Джоан Харис
Руническа светлина (71)

3

Светлините в таванския апартамент намаляха едва късно след полунощ. На някого му беше трудно да заспи, а Перт не искаше да направи своя ход, преди да е сигурен, че никой няма да го наблюдава. На покрива беше студено и дори и кожената му туника не беше достатъчна, за да го предпази от студа. Перт потрепери — пръстите го боляха и той ги завря под мишниците си.

За момента планът му беше доста прост. Веднага щом Маги и младият й мъж заспяха, той щеше да се покатери до апартамента. Щеше да използва въже и кука, за да се качи на балкона, после тихо да отвори прозореца, да се промъкне до пиедестала, да пъхне Стареца в торбата, метната на гърба му, и да се измъкне по същия път, по който беше дошъл.

Но според Перт да открадне Стареца, без да го заловят, беше само първият етап. Втората и доста по-опасна част беше да се избяга от Мади. Изглежда, че най-подходящият път беше по покривите, макар че той не беше сигурен с колко време ще разполага, преди тя да стане нетърпелива и да осъзнае, че е измамена.

Най-накрая светлините угаснаха. Той изчака още час. След това се покатери на балкона, отвори прозореца (беше затворен, но Перт си беше взел инструментите) и влезе безшумно в стаята. Нужно му беше известно време, за да свикнат очите му с тъмнината. Луната отвън беше пълна. От широкото легло с балдахин се разнасяше равномерно дишане. Той пристъпи една крачка напред към пиедестала, където беше видял топката синя светлина…

И застина на място. До леглото стоеше фигура в бяло. Момиче с остригана коса и големи черни очи, което държеше в дланта си огън.

Първата му мисъл беше удивление колко много момичето прилича на Мади. Разбира се, той знаеше, че са сестри, но въпреки това се оказа неподготвен. Като се изключеше късо подстриганата й коса, тя изглеждаше точно като Мади — същата упорита уста, същото живо лице, същото съсредоточено изражение…

Тя запокити пламтящото нещо към Перт, който се хвърли на пода. Оръжието — той реши, че е някаква мисловна мълния — мина над главата му и се удари в стената. Последва трясък, придружен от проблясък. Перт скочи към пиедестала и оформи Ир, за да се предпази. Ръката му вече докосваше нещото, което Мади наричаше Стареца, когато нещо го удари в гърба с невероятна, зашеметяваща сила и той се строполи, а пред очите му заиграха звезди.

Старецът падна заедно с него, за малко не смаза черепа му, докато се сгромолясваше на пода. Отскочи от рамото му, изтъркаля се до него и спря.

Перт изруга и се сви от болка. Върху ръката му руната Перт светна в зловещо розово-червено. Той видя момичето да стои над него. Едната й ръка беше протегната и държеше сиянието, а с другата беше притиснала корема си.

— Угаси я — заповяда момичето.

Очите на Перт се стрелнаха към руната в ръката й. Беше Хагал, Унищожителят. Нямаше време да призове защитно сияние. Ако го удареше, беше свършен. Разбира се, това се отнасяше и за момичето — ако сега изстреляше мисловна мълния, нямаше да има време да се защити. Сиянието му може би щеше да я събори, но нейното вероятно щеше да го унищожи.

Въпросът беше дали тя знае това.

Той стана много бавно, като продължаваше да държи руната в ръката си. Перт и Хагал се изправиха една срещу друга като чукове.

— Угаси сиянието си — нареди момичето.

— Защо ти не угасиш твоето? — попита Перт.

— Защото това е Хагал, Унищожителят — отвърна тя. — Ако реша да те ударя с него, няма да ти се размине само с главоболие.

— Е, това е Перт — язвително натърти Перт с доста по-голяма увереност, отколкото в действителност изпитваше. — Перт, ъъъ, Всемогъщият. И ако те ударя с него…

Маги изглеждаше скептично настроена.

— Е? — подкани го тя.

— Ами, няма да е красива гледка — отвърна Перт и започна да се отдръпва към прозореца.

Очите на Маги проблеснаха. Ръката върху корема й се премести надолу, сякаш за да го защити.

— Много приличаш на сестра си — отбеляза Перт.

— Да, казвали са ми го и преди — увери го Маги. — Тя ли те изпрати тук?

Перт кимна.

— За да ме убиеш?

— Не.

Тя го погледна през руната Бяркан. Дълго време не каза нищо. Бяркан озари лицето й с ясна синя светлина, а в ръката й руната Хагал сияеше със смъртоносен сребрист блясък. Накрая тя прогони руните и насочи златисто сивите си очи към Перт.

— Върни се при сестра ми — рече тя — и й кажи, че няма да участвам във войната. Кажи й, че когато дойде Бедствието, ще са с един Ездач по-малко.

— Пускаш ме да си вървя? — попита Перт.

Маги кимна.

— Просто така?

— Да не би да предпочиташ преди това малко да те ступам? — мрачно се усмихна тя.

— Ъъъ, не особено — отвърна Перт.

— Тогава просто отнеси съобщението — каза тя. — И ако някога те видя отново, ще те убия. Разбра ли ме?

Перт си помисли, че това сигурно е някаква клопка. Момичето вероятно беше схванало, че той блъфира. Рамото му все още беше безчувствено от удара, който беше получил. Той предположи, че му е останало сияние за един удар, след което щеше да е в ръцете й. И въпреки това тя беше решила да го пусне…

— Защо? — попита той.

Маги сякаш се канеше да отговори, когато от леглото с балдахин се разнесе звук. Тя трепна. Перт призова сиянието си. Адам най-сетне се беше събудил.

— Какво става? — попита той.

Перт се обърна, за да побегне.

— Маги, спри го! Ще се измъкне!

Кракът на Перт закачи главата на Стареца. Той бързо се наведе и я взе…

В този момент Адам грабна първото нещо, което му попадна подръка (което по ирония на съдбата се оказа сребърен свещник), и го запокити с все сила по неканения гост. Удари Перт отстрани по главата. Ударът беше кос, но болезнен. Перт се олюля и инстинктивно изстреля мисловната си мълния в стената.

В стаята избухна руническа светлина. През пелената на болката Перт разпозна красивия млад мъж от пазара. Той запрати нова мисловна мълния — инстинктът му надделя над страха — и в спалнята се разпиля рояк червени искри, подобни на фишеци.

Адам вдигна ръка, за да предпази лицето си. Маги призова Ир, за да защити и двама им. А Перт пъхна Стареца в торбата, метната през рамото му, затвори очи и с всички сили се затича към малкия балкон.

Не използва въжето, а просто се хвърли в нощта, размахвайки ръце и крака. От паветата долу го деляха двеста стъпки, а нямаше за какво друго да се хване, освен за лунната светлина.

Но Перт не падна. Дузина стъпки по-надолу той се хвана за едно стърчащо парче от водосточната тръба и въпреки болката в раменете и гърба си успя да се издърпа върху обточената с олово тръба, оттам скочи върху заострен покрив, след това се спусна по наклона, заобиколи няколко комина и прекоси покривите като котка. Докато бягаше, Старецът в торбата отскачаше от хълбока му. Накрая не можеше да тича повече, спусна се по един улук до малка улица, минаваща покрай отводнителен канал.

Там той спря, за да си поеме дъх. Помисли си, че му се е разминало на косъм. Ако знаеше как това момиче хвърля сияние, навярно щеше да си помисли добре, преди да се вмъкне вътре. Каза си, че просто е извадил късмет. Беше се измъкнал само с някоя и друга синина, беше успял да открадне Стареца и едновременно с това да избяга от Мади.

Беше доста доволен от себе си и почти беше решил да отпразнува случая в някоя кръчма в района, когато един глас зад гърба му извика:

— Спри в името на закона!

В следващия момент върху рамото му се стовари нечия ръка.

Перт замръзна. Сиянието му беше напълно изчерпано. Нямаше сили да бяга или да се бие. Обърна се. В уличката стояха двама служители на закона с тежки тояги. Третият, сложил ръка върху рамото на Перт, гледаше с подозрение торбата. Дали го бяха видели на покрива? Ако беше така, значи беше загазил. Ако ли не (а това изглеждаше по-вероятно), то може би нямаше от какво да се безпокои. Насили се да се усмихне.

— Пристави, как мога да ви помогна?

Служителят на закона, който беше най-близо до него, изръмжа:

— Какво има в торбата?

— Какво? Това ли? — попита Перт.

Той отвори торбата, в която беше скрит Старецът, като внимаваше да не прави твърде резки движения. Някои служители на закона бяха известни с това, че твърде ревностно използват бухалките си, и Перт нямаше намерение да им дава и най-малкия повод да си послужат с тях. Старецът в торбата изглеждаше просто като парче скала — може би като вулканично стъкло или блокче шлака.

Служителите на закона го огледаха внимателно и на лицата им беше изписано едно и също подозрително изражение.

— Какво е това? — най-сетне попита единият.

Перт си придаде обиден вид.

— Това е скулптура. Не виждате ли? Каменна глава. Искам да кажа, не е довършена, но със сигурност можете да забележите художественото майсторство. Благородното изражение. Високомерието във веждите. Мъдростта, криеща се в грубо оформения нос…

— А това? — Приставът посочи инструментите, които Перт беше взел със себе си — нож за рязане на стъкло, сгъваем лост за влизане с взлом, малък чук за разбиване.

— Това са инструментите на моя занаят — отвърна Перт. — Не виждате ли, че съм скулптор?

Каза това толкова засегнато, че служителите на закона се хванаха. Тримата пристави погледнаха тържествено каменната Глава и признаха, че да, в нея наистина има нещо, и Перт може да си върви.

И тогава, точно когато се готвеха да си тръгнат, единият от служителите на закона — по-възрастен мъж със студени сини очи, надничащи изпод шапката — сведе поглед и застина. Перт беше навил ръкавите на връхната си дреха, докато се вмъкваше в таванския апартамент. Сега на сребристата лунна светлина руническият знак се виждаше ясно върху кожата му, сякаш беше мастилено петно.

— Какво е това? — попита приставът.

— Това е татуировка от Външността — отвърна Перт.

— Прилича ми на клеймо — възрази служителят на закона, — робско клеймо, което е било променено.

Перт усещаше как положението му бързо се влошава. Приставите, вече и без това подозрително настроени, бяха открили руническия му знак. Всеки момент някой от тях щеше да предложи да ги придружи до участъка…

Той се обърна, за да побегне. Това му се стори най-добрият план. Може би дори щеше да го осъществи, без Стареца и торбата. Но ръката на пристава хвана ремъка на торбата и за секундата, която беше нужна на Перт, за да се освободи, останалите двама служители на закона вече се бяха приближили. Преди Перт да успее да призове сиянието си или дори да измисли правдоподобна лъжа, една от онези бухалки го удари по главата. След секунди ръцете му бяха оковани в белезници и той и съдържанието на торбата бяха на път за участъка.

Десет минути по-късно, лишен от инструментите си и всичко друго, което би му помогнало да избяга, Перт седеше в килия под участъка при Портата на „Свети гроб“. Главата го болеше, ръцете му бяха оковани. През вратата в пода, водеща към килията — тъмна дупка без прозорци — арестувалият го пристав му четеше правата, както са описани в Книгата на закона.

Разбира се, както изтъкна той, ако Перт наистина беше беглец — факт, който със сигурност щеше да излезе наяве по време на разпита — той така или иначе нямаше права и (освен ако го поискаше господарят му) щеше да свърши в мините, в галерите или (което беше по-вероятно) на бесилката, където без съмнение му беше мястото.

Перт не отвърна нищо. Беше разбрал, че при тези обстоятелства мълчанието винаги е най-добрият отговор. Досега беше отказвал да каже на приставите каквото и да било (включително и името си), което може би щеше да му спечели един ден отсрочка, преди гигантската машина на закона да го смачка с всичка сила. Надяваше се дотогава да е измислил някакъв план. Не за пръв път беше затворен в килия и много добре разбираше, че се налага да действа бавно и предпазливо.

— Да не си загуби езика, а, боклук долен? — злобно попита служителят на закона. — Ще имаш късмет, ако загубиш само това, когато Съдът приключи с теб.

Перт продължаваше да мълчи.

— Сигурен ли си, че не искаш да ни кажеш името си? Със сигурност ще го измъкнем от теб, така че можеш просто да ни спестиш труда.

Перт се престори на задрямал.

— Добре тогава — рече приставът, — но ако искаш да ядеш, да пиеш или да се завиеш с одеяло — а те предупреждавам, че тук, долу, става студено — ще трябва да ни кажеш името си.

Перт отново не каза нищо.

Раздразнен от мълчанието на затворника си, служителят на закона завърши речта си, като хвърли някакъв тежък предмет през вратата в пода. Той за малко не удари Перт, макар че явно това беше целта, но младият мъж го видя навреме и отскочи встрани, а нещото се удари в пода с глух звук.

В тъмнината беше трудно да се определи какъв точно е предметът. Но преди да захлопне вратата, приставът направи хаплива забележка, която разбули загадката.

— О, и между другото — рече той, — ето ти скъпоценната скулптура.