Джоан Харис
Руническа светлина (66)

5

Добрата книга все още лежеше на мястото до леглото, където Маги я беше оставила. С двойно превъртане на златния ключ Затворените книги бяха разкрити. Старецът стоеше в гробно мълчание върху своя пиедестал, но искрата съзнание, която Маги беше зърнала по-рано през руната Бяркан, оставаше като проблясък на притворено око.

Знаеше, че Один е буден и наблюдава всяко нейно движение.

Отвори Книга Възвания, проследи с пръст текста, избра съответната кантика и прочете на глас ритуалните думи:

Именувам те Один, син на Бор.

Именувам те Грим, Ган-глари…

Думите вече й бяха почти познати като на песен, която често пее. Този път тя не се запъна и не произнесе погрешно тайните имена. Върху врата й руната Ак засвети със сребристобял блясък.

— Маги? Какво правиш?

Гласът на Стареца беше измамно благ в съзнанието й. Маги не му обърна внимание. Вместо това се съсредоточи върху думите и накара руните да пламтят като разтопена стомана, докато ги въртеше в люлка от светлина.

— Маги, Не трябва да правиш това.

Маги не обърна внимание на увещаващия я глас и се подготви за контраатака — Старецът със сигурност щеше да опита нещо, щом като разбере намеренията й.

Именувам те Иалк и Хертейт.

Именувам те Вакр и Варма Тир.

Именувам те Баща на гарваните.

Именувам те едноокия Скитник…

Заболя я главата. Започна да вижда двойно, после тройно и всичко наоколо заплува. Светлина в сърцевината на парчето скала заблестя като разтопено стъкло.

— Моля те, боли — изстена Старецът.

— Съжалявам — безмълвно отвърна Маги. — Нямам избор. Това трябва да бъде направено. Именувам те Баща на Безпорядъка…

— Маги! Моля те!

Сега люлката от руни беше толкова ярка, че Маги едва успяваше да задържи поглед върху нея. Болката в главата й ставаше все по-силна, като шапка, която стяга черепа й.

— Спри! — изкрещя на глас Маги и дръпна люлката от руническа светлина с цялото си сияние, сякаш бе верига, с която е вързано зло куче. — Има ли име, питомно е…

Гласът в главата нададе вой на болка:

— Милост!

Но това беше чувство, което Маги вече не можеше да си позволи. Тя вдигна поглед от Добрата книга и съсредоточи цялото си сияние върху Главата.

— Така те именувам и те подчинявам на волята си.

Най-сетне борбата приключи.

Маги се обърна към Стареца в неговата мрежа от руническа светлина.

— Съжалявам, че трябваше да направя това — каза, — но времето изтича. Знаеш какво искам. Руните от Новото писмо…

Затворникът въздъхна мислено.

— Можеше просто да ме попиташ — рече й. — Вместо да ме подлагаш на всички тези неприятни преживявания.

— Да бе. Сякаш щеше да ми кажеш…

— Разбира се, че щях — отвърна Генералът. — Новото писмо е твое по рождение. Както и името ти — истинското ти име — то притежава забележителна сила. Трябва да си сигурна, че няма да го подариш необмислено, на когото и да е.

— Какво искаш да кажеш с това „да го подаря“?

— О, съвсем скоро ще разбереш. Не е нужно да съм оракул, за да знам какво ще е следващото нещо, което Шепнещият ще поиска.

— Какво е то? — попита Маги.

— Ще ти заповяда да ме убиеш, разбира се.

— Не бих направила това… — запротестира Маги.

— О, но ще го сториш — увери я Старецът. — Ще го направиш, защото няма да имаш избор. Дори мога да ти покажа руните, които ще използваш, за да ме изпратиш във вечността.

— Руните — повтори тя.

— Да, Маги. Руните.

И най-сетне те се появиха. Руните. Новите руни на По-новото писмо, всяка в своя цвят, като вимпели, веещи се на вятъра.

Аеск и Ак, Ех и Еа, Етел и Перт, Даег, Уин и Яр. Цветовете им се носеха покрай нея толкова бързо, че Маги едва успяваше да различи имената им. Но тя разбираше, че това е без значение. Вече знаеше как да ги използва. И знаеше, че може да ги призове по всяко време и да ги подчини на своите цели.

— Девет руни. Това ли е всичко?

— Не, има още една — отвърна Старецът. — Една последна и най-важна руна — онази, която ще промени вида на Световете…

— Коя е тя? Покажи ми я! — настоя тя.

— Търпение, Маги, търпение. Ти вече притежаваш десетата руна. Макар че все още не знаеш това…

— Как? Къде? — зачуди се Маги.

— Не бъди толкова нетърпелива, момиче — каза Старецът със сухия си глас. — Ако ще ме убиваш, поне ме остави да изрека онова, което искам. Един човек може да посади фиданка поради различни причини. Може би обича дърветата… Може да се нуждае от подслон. Или може би скоро ще му трябват дърва за горене. Затова посявай семената си внимателно. От всеки Жълъд може да поникне Дъб.

— Какво трябва да означава всичко това? — попита Маги, когато Старецът замлъкна.

— Ще разбереш — отговори Старецът. — Казвам каквото трябва и не мога да мълча.

— Но кой е човекът, за когото ми разказа?

— Казвам каквото трябва и не мога да мълча.

— Той някой, когото познавам, ли е? — упорстваше тя.

— Казвам каквото…

— Наистина искам да престанеш да повтаряш това! — Маги погледна ръцете си. — Моля те. Кажи ми каквото имаш да казваш.

Старецът замълча за момент и светлината в каменната Глава проблесна доволно.

— Маги — тихо подхвана той, — търсих те цяла вечност. Отне ми повече време, отколкото мислех, но повярвай ми, никога не съм те забравял. Нито за миг. През цялото това време се опитвах да открия възможност да те отведа у дома, при твоя народ.

— Моят народ? — попита Маги и вдигна поглед. — Огненият народ изби моя народ.

— Не — възрази гласът на Стареца в съзнанието й. — Безименният изби твоя народ. Съществото, което наричаш Магистъра и което Адам нарича Шепнещия, уби всички тях с едно-единствено Слово…

— Това е било Блаженството — възпротиви се Маги.

— Нямаше никакво Блаженство — настоя Старецът. — Само армия от десет хиляди души, изпратени да унищожат Аезир. В онзи ден сестра ти спаси Световете. Но сега Шепнещият има теб — Ездачът, чието име е Клане — и възнамерява да унищожи боговете и да завладее Асгард…

— Лъжеш!

— Не мога. Аз съм Оракул.

Маги седеше мълчаливо и наблюдаваше през руната Бяркан. През нея от Стареца бликаше светлина, но тя не откриваше никаква нишка на измама, нито проблясване на лъжа.

Безименният беше убил родителите й.

Шепнещият беше врагът.

За момент Маги се почувства така, сякаш целият й живот се разпада. Орденът, Добрата книга, Бедствието, всички неизменни истини, в които беше научена да вярва — внезапно започна да й се струва, че нито едно от тези неща не е точно такова, за каквото го е мислила. Чувстваше се така, сякаш някой й е казал, че Деветте свята не са разположени върху клоните на Световното дърво, както винаги беше вярвала, а по някакъв начин се носят в небето, увиснали единствено върху магия. Беше ужасяващо. Нямаше смисъл и все пак тя разбираше, че е истина.

Шепнещият беше предизвикал Блаженството. Нещото, което обитаваше Адам, беше опасно, отмъстително същество, заклело се да разруши Огнения народ. Сестрата, която никога не беше познавала, бе предизвикала Свършека на Световете и междувременно беше спасила боговете. И сега Старецът, нейният дядо, искаше и тя да направи същото — да язди в битката заедно с тях и да им помогне да си върнат загубеното кралство…

— Ами Адам? — най-сетне попита тя.

— Какво за него? — рече Старецът.

— Шепнещият каза, че ще го убиеш. Че Аезир никога няма да се съгласят да ме видят омъжена за син на хората. Вярно ли е това? Наистина ли искаш да го убиеш?

Старецът проблесна в огнената си мрежа.

— Защо да искам да го убия? — отвърна той. — Маги, аз съм Оракул. Тази сватба няма да се състои, независимо колко много я искаш…

Маги се канеше да го прекъсне, но Старецът продължи:

— Адам не е наш проблем. От друга страна, неговият спътник е нашият враг. Ако ги разделим, Адам не ни касае повече.

Маги се опитваше да проумее какво й казва Старецът. Аезир не искаха да убият Адам. И въпреки това сватбата нямаше да се състои. Тя се запита защо това е така? Защо трябва да е така, ако Адам е в безопасност?

Нетърпеливо се хвана за мисълта, която беше на първо място в съзнанието й.

— Тогава ще се закълнеш ли, че няма да го нараниш? В мига, в който Шепнещият го освободи?

— Разбира се, че ще го сторя.

— В истинското си име?

— Заклевам се в истинското си име.

Маги въздъхна. Тя знаеше достатъчно, за да е наясно, че тази клетва е обвързваща.

— Разбира се, ако ме убиеш, това споразумение отпада — небрежно продължи Старецът. — Всъщност е повече от вероятно останалите да започнат да преследват и двама ви, особено сестра ти. Между другото, ти много приличаш на нея. Толкова е жалко, че сте отраснали разделени…

В този миг през съзнанието й премина поредица от картини като карти от тестето на гадателка. Те бяха на лица и места, които й бяха почти познати…

Малко момиче с дълга рошава коса, седящо върху чатала на дърво. Същото момиче — сега по-голямо — което запраща руна по момче със зли очи и мокро петно върху панталоните. Момиче върху склона на някакъв хълм и мъж с торба, който седи до нея и пуши лула. Същото момиче, пораснало, намиращо се под земята и гледащо към огнен кладенец, където топка от разтопено стъкло подскача нагоре-надолу като плувка на въдица. Отново същото момиче насред равнина, простираща се сякаш до безкрайността…

Накрая, някъде в заобикалящия я град, един мъж с наметало и пак това момиче, които наблюдават през руната Бяркан.

— Тя тук ли е? — попита Маги. — Сестра ми тук ли е, в Края на света? Тя ли е проследила Адам до тук? Ами Огненият народ? Къде са те сега? Колко далеч са? Как са се измъкнали от Ридиан? И могат ли да стигнат до „Свети гроб“ навреме, за да спрат сватбата?

Старецът въздъхна.

— Говоря каквото трябва, ала-бала и тъй нататък… Предполагам, че вече си научила какво следва…

— Но какво ще стане със сватбата?

Один въздъхна отново.

— Моля те, Маги. Опитай се да се съсредоточиш. Заложено е повече от една сватбена торта. Заради това Светове могат да се издигнат или да паднат, а дори и най-добре направените планове могат да се превърнат в нещо толкова дребно като целувката на влюбен.

След тези думи Старецът замлъкна отново и Маги Риди отвори очи.

— Какво ти каза? — попита Адам, който, разбира се, беше чул само едната половина от разговора на Маги. — Даде ли ти Новото писмо? Какво ти каза за мен?

Маги поклати глава, все още зашеметена.

— Е? — нетърпеливо я подкани Адам.

Маги го погледна в очите и видя, че там гори Шепнещият.

— Първо, имахме сделка — подхвана тя. — Трябваше да пуснеш Адам да си върви.

— Така и ще направя — увери я Шепнещият. — Да не мислиш, че ще наруша думата си? Но ти трябва да изиграеш своята роля във всичко това. След това момчето е свободно да си върви.

— Какво искаш да кажеш? Каква роля? — попита тя.

Шепнещият изпусна театрална въздишка.

— Постоянно задаваш въпроси — каза той. — Много добре. Позволи ми да обясня. В Сън нямам нужда от тяло. Но съзнанието ми в Средните земи се нуждае от физическо присъствие. Досега за тази цел използвах младия си приятел. Но се опасявам, че докато не успея да се преместя в подходящ гостоприемник, ще трябва да се налагам над свободната му воля още известно време.

Маги се замисли над думите му.

— Подходящ гостоприемник? — повтори тя.

Шепнещият сви раменете на Адам.

— Разбира се — отвърна той. — Нали не мислиш, че искам да остана в капана на това жалко тяло? Имам нужда от нещо по-трайно.

Той посочи каменната Глава. Сега сиянието й отново беше помръкнало и единствено през Бяркан тя можеше да види мрежата от руни, оплетена около нея. Фактът, че изобщо нещо може да живее там, вътре, бе достатъчно труден за приемане, но че Магистърът на Адам би избрал да се настани в него, изглеждаше почти немислимо.

— Ще влезеш в това? — не повярва Маги.

— Не, Маги, не в това. Но в нещо със сияние. — Очите на Адам проблеснаха. — Нещо приятно, може би с руни…

— Като например? — поинтересува се Маги.

— Просто остави това на мен. Достатъчно е да кажа, че до неделя вечерта и ти, и аз ще имаме онова, което искаме.

— Но… какво ще стане със Стареца?

Адам отново сви рамене от името на Шепнещия.

— Сега, когато имаш новите руни, той повече не ни е нужен. Щом станеш готова, просто изречи словото и го изпрати в Хел, където му е мястото.

— Искаш да кажеш да го убия? — попита Маги.

— Ами да, разбира се — отвърна Шепнещият. — Това е Один, Генералът на Аезир. Нашият най-голям и опасен враг. Какво друго мислеше, че ще направим? Да го изпратим да си легне с чаша мляко?

Сега Маги видя в какъв капан е попаднала и вътрешно прокле Стареца. Дали той знаеше, че това ще се случи? Разбира се. Възможно ли бе да го е планирал така? Това също изглеждаше вероятно. Той беше Один, синът на Бор. Неговата непочтеност беше легендарна. Один, чиито планове бяха неразгадаеми, който дори когато беше най-слаб, когато беше затворник, лишен от тяло, знаеше как да измъчва съзнанието на своята жертва.

Маги си каза, че трябва да печели време. Трябваше да намери изход. Да убие Стареца беше немислимо — поне не и докато не намереше начин да защити Адам от отмъщението на Аезир. Но да не се подчини на Шепнещия също беше немислимо. Адам все още беше под негова власт, Магистърът можеше да разкъса съзнанието му…

— Какво има, Маги?

Гласът на Шепнещия я стресна от неприятните мисли, в което беше потънала.

— Старецът ме предупреди, че ще направиш това. Каза, че веднага щом се сдобиеш с руните, ще ми заповядаш да го убия.

— Това ли каза? — подкупващо попита Шепнещият. — А… каза ли ти нещо друго?

Маги леко сви рамене. Надяваше се, че жестът й изглежда по-скоро раздразнително, отколкото гузно. Знаеше, че трябва много да внимава какво казва на Шепнещия. Ако му кажеше твърде малко, кой знае как щеше да навреди на Адам, преди тя да го усмири. Ако пък му кажеше твърде много, това означаваше да му позволи да контролира положението.

Помисли си, че наистина трябва да бъде предпазлива.

— Е, момиче, какво чакаш? — нетърпеливо я подкани Шепнещият. — В неделя се омъжваш. Така че дай ми каквото искам, а именно руните, и аз ще ти дам Адам, Разбрахме ли се?

— Не и докато не освободиш Адам — упорито поклати глава Маги.

За момент настъпи тишина. Маги можеше да усети как Шепнещият се бори с гнева си. Всеки момент яростта на съществото щеше да избухне и от това щеше да пострада Адам.

Но когато накрая той заговори отново, гласът му беше спокоен, а цветовете му издаваха, че е сломен.

— Маги, защо не ми вярваш? — попита той. — Преди седмица беше на моя страна. Вярваше на мен и на Ордена. Преди седмица нямаше търпение да пролееш малко демонска кръв. Какво ти каза той, че така да промени мнението ти?

— Той не е променил мнението ми! — възрази тя.

— Тогава какво ти каза? — настоя Шепнещият.

Маги погледна Адам в очите. Тя не искаше да крие истината от него, но това беше за негово добро. Ако спътникът му заподозреше, че е размислила…

— Изрече пророчество — отвърна тя. — Каза, че трябва да избера между хората и семейството си. И аз направих своя избор. Ако Огненият народ се появи тук в неделя, ще се бия. Но няма да позволя Адам да бъде пожертван. Искам да ми дадеш дума, че той ще е в безопасност. Ще се оженим в катедралата в осем и тогава — само тогава — ще ти дам руните и ще пратя Стареца в небитието.

Адам дълго време мълча.

— В неделя — повтори той.

— В осем — кимна тя.

— Заклеваш ли се? И тогава ще ми дадеш Новото писмо?

— Кълна се в истинското си име.

За момент Маги почувства почти плашещата сила на задоволството на Шепнещия.

— Много добре — най-сетне каза той. — Щом така искаш. Добре.

И пред погледа на Маги присъствието му се отдръпна, като остави Адам да стои сам. Той изглеждаше блед, но беше себе си.

Тя му се усмихна с усмивка, която се стори на Адам почти смразяваща с нежността си.

— Направих го — заяви му тя. — Ти ще си в безопасност. И никой няма да попречи на сватбата ни.

След това тя се обърна към леглото и взе парчето жълта коприна. Уви я около отрязаната си коса и гънките й уловиха лъчите на късното слънце, преобразявайки я. Беше красива, Обликът й беше на богиня, а очите й искряха като слънцето…

Разбира се, Адам си помисли, че любовта и подходящото осветление могат да направят красавица дори от най-обикновеното момиче. Въпреки това той усети внезапен прилив на безпокойство. Маги толкова приличаше на сестра си от онзи ужасен ден на брега на Хел. Красива и опасна, като създание, дошло от свръхестествен сън.

„Още един ден“ — каза си той. Само още един ден и щеше да е свободен.

Тази мисъл беше толкова приятна, че Адам почувства нещо, почти наподобяващо привързаността, която човек би изпитал към бездомно куче, неочаквано оказало се доста полезен ловец на мишки.

— Маги — подзе той, — ти ще бъдеш най-красивата булка в Края на света!

И след това я целуна и Маги забрави всичко, освен лицето на Адам — устните на Адам, гласа на Адам, очите на Адам — докато долу на улицата сестра й я търсеше през руната, а Старецът доволно дремеше и таеше в себе си сънища за Асгард.