Джоан Харис
Руническа светлина (74)

6

Предишния път, когато Маги беше яздила Червения кон през Сън, Шепнещият бе насочвал стъпките й. Този път беше различно. Този път Маги сама контролираше нещата. Сънищата вече не я плашеха. Тя бе разбрала, че дори Сън е просто поредният Свят, който да изучава — Свят, в който тя е достатъчно могъща, за да предизвика дори самите богове.

Докато Мади чакаше Перт в уличката зад таванския апартамент, Маги вече правеше планове. Когато стана готова да тръгне, луната вече се беше спуснала под градските покриви и първите слаби сияния, предшестващи зората, започнаха да се появяват на хоризонта.

Маги пристегна бергата на мястото й и слезе в конюшнята, където Червеният кон на Последните дни кротко си хрупаше от чувал с овес.

При приближаването й той вдигна поглед и изпръхтя.

Хугин и Мунин кръжаха в Облика си над конюшните.

Иронията беше, че точно птиците бяха дали на Маги тази идея. Идеята за план, който и Шепнещият, и Старецът биха отхвърлили като невъзможен — план, който би решил всичките й проблеми, колкото и противоречиви да бяха те, така че само с един ход войната да бъде спряна, кръвопролитието — избегнато, Адам — освободен, а детето им — родено в един мирен свят.

Ридиан беше грешка. Огненият народ някак беше успял да избяга. Но Маги си каза, че този път няма да има грешка. Този път дори Хитрецът нямаше да види капана, който се затваря около него — поне не и докато не стане твърде късно. Този път нямаше да има бягство, объркване и милост.

До нея спътникът на Адам показваше признаци на безпокойство.

— Искам да ми кажеш какво става! — оплака се той с гласа на Адам.

Маги се усмихна нежно на Адам.

— Довери ми се. Знам какво правя — увери го тя. — Пази се. Ще се върна веднага, щом мога.

— Но аз ще дойда с теб… — запротестира Шепнещият.

— Не, не и този път — отвърна Маги и потегли със заклинанието Ос, без да обръща внимание на недоволството на Шепнещия, който напразно се опита да влезе в съзнанието й.

Тя отново насочи вниманието си към птиците, които кръжаха и грачеха над главата й. Бяха й казали, че й принадлежат. Но дали наистина щяха да изпълняват заповедите й?

Грак.

Докато се издигаше в Облика си, за да се присъедини към течението на реката Сън, тя откри, че ги чува слабо в дълбините на съзнанието си.

„Разбира се, че ще направим каквото ни кажеш, девойче.“

„Ти си Ездачът Клане“

— Тогава отведете ме при Огнения народ! — нареди Маги и двамата със Слейпнир полетяха над улиците на града като Огъня на Свети гроб и изчезнаха в ранната мъгла, която се издигаше над пътя към Края на света.

Настигнаха Огнения народ на около тридесет мили от града. Цветовете им се процеждаха през мъглата и пламтяха на фона на розовото небе. Дълго време Маги не правеше нищо друго, освен да наблюдава как Джобният цирк пандемониум на Лъки се приближава по пътя към Края на света. Трите малки боядисани в червено фургона се движеха с постоянна скорост. Колоната завършваше с три вълка, а един ястреб с остър поглед следеше пътя.

Тя вече знаеше, че това е техният Страж. Първото нещо, което трябваше да стори, бе да се скрие от пронизващия му взор. Каза си, че мъглата би свършила работа, ако беше по-гъста…

Прошепна заклинанието Иса.

От облаците сякаш се спусна студ. Тънката ярка позлата на хоризонта се превърна в матовосиво. Ястребът, изглежда, усети промяната във въздуха и се спусна върху един от фургоните, където отново прие Облика на Хеймдал, сгушен под вълча кожа.

Сега Маги оформи руната Бяркан и погледна към неприятеля през лещата й. Помисли си, че вече са толкова близо. Дори по-близо, отколкото се опасяваше. Как бяха успели да стигнат дотук навреме? Какво ли знаеха вече?

— Дано това да свърши работа — рече тя — или ще стигнат до града преди падането на нощта.

— Това е единственият начин — изграка Хюи.

Маги отново погледна към Огнения народ през руната Бяркан. Сега те изглеждаха толкова безобидни и безпомощни с малките си фургони. От една от каруците тя чу да се разнася веселият звук на китарата на Браги — поредица от ведри тонове в сивотата. Налегна я внезапна тъга и изпита мимолетно желание да се присъедини към групата въпреки разногласията, които усещаше, че царят в нея…

Не, отношението й не се беше променило. Тя продължаваше да отхвърля потеклото си с всяка капка на демонската си кръв, но нещо в нея скърбеше за избора, който бе направила — между семейството, което създаде с Адам, и онова, което никога не беше познавала.

Маги Риди си каза, че никой не избира семейството си. Нейното се бе оказало съвсем порочно — гнездо на крадци и убийци. Беше прочела всичко за тях в своите книги. Знаеше за техните престъпления и предателства.

„Ето ги най-сетне“ — помисли си тя. Бяха изцяло в нейна власт. Щеше да е лесно да ги стъпче, да ги стъпче на парчета, ала въпреки това тя не можеше да го направи.

В края на краищата сега тя беше майка. Една майка не трябваше да е убийца. И как щеше да обясни на сина си, че е убила техния народ, докато са спели?

И въпреки това, когато стигнеха до градските порти…

Нацупени устни, нацупени устни. Всички падат долу. Маги знаеше какво означава това. Апокалипсис, Свършекът на Световете, второто Бедствие — всички неща, които някога беше желала, но които сега отхвърляше с цялото си сърце. Ездачът, чието име беше Клане, не искаше нищо повече от това да види как детето й се ражда в един мирен свят и да живее спокойно със съпруга си, далеч от шума на Вселенския град.

На пръв поглед изглеждаше невъзможно. Съдбата на Ездача Клане бе да започне да язди веднага, щом Огненият народ влезеше през портите. Но ако обединеше силите си с боговете, Шепнещият щеше да убие Адам. А ако се изправеше срещу тях, щеше да бъде принудена да унищожи Стареца, след което Аезир щяха да си отмъстят и отново Адам щеше да се превърне в тяхна мишена.

Тя не беше забравила видението, което Старецът й бе показал — картината, в която тя е с дете и носи черната берга на вдовица. Какъвто и да беше изборът на Маги, това щеше да постави Адам на огнената линия…

Освен ако боговете никога не стигнеха до тези порти…

И сега най-сетне благодарение на тези птици и техните стихчета Маги имаше план, който бе толкова прост, че тя се чудеше как не се е сетила за него по-рано. Почти не й се налагаше да прави нищо. Само поредица от няколко сияния и Адам и детето им щяха да са в безопасност.

Маги прошепна заклинанието Раедо — Рейд кведа росом ваеста и оформи руната с лявата си ръка.

Виж как се Люлката люлей

високо над града.

Под нея през местността се разгъна призрачна нишка.

Народът Огнен слиза

бебето да донесе.

Маги отново прошепна заклинание — този път версия на Бяркан — и направи знака с пръстите си. Мъглата започна да се сгъстява. В началото бавно, после запълзя от пукнатините в каменистата земя, от реките, поточетата и цепнатините в пътя, докато не се превърна в бял облак, който се стелеше нежно върху земята като сняг и придаваше призрачен вид на всичко, така че дори и трите червени фургона изглеждаха сиви, тъжни и изгубени.

Добре.

Готови да тръгнат за портата на Хел

са Огнените хора…

И сега, с щракване на пръстите, Маги обърна руната Странник и се зае да дърпа сребристи нишки от мъглата през кръга, образуван от палеца и показалеца й. Докато го правеше, запя ново заклинание Раедо:

Рад битх он ресиде, ринка гехуилкум…

Под нея белият облак се сгъстяваше и пенеше. В сърцето му проблясваха блатни светлини. Гарваните оживено сновяха напред-назад в мъглата и оставяха след себе си завъртулки от руническа светлина, докато Слейпнир в огнения си Облик се простираше през небето като Огъня на Свети гроб, а дългите му крака стигаха от единия край на хоризонта до другия.

Вследствие на това се получи нещо като шепа светлина във всички цветове, които някой може да си представи. От нея се виеше колона от мъгла като светла вълнена нишка около вретено…

Готови да тръгнат за портата на Хел

са Огнените хора…

И на пътя към Края на света Огненият народ изчезна в облака, осемте крака на Слейпнир плетяха паяжини, Съзнанието и Духът на Один пикираха все по-яростно, а слънцето, луната и звездите угаснаха, когато Маги Риди започна да язди.