Джоан Харис
Руническа светлина (55)

3

Когато влезе с по едно захаросано „Дебело момче“ в ръцете, птиците я чакаха. Бяха два гарвана. Единият, с бели пера по главата, беше кацнал върху перваза на прозореца (по-точно вътре в стаята), чистеше перата си с клюн и наблюдаваше Маги с очи, които бяха странно златисти, с цвета на годежен пръстен.

Маги остави „Дебелите момчета“ върху нощната масичка.

— Къш! Навън! — извика тя на птиците и заплашително размаха ръце.

Гарваните не изглеждаха особено обезпокоени. По-големият вдигна глава и апатично зачеса крилото си. По-малката птица — тази с белите пера — погледна, „Дебелите момчета“ до леглото и изграка с надежда.

— Каик! Каик!

— Не си го и помисляй — заплаши го Маги. — А сега ще се махнете ли оттук и двамата?

По-голямата птица скочи на леглото.

По-малката нададе дрезгав крясък: „Грак! Каик!“.

— Махай се! — извика Маги.

— Това едва ли може да се нарече гостоприемство — каза глас до нея и когато се обърна, тя видя, че единият гарван се е превърнал в опърпан мъж с тъмни очи, облечен в черно, с много сребърни бижута по него. Той седеше с кръстосани крака на леглото и я наблюдаваше с блестяща усмивка.

— Кой си ти? — зяпна го Маги. — Какво искаш?

— Ами, няма да откажа едно бързо похапване… — Без покана той си взе от „Дебелото момче“. — Аз съм Хюи, а това е Манди, и двамата изминахме дълъг път, за да говорим с теб.

Гарванът довърши „Дебелото момче“ с почти свръхестествена бързина и хвърли другия сладкиш на другарката си, която, докато той говореше, беше приела Облика на младо момиче със сребриста ивица в косата и обица от драконов нокът на лявото ухо.

— Каик — любезно каза Манди, докато със светкавична скорост изяждаше „Дебелото момче“.

Маги я погледна с подозрение. Възможно ли беше тези две създания да са от Огнения народ? Всичко беше възможно. И в двойката имаше нещо, което й напомняше за Червения кон — това леко загатване за Хаоса, скрито зад Облик, който изглеждаше почти обикновен, особено в Края на света, разбира се, където дори и най-странните неща от Външността рядко караха някой да повдигне вежди. И двамата имаха татуировка на едната ръка — татуировка или рунически знак, Маги не беше сигурна кое точно.

Тя призова руната Бяркан и погледна към двойката с магическото зрение. Както и Слейпнир, техният Облик беше различен, когато го наблюдаваше през кръга, образуван от палеца и показалеца й — вече не беше човешки, дори не наподобяваше и птица, а беше някакъв кошмарен хибрид от двете. Черните очертания на ръцете им сега блестяха с почти непоносима светлина…

Маги бързо оформи зад гърба си Тир, руната на войната.

— Какви сте вие? Демони? Огненият народ?

Хюи се ухили и поклати глава.

— Пратеници, девойче. Просто пратеници.

— Какво искате?

— Да сключим сделка. Да стигнем до някакво споразумение.

— Какво споразумение имате предвид? — Руната Тир все още беше готова за нанасяне на удар.

Хюи й хвърли развеселен поглед.

— Девойче, ако искахме неприятности, досега щеше да си го разбрала — увери я той.

Погледът на Маги се стрелна към пиедестала, където Старецът кротуваше под покривалото. Всичко изглеждаше непокътнато. Тя си позволи да се поотпусне малко.

— И така, какво точно искате?

— Искаме помощта ти. Хугин и Мунин, на твоите услуги. Пътешественици през Деветте свята. Някогашни пратеници на самия Старец, сега нуждаещи се от изгодна служба.

— Какъв вид изгодна служба? — попита тя.

— Какъвто ти харесва, девойче. Можем да пътуваме през Смърт и през Сън. Виждаме разни неща. Знаем разни неща. Много неща.

— И мислите, че ще ви повярвам? — подозрително го изгледа Маги. — Току-що ми казахте, че работите за Стареца.

— Ох, вече не — отвърна Хюи. — Ти си Ездачът Клане, девойче. Това означава, че сега принадлежим на теб.

Очите на Маги се разшириха.

— На мен? — повтори тя.

Манди изграка.

— Искаш да кажеш, нещо като слуги или подобно?

Хюи се почеса под мишницата.

— Слуги, шпиони, стражи, разносвачи, щитоносци, ездачи, войници, доставчици на лъскави неща и, общо взето, хора за всичко. Ъхъ. Това е основната идея. И така, какво ще кажеш, а?

Манди изграка и подуши нощната масичка с надежда за останали трохи от „Дебелите момчета“. Маги установи, че й иде да се разсмее. Тези същества можеше и да са опасни със загадъчните си руни и способността си да се превръщат в птици, но преди всичко й напомняха за буйни деца на Хаоса — странно привлекателни, забавни, кипящи от необуздана енергия.

Тя оформи Бяркан за последен път. Отново видя съществата в техния Облик и отново разгледа внимателно следите им. Откри склонност към кражба, доста пакостливост, малко суетност и постоянен глад за сладко и лъскави предмети — но между тези луди цветове я нямаше нишката на злобата. Каквото и друго да възнамеряваха да сторят, гарваните не й мислеха злото.

— Как можете да ми помогнете? — най-сетне попита тя. — Можете ли да ми дадете новите руни?

Хюи поклати глава.

— Тогава можете ли да събудите Стареца?

— Съжалявам, девойче — сви рамене той.

— Тогава какво точно можете да правите?

— Можем да ти осигурим Огнения народ.

След тези думи Хюи бръкна в джоба си и извади смачкана топка розова хартия, която протегна към Маги. За момент златистите му нечовешки очи се втренчиха в нейните сиви очи. После той пусна топката хартия в отворената й длан.

— Грак — каза Манди. — Грак. Грак.

Маги разтвори смачкания лист. Видя евтина реклама на представление:

ДЖОБНИЯТ ЦИРК ПАНДЕМОНИУМ НА ЛЪКИ!

ЗВЕРОВЕ И ЧУДЕСА!

ВЪЛШЕБСТВА И ИЗРОДИ!

Тя се намръщи объркано, докато гледаше листа. Цирк? Какво, в името на Световете, означаваше това? Как можеше един пътуващ цирк да бъде свързан с Огнения народ? След това очите й се разшириха и тя разбра.

— Значи така го правят? Така ли успяват да останат незабелязани? Колко ли са се приближили? Колко време остава, докато стигнат до Края на света?

Хюи се почеса по главата и изграка:

— Стигнали са чак до Ридиан. Това е доста добра скорост, девойче. Разбира се, трябва да благодарят на Локи за това. Той е този, който винаги има план — особено ако животът му зависи от това.

— Ще стигнат ли тук навреме? — Очите на Маги все още бяха насочени към листа.

— Ъхъ, без съмнение, при тази скорост — отвърна той. — Макар че може би има начин да бъдат забавени или спрени напълно.

— Как?

Хюи сякаш се поколеба.

— Ами, шансът за това може да не е много голям… — започна той. — Но нещо дреме в Ридиан. Нещо, което, ако го събудим, може да се окаже точно решението на твоя проблем и на нашия.

— Искаш да кажеш, че спи като Червения кон? — попита Маги.

— Не съвсем. По-скоро е като капан или клопка. Мисля, че ще установиш, че е повече от достатъчно, за да се справи с такива като Огнения народ. Но… — Хюи направи пауза — ако бях на твое място, нямаше да казвам нищо на твоя приятел, нито на малкия му спътник. Всъщност изобщо нямаше да споменавал за нас. По-добре да не им споделяш, че си ни извикала.

— Да ви извикам! Та аз не съм го правила! — възрази тя.

— О, направи го — увери я той. — Ние те чухме да ни викаш през изминалите три дни. И след това отвори прозореца и ни предложи сладки.

— Не беше така — възпротиви се Маги.

— Въпреки това… — ухили се Хюи.

Маги започна да мисли трескаво, като продължаваше да гледа смачканото парче хартия. Ако Хюи беше прав и Огненият народ беше стигнал чак до границата на Северните земи, трябваше да се направи нещо. По-точно, Маги трябваше да разкаже всичко това на Адам, но тя не вярваше на неговия спътник. Шепнещият вече се беше опитал да я накара да убие сестра си. Какво щеше да стане, ако му кажеше за Огнения народ?

Тя се намръщи и отново се обърна към Хюи.

— Ти каза, че това нещо ще ги забави. Спомена, че е като капан.

— Така е, девойче — кимна Хюи.

— Сестра ми с тях ли е?

— Не.

— Кажи ми какво трябва да сторя — каза тя.

— Просто да сънуваш един малък сън — усмихна се той.

 

 

Когато Маги се събуди, птиците ги нямаше и Адам седеше край нея.

— Трябва да съм заспала — каза тя и хвърли поглед към отворения прозорец. — Съжалявам. Знам, че не биваше да го правя…

— Старецът проговори ли? — прекъсна я той и тя видя в очите му Шепнещия.

— Не е казал нито дума — поклати глава Маги.

— И нищо друго ли не се случи? — Гласът на Шепнещия беше подозрителен и сух като шепа прах от гробище.

Маги отново поклати глава и всякакво чувство за вина, че мами Адам, изчезна. Шепнещият беше твърде опасен, за да се довери на Адам сега. Кой знае какво наказание щеше да му измисли господарят му — и всичко това само защото Маги Риди не можеше да си държи устата затворена. А и какво толкова беше направила наистина! Беше открехнала прозореца с няколко сантиметра? Беше си купила две „Дебели момчета“? Беше задрямала? Беше сънувала?

Тя вдигна очи към Адам и му се усмихна с най-милата си и открита усмивка.

— Сънувах най-прекрасния сън — каза тя. — А сега, какво ще кажеш за една целувка?

И докато го придърпваше към себе си, преплела ръце зад тила му, Маги усети как в нея се надига нещо, което беше твърде могъщо, за да го изрази. Тя нямаше думи за него, но знаеше, че по-скоро би умряла, отколкото да види, че Адам страда заради нея. Помисли си, че ако всичко мине по план, Огненият народ скоро ще бъде сломен. Старецът щеше да й даде новите руни и Адам най-сетне щеше да е свободен.

А що се касаеше до гарваните на Один…

Маги бръкна в джоба си и напипа там смачканата розова хартия. Каза си, че веднага щом може, ще я хвърли в огъня. Не беше останала никаква следа от двете птици — нито зрънце захар, ни помен, нито дори трошица от „Дебелите момчета“, която да издава, че са били тук. Може би просто ги беше сънувала и всичко това беше някакъв делириум, предизвикан от преяждане с „Дебели момчета“.

Маги си помисли, че във всеки случай сега всичко това беше свършило.

Адам нямаше нужда да научава.