Джоан Харис
Руническа светлина (85)

7

Великата катедрала „Свети гроб“ беше известна в цялата Вътрешност като едно от малкото запазени чудеса на Деветте свята. Бедствието беше погълнало по-голямата част от останалите — Небесната цитадела, Моста дъга, Университетската библиотека, Залата на героите, Обсерваторията, Планетариума, Стогодишния часовник, Фонтана на дванайсетте месеца и дори флотата от търговски кораби, които някога бяха плавали чак до Отвъдното.

Петстотин и три години по-късно уменията, необходими за построяването (а дори и за измислянето) на подобни творения, отдавна бяха забранени или забравени. Малкото запазено предизвикваше почти религиозно благоговение в умовете на хората от Вселенския град, благоговение, което Орденът бързо беше открил и използвал за собствените си цели.

Сега тази последна останка от чудесата на Древните времена се беше превърнала предимно в средство за печелене на пари — това беше причината за нашествието на търговците и за все по-високия катедрален данък, който всеки жител на Края на света трябваше да заплати.

Маги до голяма степен беше типичен жител на Края на света. Докато посетителите от цялата Вътрешност се редяха на опашка (и плащаха), за да видят катедралата, тя никога не беше влизала в нея и предпочиташе гледката откъм площада — гледка, която можеше да получи безплатно. Поклонниците плащаха допълнително, разбира се, но местните жители се стараеха да не го правят. Всеки, който плащаше, за да види забележителностите на града, заслужаваше да бъде оскубан или поне така бе смятала Маги, преди Адам да промени мнението й.

Но Адам, разбира се, беше романтик. Той искаше те да се оженят по правилния начин, в катедралата. И то поне от епископ — Маги не смееше и да си помисли колко струва такъв лукс. Адам обаче беше решил твърдо и сега, когато Маги приближаваше площада, тя не можеше да не изпита тръпка на благоговение, когато погледна нагоре към огромния стъклен купол, проектиран от архитекта на Края на света — мъжа, чието име много години след смъртта му беше сменено на Свети гроб.

Маги знаеше неговата история, защото я беше прочела в една от старите си книги от Отдела на архивите, но така и не беше направила връзката между математика Джонатан Гифт и светеца, разказът, за чието широко известно мъченичество (от ръцете на тайнствени сили, които така и не бяха напълно обяснени) беше една от малкото приказки, които на децата им бе позволено да слушат преди лягане в дните на Ордена.

Всъщност истината беше по-странна от измислицата. Според архивите Джонатан Гифт просто беше изчезнал един ден след спор с главния зидар. Мъжът, чието име било Джеймс Карвър, изглежда, оспорвал заповед на Гифт за изграждането на мраморен фриз и бил чут да го заплашва в същия ден, в който Гифт изчезнал. Избухливият нрав на зидаря бил добре известен и когато по-късно станало ясно, че архитектът е изчезнал, решили, че Карвър го е убил. Той отрекъл това, но така се и очаквало. Когато се качил на ешафода, продължавал да отрича престъплението си и легендата за Гифт вече била наполовина създадена, а слухът се разпространил като горски пожар. До края на века (в действителност за изпълнението на великия архитектурен проект на Гифт били нужни трийсет години, а не само седем дни, както се твърдеше в по-късната версия на Ордена) от него били останали само слухове и истории и никой вече не си спомнял самия човек.

Сега, докато Маги се приближаваше към площада, тя се опита да усети отново радостта, която беше почувствала по-рано тази сутрин. Срещата с Мади беше съсипала всичко. Дори фактът, че Адам скоро ще бъде свободен, не успя да потисне усещането й, че нещата изобщо не са наред.

Може би тя го долавяше в лицето на Адам: или в прашния въздух, или дори в катедралните камбани — тяхното звънтене беше странно фалшиво, сякаш се чуваше под вода.

Тя вдигна поглед към небето. Дори то се беше променило — сега на североизток се беше появила зеленикава светлина. Не беше зората, а нещо друго. Може би Северното сияние? Огънят на Свети гроб? Тя не можеше да каже. Но усещаше промяната.

Червеният кон спря при портата на катедралата и тълпата от сватбари, които го следваха, най-сетне започна да се разпръсва. Сватбените лакомства бяха свършили. Момиченце, което вървеше подир каретата от Алеята на Екзаминаторите, погледна към Маги и се изплези.

Адам вече слизаше от каретата, като внимаваше да не изцапа бялата коприна, в която беше облечен.

За момент на Маги й се стори, че видя странно изражение на лицето му и потисна желанието си да го попита дали наистина е сигурен, че иска да се ожени. Но това означаваше да признае пред себе си, че все още и в нея самата има съмнение, а що за булка е тази, която има съмнения по отношение на съпруга си в сватбения ден?

Адам я погледна и се усмихна.

— Маги — каза й, — дължа ти толкова много. Как изобщо бих могъл да ти се отплатя някога?

Той протегна ръка, за да й помогне да слезе от каретата. Червеният кон изпръхтя и тупна с копито по земята.

— Наистина ли го мислиш? — попита Маги.

Адам отново й се усмихна.

— Маги, ще бъда свободен — отвърна той. — Сега принадлежим един на друг. Ти, аз и нашето бебе.

И той я прегърна и нежно я целуна по устните.

В главата му един едва доловим Глас, който дори не беше шепот, го похвали: „Добре“.

— Какво беше това? — попита Маги.

— Просто сърцето ми — отвърна той.

След това двамата младежи влязоха, хванати ръка за ръка, в катедралата, където Камъкът на целувките на Свети гроб (олтарът, който хората от Края на света използваха и почитаха от векове, без да разбират какво всъщност е той) най-сетне беше готов да изпълни целта си.