Джоан Харис
Руническа светлина (64)

3

Бяха минали девет дни, откакто Маги беше срещнала Адам в катакомбите под стария Университет, Оттогава се бяха случили много неща. За девет дни животът й напълно се беше преобърнал. Беше научила, че Свършекът на Световете наближава, беше разговаряла с демони и богове, беше яздила през Сън върху Огнения кон и беше водила битка с Аезир. Последното беше завършило с борба на силите на волята със Стареца, по време на която сиянието на Генерала дотолкова се бе изчерпало, че сега в парчето скала бе останала само искрица съзнание. Оттогава въпреки всичките й усилия Старецът не отговаряше и руните на Новото писмо си оставаха там, където бяха — заключени в онази упорита каменна Глава.

Но през тези девет дни с Маги се беше случило нещо друго, нещо толкова неочаквано и толкова ново, че всичките й останали приключения останаха на заден план. Маги Риди се беше влюбила — безразсъдно, сляпо и силно, и Адам й беше предложил да се омъжи за него в осем часа тази неделна утрин в катедралата „Свети гроб“.

За нейна изненада Шепнещият почти не се беше възпротивил срещу това.

— Виждам, че и двамата сте решили — каза той с гласа на Адам. — Просто се надявам това да не свърши зле.

— Защо мислиш така? — попита Маги. — Звучиш като майка ми.

— О, да видим. Може би заради Свършека на Световете?

— Не виждам какво общо има това.

— Е, може да се поспори по този въпрос — продължи Шепнещият. — Със задаващата се война и с Хаоса, опустошаващ Средните земи, с демоните, излезли на свобода от Хел, с Ездачите на Лудостта и Предателството, които вече са на път, и с руните на Новото писмо, все още заключени тук… — Той използва ръката на Адам, за да посочи Стареца, който беше все така мълчалив под покривалото, предпазващо го от прах. — С всички тези неща, които се случват, някои хора биха очаквали, че ще имате други приоритети вместо задачата да избирате платове.

— Адам и аз сме влюбени. Защо да чакаме?

— Защо ли наистина? — попита Шепнещият.

Предишната подозрителна Маги вероятно би се зачудила защо ли спътникът на Адам така леко приема новината. Може би дори щеше да се запита как предстоящата й роля на Ездача Клане би се съчетала с ролята й на булка, но бурното щастие на любовта беше потиснало подозренията й.

Освен това промяната в нея не беше свързана само с вълнението от влюбването. Маги, която преди девет дни беше повече от готова да се изправи срещу врага, Маги, която мечтаеше да бъде част от Бедствието, сега откри, че се ужасява от мисълта за война. Някои от опасенията й бяха породени от разкритията на Стареца. Други бяха предизвикани от срещата й с Хугин и Мунин. Но основната причина бе, че за пръв път, откакто Блаженството й бе отнело семейството, Маги Риди имаше нещо за губене; а мисълта, че може да загуби Адам, беше твърде мъчителна за нея.

Ето защо се беше опитала да вкара боговете в клопка в Ридиан. Затова и не бе разкрила присъствието на гарваните на Один. Реши, че ако попречи на Огнения народ да стигне до Края на света, няма да има война и пророчеството няма да се изпълни.

И така, неохотният Ездач Клане далеч не мечтаеше за война, а дните му бяха изпълнени с мечти за любов, и докато Старецът спеше, почти можеше да повярва, че битката не е неизбежна.

Що се отнасяше до Шепнещия, той беше доволен. Планът му работеше идеално. Сега момичето беше във властта му. Генералът беше беззащитен. И когато получеше Новото писмо и всичко си дойдеше на мястото, щеше да се разправи с Огнения народ — макар и не преди Один да е проумял степента на своето поражение и унижение, не и преди да е осъзнал колко много е заложил и загубил.

От гледна точка на Шепнещия чакането само удължаваше удоволствието. Оставаха два дни до Свършека на Световете, два дни, през които Генералът трябваше да възвърне гласа си. Без съмнение той все още криеше някой трик в ръкава си и най-вероятно щеше да се опита да говори с момичето. Шепнещият го очакваше — това също беше част от плана. Маги Риди вече не можеше да бъде съблазнена от обещанията на Стареца. Тя беше влюбена жена. И това я правеше много уязвима, но и извънредно опасна.

В този петъчен следобед, докато Шепнещият кроеше планове, а Адам купуваше коприна за булката, обектът на всички тези размишления седеше край прозореца на таванския апартамент, както бе правила през цялата изминала седмица, гледаше надолу към улиците й се чувстваше силно отегчена.

Цяла седмица гледаше едно и също, слушаше едни и същи указания да не излиза. Цяла седмица не беше правила нищо друго, освен да чака Адам да подготви нещата и да наблюдава Стареца, който не беше казал нито дума след последния си опит да я омае и който най-вероятно нямаше да се опита да стори това отново, поне не и до Свършека на Световете.

Не че това изглеждаше много вероятно. Според Добрата книга Бедствието щеше да бъде възвестено с какви ли не знаци и знамения — падащи звезди, дъждове от жаби и сяра, приливни вълни и гръмотевични бури. Маги си помисли, че точно в момента всичко изглежда толкова обикновено. Беше валяло един-два пъти, но съвсем обикновен дъжд, сив от саждите на града и без помен от сяра и без никакви, дори най-дребни, земноводни. Слейпнир, който дъвчеше овес в яслата си, се държеше като съвсем обикновен кон. Нямаше никаква следа от Аезир, нито знак за Ездачите от Последните дни. Дори и сънищата й бяха обикновени и свързани най-вече с Адам.

Но Маги изведнъж се почувства неспокойна. Дори радостното вълнение от планирането на сватбата (която щеше да е толкова романтична, като в древните рицарски времена) не беше достатъчно, за да компенсира загубата на свободата й. Тя се нуждаеше от свеж въздух, от книгите си, но най-вече искаше това чакане да приключи — Адам да е свободен и всичко това да е само спомен.

— Защо трябва да стоя вътре? Защо да не мога да изляза с теб? — беше попитала Адам преди известно време.

Той й се бе усмихнал насила.

— Винаги задаваш въпроси — бе й отвърнал. — Имам да подготвям цяла сватба.

— Предполагам, че е така — бе въздъхнала Маги. — Но…

— Не ми ли вярваш?

— Разбира се, че ти вярвам!

И въпреки това съзнанието й не можеше да се успокои. Беше пълно с въпроси, които чакаха своя отговор. Сватбите в катедралата не бяха евтини. Как Адам можеше да си позволи такава сватба? Как беше успял само за седмица да уреди нещо такова? Обяснението му, че някой друг се е отказал в последния момент, донякъде я беше убедило. Отказът му да обсъжда плановете си или дори да й позволи да излезе от апартамента, за да напазарува, тя беше приела като доказателство за неговата загриженост. Въпреки това не можеше да потисне лекото усещане, че я държи в неведение относно подготовката.

— Но не мога ли днес да дойда с теб?

— Вече ти казах, че не е безопасно. — Усмивката на Адам беше малко насилена. — А и някой трябва да остане да наглежда Стареца.

— О! Той ли.

— Маги, не забравяй, че е опасен — намръщи се Адам. — Не позволявай да те подлъже отново. Недей да говориш с него в мое отсъствие. Просто го наблюдавай и ми кажи, ако заговори.

Тя кимна.

— Добре. Сега излизам. Ще се опитам да се върна възможно най-бързо.

И така, Маги чакаше и се опитваше да потисне тревогата и нетърпението. Истината беше, че самата сватба й беше безразлична. По-скоро би предпочела да се оженят простичко, без фанфари, вместо да правят разточителна церемония, за която трябва да се свършат толкова много неща. Но Адам (който беше романтик) отказваше да чуе за друго, освен сватба в катедрала. Щом Маги щяла да приеме неговото име, тя заслужавала подходяща церемония. Корона, воал от светложълта коприна, цветя и булчински късметчета, които да бъдат хвърляни на тълпата — накратко, всичко, за което мечтае едно младо момиче. Макар че Маги не я беше грижа за тези неща, беше трогната, че Адам й се е посветил така, и полагаше големи усилия да прави онова, което той й казва. Но самотата й носеше мислите, които тя най-много мразеше, и сега, докато седеше до прозореца и се опитваше да си се представи като булка, съмненията, които винаги изчезваха, щом Адам беше в стаята, се върнаха като рояк летни мухи.

Имаше толкова много неща, които все още не знаеше за мъжа, когото обичаше. Кой изобщо е Адам? Как е разбрал къде да я намери? С какво си изкарва прехраната и как смята да ги издържа? Откъде е? Кои са родителите му? Доколко е предан на нещото, наричащо себе си Шепнещия?

Тя се извърна от прозореца.

„Просто се държа глупаво — каза си. — Всяка булка в Края на света страда от предсеитбена треска.“

И въпреки това…

Погледна пиедестала, където все още стоеше главата на Стареца, обгърната от мистична тъмнина. Один се беше опитал да й каже нещо, точно преди тя да го накара да млъкне. След това беше съжалила за прекалено невъздържаната си реакция. Сега оформи Бяркан към Главата, като се надяваше да открие някакъв признак за живот.

— Буден ли си? — прошепна тя.

Нищо. Единствено мрак.

— Моля те — настоя Маги. — Имам нужда да поговорим.

Не беше ли това някакъв проблясък на отговор, дълбоко в сърцето на камъка? Сърцето на Маги заби по-бързо.

— Моля те. Няма да те нараня. Просто говори с мен…

Един звук зад гърба й я накара да трепне. Обърна се и видя, че на парапета на балкона стои гарван. Друг беше кацнал на перваза. Единственото бяло перо върху главата му беше като украшение върху шлема на воин. Докато Маги се приближаваше към прозореца, той нетърпеливо клъвна стъклото.

— Пак ли си ти? — попита тя и отвори прозореца.

Хюи незабавно влетя вътре и прие човешкия си Облик, като изглеждаше много доволен от себе си. Манди се присъедини към него в гарвановата си форма и кацна върху рамото му. Той носеше малък лъскав медальон, който Маги не беше виждала преди — кръгъл диск, изписан с руни и улавящ светлината като огледало.

— Ти каза, че няма да говориш с него — рече Хюи и хвърли поглед на Стареца.

Маги сви рамене.

— Не съм говорила — отвърна тя. — Не ме е грижа дори и никога да не се събуди.

Манди изграка.

— Няма шанс това да се случи. Скоро ще трябва да го събудиш. За начало ще са ти нужни нови руни, преди да се изправиш срещу врага.

Манди изграка отново. „Ак!“

— Въпреки това още не е настъпил подходящият момент — продължи Хюи. — Хубаво е, че сме тук, за да ти помогнем, а? Свършекът на Световете наближава, девойче, а ние имаме много неща, за които да си говорим. Огненият народ пътува насам. Ездачът Лудост ще се присъедини към тях. Във въздуха се носи мирис на война и клане и всичко ще бъде впечатляващо!

— Не, благодаря — поклати глава Маги.

— Не, благодаря? — повтори Хюи, вдигна глава и заприлича на гарван повече от всякога. — Свършекът на Световете наближава, а ти ни казваш „не, благодаря“?

— Точно така. Не, благодаря. Стига ми толкова. Бих се с Огнения народ в Сън, откраднах Червения кон на Клането, Старецът стои до леглото ми, хванат в капан в парче скала. И това. — Тя махна към Добрата книга, подпряна на крака на леглото. — През цялото време вярвах, че тази Книга съдържа отговорите на всичко. Но това не е така, нали? Преди вярвах в Безименния, в битката за съвършения Ред. Но сега вече няма Ред, а само две страни, които са във война от времето преди появата на Световете. Така че какво правя аз сред всичко това? Кой казва, че трябва да участвам във войната?

— Но, девойче… — запротестира Хюи.

— Не съм ти никакво девойче! — прекъсна го Маги. — Сега ме чуйте и двамата. Вдругиден ще се омъжа. Ще се омъжа. В катедралата. Ще се омъжа за мъжа, когото обичам. И нищо — нито Свършекът на Световете, нито Огненият народ, нито дори самият Хаос — няма да ми попречи. Бях ли достатъчно ясна?

Хюи и Манди се спогледаха.

Хюи сви рамене.

Манди изграка.

— Ще приема това за „да“

— Ами, виж сега — започна Хюи. — В неделя сутринта — това е вдругиден, девойче, в случай че си забравила — ще започне война. Пророчицата я предсказа. Което прави това място идеално за гарвани и врани, а не за сватбени воали и торти. И колкото по-бързо проумееш това…

— Грак — мрачно добави Манди.

— Всички все това повтарят — сопна се Маги. — Война, война, Свършекът на Световете — само за това говорите.

Хюи наклони глава на една страна.

— Ти си Ездачът Клане, момиче. Мислиш ли, че можеш да промениш бъдещето? Да помириш Реда и Хаоса? Да отмениш войната на Деветте свята? Да пренапишеш Книгата Откровение? Ще е впечатляващо, ако можеш да го сториш, но не е много реалистично.

— Не разбирам защо трябва да има война — направи гримаса Маги.

— Аха, и Богът на войната така казва, което е доста забавно. Но ние виждаме повече. Виждаме какво става във всички Светове — минали и настоящи, бързо движещи се и мъртви, и знаем пророчествата. Казват, че женска ръка управлява Деветте свята. Написано е върху крайъгълния камък на катедралата. И освен ако Пророчицата го е разбрала погрешно, то тази ръка е твоята, девойче, и ти ще се нуждаеш от цялата помощ, която можеш да получиш. Ето защо сме тук.

— Ами, благодаря. Но освен ако искате да сте цветарки…

— Богове, много си упорита. Можем да отворим Световете, момиче. Можем да отворим портите на Хел или на Задгробния свят, ако пожелаем.

— Не искам да отварям порти. Нито пък искам тази ръка да е моята, като стана дума за това.

— Какво значение има ти какво искаш? — Хюи вече започваше да се дразни. — Казвам ти, всичко е написано. Ти си избраната, независимо дали ти харесва, или не. Но ключът към вратата е дете на омразата, дете от двете и от нито едно. Това си ти, или аз съм гълъб. Какво повече искаш, а? Имаш ли някаква представа какво ще се случи, ако Ездачът Клане не язди?

В този момент Манди, която наблюдаваше улицата, нададе предупредителен крясък — „Грак!“

— Какво има, Манд? — попита Хюи.

— Грак — повтори Манди.

Тя сякаш искаше да заговори. От устата й излизаха хрипливи думи на език, който не беше нито човешки, нито птичи.

— Някой идва — предупреди я Хюи. — Предполагам, че е твоят младеж. Чуй ме сега, това е важно. — Той отново се обърна към Манди и й рече с окуражаваща усмивка: — Хайде, можеш да го направиш, девойче. Тя не говори много — обясни той, — но когато го прави, е по-добре хората да я слушат внимателно.

Манди запляска с криле с нарастващо вълнение.

— Грак! Ак-ак!

— Хайде, Манд.

И тогава гарванът заговори. Думите звучаха грубо, но въпреки това бяха разбираеми, и Маги си даде сметка, че слуша стихчетата на детска песничка, която знаеше като малка:

Виж как се Люлката люлей (грак!)

високо над града.

Народът Огнен слиза

бебето да донесе.

Готови да тръгнат за портата на Хел

са Огнените хора.

Нацупени устни, нацупени устни.

Всички (грак!) падат долу.

И след това сякаш човешката реч му беше коствала твърде много усилия, гарванът полетя и се премести на прозореца на балкона.

— Чу ли я какво каза?

— Да, но…

— Няма време! — прекъснал Хюи и излезе на балкона. — Огненият народ е на път. Свършекът на Световете наближава. Скоро ще трябва да направиш избор. Знаеш как да ни намериш.

Маги отвори уста да каже, че не знае как да ги намери, а и няма намерение да се опитва да го прави, но Хюи вече се беше върнал към Облика си на птица и преди тя дори да успее да потърси подходящите думи, двамата с Манди разпериха криле и бързо се превърнаха в отдалечаващи се точки в небето.