Джоан Харис
Руническа светлина (45)

3

В Края на света Маги също се готвеше да влезе в царството на Сън. Но този път на гърба на Слейпнир тя нямаше нужда да спи, а можеше да стигне право до извора на Сън, докато е в съзнание и в собствения си Облик. Този път тя не се страхуваше. Сън вече не беше заплаха за нея, а блестяща пътека, която водеше към Стареца, към победата над враговете й и към освобождаването на Адам от робство.

Имаше само един малък проблем. Извън сънищата Маги Риди всъщност никога не беше яздила кон. А кафяво-червеникавият петнист Кон в яслите до нея, който кротко хрупаше от бала сено, й изглеждаше обезпокоително голям сега, когато й предстоеше да го възседне.

— Точно сега ли трябва да го направя? — жално се обърна Маги към Адам.

— Имаме малко време — кимна той. — Колкото по-бързо го намерим, толкова по-добре.

Маги отново погледна Коня. Той изглеждаше като всеки друг кон — поне докато не погледна към него през кръга, образуван от палеца и показалеца й и не видя яркия блясък на следата му и руните, които искряха по сбруята му. Дали в Сън щеше отново да приеме истинския си Облик — този на пламтящия полукон, полупаяк, който се беше измъкнал от Хълма? И дори и да допуснеше, че ще намери Стареца, какво щеше да прави тогава? Какъв беше планът на Магистъра?

В книгата Откровение се говореше за война, но въпреки че Маги вярваше безрезервно на Адам, тя все още не се доверяваше особено на неговия спътник. Имаше твърде много въпроси, на които той все така отказваше да отговори. Какво точно искаше? Каква власт притежаваше над Адам? Какво — или кой — беше Старецът? И какво щеше да стане с момичето от съня й, за което Адам беше казал, че е сестра й?

Нейната сестра. Мисълта все още я шокираше. Цели три години Маги Риди беше мислила, че е сама на света, и сега новината, че все още има семейство, я объркваше. Тя не беше особено близка с братята си и нямаше сестри, с които да разговаря. Донал Риди се гордееше със синовете си и беше безразличен към дъщеря си. Сюзън, която копнееше за момиче, харесващо хубавите дрехи и заниманията с бродерия, донякъде беше разочарована от Маги. Сега Маги разбираше защо. Тя не беше от рода Риди. Беше кукувиче в малкото им уютно гнездо, докато някъде другаде истинското й племе беше водило битки с Ордена, бе докарало чумата и бе пуснало на свобода демоните от Задгробния свят, като, общо взето, се стараеше да подкопае всичко, което беше важно за нея…

Освен ако, разбира се, тя не ги спреше. Адам беше казал, че такава е съдбата й — да построи един по-добър свят. Да го завладее от името на доброто. Ордена го нямаше. Краят на света беше в хаос. Единствено Маги стоеше между Аезир и тяхната цитадела. Но с помощта на Слейпнир, Словото и Стареца тя все пак можеше да се надява да се изправи срещу тях, да осуети плановете им, да отърве окончателно Световете от Хаоса, да сложи край на Бедствието веднъж завинаги.

Но Хаосът в нейната кръв й шепнеше за други възможности. Ами ако войната не беше единственият начин да бъде сложен край на конфликта и Световете да бъдат излекувани? Ако Сън можеше да бъде използван за добро и за зло, защо и Хаосът да не можеше да бъде използван по същия начин? И ако беше така, не можеше ли тя да намери начин да сключи мир с Огнения народ?

Такива мисли минаваха през ума на Маги, когато тя възседна Слейпнир. Мисли, които бяха объркани, неспокойни, забързани и изпълнени с противоречия. Тя погледна към Адам.

— Добре се справи — похвали я той. — Сега му кажи къде искаш да отидеш. Господарят ми ще те напътства през останалата част от пътя.

Маги хвърли неспокоен поглед към Коня. За момента той изглеждаше достатъчно спокоен — всъщност изглеждаше почти заспал. На гърба му нямаше седло, но с едната си ръка тя държеше юздата, а с другата се беше вкопчила в гривата му. Присъствието на Магистъра в съзнанието й беше едва доловимо и колебливо.

— Без повече номера — предупреди го тя. — Ако опиташ нещо като миналия път…

„Без номера, Маги — каза той. — Довери ми се. Ние сме на една и съща страна.“

Тя отново насочи вниманието си към Коня, който не беше помръднал, откакто се беше качила върху му.

— Искам да намериш Стареца — заяви тя колкото се може по-самоуверено.

Слейпнир отвори едното си око.

„Добре“ — каза гласът в съзнанието й.

В този миг въздухът пред тях потрепери, появи се силен блясък на руническа светлина. Конят пристъпи една-единствена крачка напред и тримата се озоваха в Сън.

 

 

Слейпнир всъщност никога не спеше, но пък можеше да се каже и че никога не беше напълно буден. Като създание, което беше стъпило с по един крак във всеки от осемте Свята, част от него винаги беше в Сън и той се движеше по пътя между Световете с лекотата на слънчев лъч. Смърт, Сън и Горните светове — всички те бяха едно и също за Огнения кон и той бързо пренесе пътниците си покрай бреговете на реката, където летяха черни птици, а онова, което търсеха — и което се беше превърнало в негова цел — проблесна между скалите на Сън като самотна синя светлина в празнотата.

 

 

Адам, разбира се, не спеше. Вместо това стоеше на пост в конюшнята и наблюдаваше с удивление как Маги се покачи върху Коня и след това заедно със Слейпнир се разтопи във въздуха. След тях не остана нищо друго, освен празната ясла и слънчевото ухание на сено. Отсъствието на Шепнещия отново го накара да се почувства странно олекнал и за момент през ума му премина една опасна мисъл — ами ако никога повече не се върнат? — и той внезапно усети лекото пробождане на надеждата. След това отхвърли тази мисъл като абсурдна и седна в сеното да чака.

 

 

Междувременно Маги яздеше през една просторна, пуста и гладка равнина. Околността беше скрита от надвисналата над земята мъгла и тъмния стоманен капак на небето. При хоризонта се виждаше течаща река или може би част от Единното море. Маги определено никога не беше виждала толкова широка река като тази, дори и в откраднатите книги.

Като се изключеше това, тя изпитваше чувство на разочарование. Далеч не беше толкова вълнуващо, колкото при Хълма Червен кон. Тук дори Слейпнир изглеждаше нормален — кротък, стар, червеникавокафяв петнист кон, който вървеше бавно през пустошта.

— Какво е това място? — попита тя на глас.

— Много близо сме до извора на Сън. — Гласът в мислите й звучеше почти самодоволно. — Виждаш ли реката? Островите? Това означава, че се приближаваме.

Маги погледна към равнината. В далечината реката беше едва доловимо движение под слоя мъгла. В краката им от време на време проблясваха блатни светлини, но иначе нямаше нищо за гледане и не се чуваше никакъв звук, освен глухия тропот на копитата на Слейпнир по земята и туптенето на собственото й сърце, наподобяващо пърхането на крилете на нощна пеперуда в празна катедрала.

— Близо? Но ние сме тук от часове — възрази тя.

— Времето работи по различен начин в Сън. Повярвай ми. Приближаваме.

Маги си помисли, че реката поне не изглежда по-близо, отколкото когато влязоха в този свят. И тя не виждаше никакви острови — само безформен хаос от облаци в далечината на хоризонта. Като се изключеше това, че ако присвиеше очи, можеше да различи странни форми в бъркотията от облаци, форми, понякога напомнящи лицата на хора, които бе познавала. Баща й. Майка й. Братята й. Приятелката й от детството Моли Кар, която беше умряла едва осемгодишна. Когато я видя, Маги изненадано трепна (не беше се сещала за Моли от години) и понечи да слезе от Коня.

— Не! — извика Гласът в ума й. — Не стъпвай на земята тук! Дори и за миг!

— Защо? — попита Маги. — Конят не изглежда да има каквито и да е затруднения.

— Нужно ли е да поставяш под съмнение всяко нещо? — почти жално попита Гласът… — Не може ли поне веднъж да направиш каквото ти казват? Да ми намериш Стареца и да си вървим?

— Ами, не виждам как човек може да намери нещо в тази мъгла — отбеляза Маги. — Мислех, че ако повървя малко… Искам да кажа, откъде изобщо знаеш, че Старецът е тук? Нищо чудно да е точно под краката ни.

— Не е нужно да знам — сопна се Гласът. — И слава на боговете, не е нужно ти да мислиш за това. Трябва само да яздим. Можеш ли да направиш това, Маги?

Маги изсумтя сърдито.

— Добре. Не е необходимо да се държиш грубо — каза тя. — Просто исках да…

— Да, знам — прекъсна я Гласът в съзнанието й. — Просто искаше да повървиш малко. Да ти покажа ли какво щеше да се случи? Това ще те направи ли щастлива?

Тя сви рамене.

— В джоба ти има нож. Извади го.

— Ти как…?

— Просто знам — отново я прекъсна Гласът. — Сега го извади от джоба си, момиче. Задръж го на една ръка разстояние. След това го пусни в краката на Коня. Е, какво чакаш?

— Ще мога ли да го намеря отново? — попита Маги, като продължаваше да държи джобното ножче.

— Много се съмнявам — сухо отвърна Гласът, — но може би тогава нескончаемото ти любопитство ще бъде задоволено.

Маги пусна кожа да падне. За миг си помисли, че се е изпарил във въздуха, и след това внезапно осъзна нещо, което беше толкова немислимо, че насмалко не падна от гърба на Слейпнир. Тя изпищя, погледна нагоре и се вкопчи толкова здраво в гривата на Коня, че кокалчетата й побеляха. Над нея металното острие на ножа й излетя към металносивото небе…

Само дето това изобщо не беше небе, както внезапно беше разбрала Маги. Те се движеха с главата надолу. Тя разбра, че мъглата в краката им са облаците, блатните светлини са далечни светкавици, а сивото небе над главите им е земята, отдалечена на някакво невъобразимо огромно разстояние от тях.

— Казах ти, че нещата тук са различни — натърти Гласът с известно самодоволство. — И особено тук, в сърцето на Сън, пътуването рядко е разбираемо.

— Затова ли се нуждаехме от Коня? — попита Маги, като се опитваше да не й се завива свят. На какво разстояние над главите им беше земята? Половин миля? Десет мили? И как така той не падаше?

— Слейпнир не е просто кон. Той е създание на ефимерите, на което е придадена външната форма на кон. В Сън той може да изглежда, като каквото си пожелае. Като например това…

И само след миг Маги се оказа зад руля на дълъг ветроход с яркочервени платна и плющящи по такелажа вимпели и флагове.

— Или това…

Сега Слейпнир се превърна в слон с юзда, украсена с рубини и кула върху гърба. Целият беше омазан с червена глина.

— Или, може би, това…

Последното превъплъщение на Коня беше нещо, което Маги никога не бе виждала. Приличаше на карета, облицована с червено кадифе, която се движеше толкова по-бързо от всяко познато й превозно средство, че докато летеше със скоростта на Сън, се разнасяше звук, подобен на гръмотевица…

— Спри това! — Маги стисна юмруци.

Конят незабавно се появи отново, все така кротък и пристъпващ бавно и тежко.

— Как правиш това? — попита Маги.

— Не го правя аз — отвърна Гласът. — Просто пренасочих сиянието ти, което, между другото, е впечатляващо. Маги, сигурен съм, че вече си наясно, че аз все още нямам физическо присъствие. Но това скоро ще се промени. Веднага щом открием Стареца.

— И така — каза Маги, — този Старец — къде точно трябва да се намира той?

— В Сън, разбира се — отвърна Гласът.

— Да, но…

— Сън е място на постоянно движение, състоящо се от безброй острови. Някои са много малки, докато други могат да съдържат цели светове. Някои съществуват само за кратки мигове, а други могат да се задържат по-дълго. Имам основание да смятам, че предметът, който търсим, се е прикрепил към едно от тези парчета сън.

— Значи, всъщност не знаеш къде точно е.

— Ако знаех това, защо щях да се нуждая от теб или от Коня? — Самодоволството беше изчезнало от тона му, бе заменено от обичайната му сприхавост. — Едно нещо може да бъде извадено от Сън само като нещо физически съществуващо. Дори и парче скала може да свърши работа, ако… — Той внезапно спря. — Какво беше това?

Сякаш измежду копитата на Коня изскачаха проблясъци ярка светлина. За пръв път от началото на пътуването им Слейпнир проявяваше признаци на възбуда. Той изправи уши, разтръска гривата си и издуха няколко искри през ноздрите си. Искрите бяха червени и оранжеви и се носеха около тях като светулки.

— Това ли е? — попита Маги.

— Не, не е — рязко отвърна Гласът. — Но може да не сме единствените, които търсят Стареца.

Маги присви очи към облака, като се опитваше да не мисли за безкрайното пространство под него. Тя откри, че е далеч по-успокоително да се върне към илюзията за покритата с мъгла равнина, под която от време на време проблясват блатни светлини. Светлината, която беше видяла, не беше като тях. На първо място, беше много по-ярка и на второ — тя сякаш се движеше под тях целенасочено. Освен това се приближаваше. Маги я видя да пламти по-силна от сърцето на пещ.

— Това някой от Огнения народ ли е? Да не е сестра ми? — попита Маги.

— Надявам се, че не е — сухо отговори Гласът. — След случилото се на Хълма Червен кон не съм преизпълнен с доверие.

— Това не е честно! — възпротиви се Маги. — Не знаех, че тя е една от тях.

Шепнещият Сякаш сви рамене в мислите й.

— Остава си фактът, че на теб не може да се разчита. Колебаеш се на кого да си предана. Виждам го в мислите ти. Смяташ, че можеш да я спечелиш на своя страна.

Лицето на Маги стана предизвикателно.

— Ами, вероятно мога да я спечеля — каза тя. — Стига да можех да говоря с нея…

— Чуй ме, Маги — сега Гласът звучеше много студено, — знам, че не ми вярваш. Разбирам това. Надявам се да дойде време, когато ще започнеш да го правиш… Но те е грижа за Адам, нали?

— Да.

— Тогава за негово добро прави каквото ти казвам. Аз ще ти кажа какво да сториш. И когато се сдобием със Стареца, ще пусна момчето да си върви.

— Добре — кимна Маги.

Под тях светлината беше станала ослепителна, като ярък щит под мъглата. В облака беше трудно да се видят подробности, но за момент на Маги й се стори, че различава някаква форма зад сиянието. Тя присви очи. После, когато си спомни, че това е Сън и тук най-силно е вътрешното й зрение, тя направи кръг с левия си палец и показалец и погледна през него към движещата се светлина.

Резултатът беше драматичен. В пламтящото сърце на сиянието внезапно зърна една старица — на осемдесет-деветдесет или може би сто години. Бялата й коса се носеше след нея, краката й бяха свити под тялото, а ръцете й здраво стискаха страните на…

Това наистина ли беше кош за пране?

За момент Маги просто зяпна. Това със сигурност приличаше на кош за пране — спектралната му форма танцуваше във въздуха, носена от нещо под нея, което почти наподобяваше кон…

Разбира се, той не приличаше на конете, които Маги вече беше виждала. Напомняше й обаче за Слейпнир в Облика, който беше приел на Хълма Червен кон. Но докато Обликът на Слейпнир беше огнен, това същество (ако изобщо беше живо) очевидно беше въздушен дух. Изглеждаше направен от нишки светлина, пронизващи мрака като светеща паяжина. Опашката му се простираше назад до безкрайността, а гривата му беше като пламтяща мъглявина. Старицата, която го беше яхнала в своя кош за пране, се ухили, изкикоти се и й помаха с ръка.

„Богове! Тя ме вижда“ — помисли си Маги.

Но Шепнещият започна да показва признаци на тревога.

— Избягай им! — нареди Гласът в съзнанието й. — Не им позволявай да ни следват повече!

— Тя от Огнения народ ли е?

— Не, по-лошо от това — отвърна Гласът. — Събудиш ли Червения кон на Бедствието, скоро и останалите се събуждат. Ако си беше свършила работата на Червения хълм како трябва… — Маги усети мисълта му и я сряза така, сякаш откъсва цвета на роза. — Сега това няма значение — продължи той. — Но ние трябва да ги изпреварим. Това означава да се оставим Слейпнир да ни води.

Сякаш чул името си, изречено на глас, Слейпнир тревожно изцвили. Маги забеляза, че той беше започнал да се връща към огнения си Облик — от гривата и опашката му хвърчаха искри, краката му започнаха да се удължават, мрежата от сияние, която беше неговата юзда, заблестя в яркосиньо и Маги разбра, че след малко пъстрият, червеникавокафяв кон отново ще се превърне в създанието, което беше освободила от Окото на Коня.

— Почакай! — предупреди я Шепнещият. — Може да ни се наложи да пътуваме през пресечена местност…

Но още преди да успее да довърши изречението, тъканта на Сън започна да се променя около тях. Илюзията за земя и небе изчезна, изчезнаха и далечната река и облаците на хоризонта. Сега вече нямаше хоризонт, а струпване от светлини в далечината, към които Слейпнир ускоряваше с непонятна скорост.

— Дръж здраво юздата!

Но Маги нямаше никакво намерение да я пуска. Единственото й предишно яздене през Сън беше скучно в сравнение с това и тя нямаше опита на Мади в пътуването през Задгробния свят. Беше съвсем различно и ако Адам не я чакаше във Вселенския град, тя щеше да изхвърли Шепнещия от съзнанието си и да избяга от ужасиите, през които препускаше сега…

Гласът ги беше нарекъл „Острови“.

За Маги те бяха като всеки друг остров, за който някога беше чувала. Но те наистина плаваха — като празнични балони те се носеха около пътешествениците, движейки се във всички посоки. Някои се въртяха в кръг, други се издигаха, някои бяха обвити в сияние, други бяха почти тъмни. Някои сякаш се носеха обърнати — като цели градове, летящи във въздуха, с върхове, опиращи в дъното на реката, макар че доколкото разбираше Маги, тя беше тази, която беше изгубила усещането си за перспектива.

Имаше места, които почти й напомняха за дома, с тесните улици и пристанището. Имаше долини и върхове, гори и поляни. Имаше откраднати мигове, изгубена любов, тайни целувки, гузни мисли. Имаше диаманти, погребани на милиони мили дълбочина, скрити страхове и отдавна изгубени приятели. Имаше хора, изправени голи на пазара, докато тълпата старейшини на селото ги наблюдаваше с неодобрение. Имаше създания с формата на музикални инструменти, кокошки с глави като тромпети и охранени свине с тела като туби. Имаше нощни къпания в Единното море и съзерцание на падащи звезди. Имаше тичане на бос крак по безкрайни коридори с ужасни същества по петите. Имаше спомени за раждането и сигурното очакване на смъртта. Нямаше нищо и имаше всичко и Маги Риди и Огненият кон яздеха през него, докато Лудата Нан и Въздушният кон следваха по петите вихъра, образуван от преминаването им.

И тогава, също толкова внезапно, те спряха и Маги осъзна, че плува в малка лодка по бързо движеща се река. В лодката нямаше гребла и въпреки това тя се движеше достатъчно свободно, като силно се люлееше ту на едната, ту на другата страна. Маги, която помнеше предишните преображения на Слейпнир, държеше здраво руля и се опитваше да избегне отломките, издигащи се и потъващи в мътната вода. Скоро разбра, че Въздушният кон се е присъединил към нея, превърнал се отново в коша за пране, в който Лудата Нан беше започнала пътуването си. Ала Гласът в съзнанието й я подкани да побърза и тя съсредоточи всичките си усилия в следването на течението към третия плавателен съд, който на пръв поглед се носеше неуправляем по реката, едва различим в гъстата мъгла, вдигаща се от водата. В третия съд нямаше пътници, но в него въпреки това имаше нещо, нещо, което Маги почти можеше да види в руническата форма, образувана от палеца и показалеца й…

— Това ли е Старецът? — попита тя.

Помисли си, че каквото и да е, то блестеше. Яркостта му объркваше магическото й зрение. Беше като да се опитващ да видиш нещо срещу слънцето и тя откри, че дори и през Бяркан не може да определи размера му или дали е нещо живо.

— Не губи време! — подкани я Шепнещият. — Просто се пресегни и го вземи, когато минаваш покрай него!

— Да се пресегна да го взема? С какво? — попита Маги. — Нямам дори и едно парче въже.

Но времето за разговори вече беше отминало. Тук, близо до извора, течението на реката Сън беше невероятно бързо и малката лодка на Маги се носеше с такава скорост, че четири-пет секунди след разговора им те почти бяха достигнали до целта си. Лудата Нан не изоставаше много — беше на няколко дължини на лодката — и Маги чуваше смеха и пеенето и на фона на бученето на реката.

— Откажи се! — крякаше Лудата Нан. — Не можеш да надбягаш Епона!

От думите й Маги доста погрешно заключи, че Епона е името на тази стара жена демон и изгуби ценни мигове в опити да си спомни дали го е чувала и преди и защо странната гледка на старицата, която яздеше коша за пране, събуди в нея спомена за песните на покойната й майка, както и внезапно желание да хапне говеждо печено…

— Спри я! — почти изстена Шепнещият. — Ако й позволиш да те изпревари, всичките ми усилия ще са напразни…

Маги се държеше за лодката, като се опитваше да погледне през рамо. Лудата старица беше на шест крачки разстояние. За момент студените като гранит очи на Маги срещнаха избледнелите сини очи на Нан и тя вдигна ръка, в която руната Ак беше готова да нанесе удар…

— Мади Смит! — изкудкудяка Нан. — Хубаво е да те срещна тук! Отиваме там, момичето ми! — изкрещя тя и ликуващо разтърси глава. — В Земята на говеждото, където танцуват феериите и никой никога не огладнява!

Когато по-късно си припомняше случилото се, Маги си помисли, че може би причината беше в името, което беше чула. Или във внезапната мисъл, че старицата е успяла да прочете мислите й. Така или иначе това й попречи да се прицели добре и Ак премина покрай главата на Нан, без да й причини вреда, след което изчезна в реката.

В същия миг една вълна тласна коша за пране на Нан малко по-напред от Маги. Мършавата ръка на старицата се стрелна и грабна нещо от третата лодка, след което Въздушният кон се отдалечи, залюля се по водите на Сън и се издигна право нагоре във въздуха. След него остана ехото на гръмогласния смях на Нан, както и огромната и всепоглъщаща ярост на Шепнещия, която смазваше Маги като менгеме и бушуваше в главата й.

НЕ! НЕ! БЕШЕ НИ В РЪЦЕТЕ!

И тогава се случи невъзможното. Лудата Нан изпусна наградата си. Може би беше от вълнението или от умората от това препускане до портите на Хел, или защото старите й ръце вече не бяха толкова силни. Във всеки случай, тя изпусна предмета, който и двете търсеха, и за момент той се спускаше като звезда през Сън.

Маги, която беше изстинала при мисълта за това какво може да означава провалът й за Адам, откри, че действа инстинктивно — нещо, което никога не беше знаела, че умее. Със свръхестествена бързина тя метна юздата на Слейпнир като корда на въдица и се опита да закачи падащия предмет. За момент реши, че не го е хванала… и после той някак се озова в ръцете й — нещо, което приличаше на скала, но проблясваше в странно яркосиньо.

И тогава, в следващия миг, тя се върна обратно. Сън се затвори зад нея като завеса. За малко щеше да падне, когато Червеният кон нетърпеливо се наведе към балата със сено в яслата. Стиснала здраво предмета, който беше донесла от Сън, Маги си помисли, че ездата сигурно доста е възбудила апетита му. След това тя слезе от гърба на Коня и се отпусна в очакващите я обятия на Адам.

— Адам, взех го! Стареца!

— Дай да го видя — нареди Шепнещият, заемайки отново мястото си в съзнанието на Адам.

Момчето не беше идеалният гостоприемник — би било много по-добре да обсеби момичето с изумителното й, нетренирано и ненарушено сияние, но Шепнещият от опит вече знаеше, че Маги е твърде силна, за да я пречупи. Освен ако тя доброволно не му позволеше да го направи, той нямаше друг избор.

— Вземи го! — заповяда той и Адам се подчини, като същевременно се чудеше какво толкова забележително има в някакво си парче скала.

Приличаше на вулканичното стъкло, което той и приятелите му бяха изровили от склона на Хълма Червен кон, макар това парче да беше най-голямото, което Адам някога беше виждал. Беше по-тежко, отколкото очакваше, и когато го повъртя в ръцете си, стори му се, че забелязва грубо издълбани в камъка лица.

— Не изглежда като нещо кой знае какво — отбеляза Маги. — Сигурен ли си, че е това?

— Съвсем сигурен — кимна Адам.

Той прокара ръце по гладката като стъкло повърхност. Беше топъл, много по-топъл от обикновен камък, сякаш беше възможно да е жив. В този момент той дори успя да си го спомни, макар запознанството му с предишното превъплъщение на Шепнещия да беше траяло само няколко минути — повечето от тях прекарани в безпределен ужас, докато боговете и демоните се биеха в Хел…

Сега той си спомни гоблина, който беше сграбчил каменната Глава и я бе запратил в реката Сън, където съществото, което някога беше Мимир Мъдрият, се беше опитало да обсеби Мади Смит, но не бе успяло. Спомни си и как в този момент един Глас в мислите му…

— Точно така — прекъсна го Шепнещият. — Именно затова се нуждаех от теб толкова дълго. Ти беше транспортно средство за моето съзнание. Разбира се, беше само временно решение. В теб няма потенциал за развитие. Дори нямаш счупен рунически знак, с който да влезеш в Асгард. Направих каквото можах с онова, с което разполагах, но знаех, че един ден ще трябва да се преместя.

— Искаш да се върнеш обратно там? — попита Адам.

— Да се върна обратно в старата си клетка? О, не. Имам нещо по-добро наум. Освен това тя вече е заета.

Маги се чувстваше неспокойна. Тъй като не можеше да чуе разговора между Адам и неговия спътник, тя насочи вниманието си към камъка, който беше положила толкова усилия да намери.

Какво беше специалното в него? Тя оформи руната Бяркан и погледна през нейната леща към предмета. Онова, което видя, беше нещо, наподобяващо по-скоро голяма зелка в пазарска мрежа, но мрежата беше направена от десетки преплетени нишки руническа светлина и зелката…

Тя зяпна и прогони руната.

— То е живо! — възкликна тя. — Гледаше ме!

Съществото, което някога беше Мимир Мъдрият, усети рядък порив на развеселеност. То използва гласа на Адам, за да каже:

— Наистина ли го направи? Искаш ли да те запозная с него?

Маги се беше втренчила в каменната Глава. Сега, когато знаеше как да я гледа, тя можеше да различи чертите доста ясно — формата на мършавата челюст, хитрата уста, заобиколена с двойни бръчки на страдание, и руническия знак, преминаващ през едната празна очна орбита, който тя разпозна като пречупената форма на Раедо, Пътешественика, обърната наопаки.

В яслата си Огненият кон неспокойно изцвили.

— В името на боговете, кой е там вътре?

Адам я погледна и се усмихна.

— Маги, запознай се с Генерала, известен и като Стареца.