вдигна поглед, тя видя, че бежанците се подготвят за нападение с тояги, ножове, парчета скала.

— Моля ви. Не искам да ви нараня… — умолително рече тя.

Полетя нов камък. Този път я уцели. Маги почувства болка в китката. Болката беше по-остра от онази, която беше изпитала, когато сиянието поряза дланта й. Това я изненада и тя отново усети влага по лицето си.

Призова сиянието си пак. Щит, направен от Ир, Защитника. Няколко камъка отскочиха от щита, докато малката тълпа все повече набираше смелост.

— Спрете! — извика Маги. — Не знаете какво вършите!

Този път от щита отскочи нож. Един мъж притискаше изкривеното си от ярост лице към празния въздух на Защитника.

Енорийският свещеник отново събра смелост.

— Молете се, молете се! — подкани той тълпата. — Демоните са безсилни срещу молитвата!

Маги отново се опита да се възпротиви. Но те надигнаха гласове срещу нея — шумотевица от брътвежи и викове, сред които тя чу да се повтарят многократно думите демон, Огнен, Ордена, Очистена.

Внезапно тълпата замлъкна. Погледите им се насочиха нагоре и небето внезапно се отрази в стотици очи.

Люлката на Огъня на Свети гроб пламтеше над Края на света и в този момент през разбития таван на изоставения Университет те видяха към тях да се спуска кошмар с грива от руническа светлина, огнена опашка и осем паякообразни крака, губещи се в небето.

Маги веднага разпозна Слейпнир, но в първичния си Облик той наистина беше страховита гледка и тълпата от бежанци отново се отдръпна назад и покри очите си. Някои направиха знака срещу злото, други започнаха да се молят на глас. Едни ридаеха, други викаха майките си и плачеха.

— Ах, типичните хора — обади се един глас… — Никога не знаят какво е добро за тях. — Маги видя, че Хюи и Манди, приели човешкия си Облик, са възседнали Червения кон, който кацна върху напукания мраморен под. — Въпреки това все още не се е случило нищо лошо, нали?

— Грак — отбеляза Манди. — Нищо лошо. Грак!

— Дойдохме да те вземем, девойче — усмихна й се Хюи с блестящата си усмивка.

— Да ме вземете? — обърка се Маги.

Хюи я погледна извинително.

— Ами, като се има предвид какво се случи с Края на света, Старецът смята, че там, горе, ще си в по-голяма безопасност… — Той кимна към Люлката, която пламтеше и се поклащаше в бурното небе. — Освен това сестра ти се нуждае от помощта ти.

Маги издаде сух звук, който можеше да е смях или стон.

— Съпругът ми е мъртъв — каза му тя, усещайки как руните отново започват да парят върху дланта й. — Мислиш ли, че ме е грижа какво ще се случи с нея? Или с когото и да е от Огнения народ?

— О, съжалявам за загубата ти — Хюи подръпна сребърната халка, която висеше от ухото му. — Но нали виждаш как се отнасят към теб сега хората от Края на света. Ние сме твоето семейство. Винаги ще те обичаме, независимо какво…

— Вие? — прекъсна го Маги.

— Говорим от името на Стареца — сви рамене Хюи. — Ние сме неговото Съзнание и Дух, не знаеш ли? Казва, че не таи лоши чувства заради раната, която си му нанесла, когато си го ударила със сияние право в лицето. Признава, че може би донякъде си го е заслужил. Разбира се, освен това белезите каляват характера.

— Това той ли беше? — противно на желанието си, Маги изпита любопитство.

— Ъхъ, или поне един от Облиците му. Праща поздрави на своята внучка. Казва, че се съмнява да се срещнете някога отново.

След тези думи Хюи отново възседна Слейпнир, а Манди прие формата на гарван.

— Жалко за малкото — каза Хюи сякаш между другото.

Ръката на Маги се плъзна по корема й.

— Какво?

— Ами, виждам, че ти вече не искаш да живееш, но си помислих, че може би ще промениш мнението си заради малкото. Имам предвид бебето — услужливо добави той и ослепи Маги с усмивката си.

— Какво искаш да кажеш? — не разбра Маги.

Той посочи облака сянка.

— Какво мислиш, е това, а? Дъжд, от който цветята ще пораснат повече ли? Това е Хаосът, който идва за всички нас, девойче, със самия Сурт начело. Когато облакът покрие Асгард, всички Светове ще загинат и никой — нито ти, нито аз, нито дори самата Смърт — няма да оцелее. Сигурно си чула пророчеството:

Когато Дъгата се счупи, Люлката ще падне,

а с нея и бебето и всичко друго…

— Но това е просто приспивна песничка — възрази Маги.

— Грак — обади се Манди. — Грак Гра.

Хюи сви рамене.

— Тя казва, че трябва да си вървим. Опасявам се, че не е от най-търпеливите… — Той отново хвърли поглед към пробития покрив, през който се виждаше пламтящото, пурпурночерно небе. — Можем да ти разкажем всичко по пътя, но се опасявам, че нямаме много време. Ако се съгласиш обаче, Старецът тържествено ти дава дума, че ще ти предостави зала в Асгард и никога няма да вдигне ръка срещу теб и детето ти — нито той, нито който и да е от хората му — чак до Свършека на Световете.

— Откъде да знам, че ще удържи на думата си? — погледна го с присвити очи Маги.

— Защото е длъжен да го направи — увери я Хюи. — Какво решаваш, ще идваш или не?