Джоан Харис
Руническа светлина (88)

1

За момент Маги се изненада от самия размер и великолепието на катедралата. Знаменитият стъклен купол, който отвън изглеждаше като похлупак, направен от потъмнял месинг, отвътре беше толкова различен, колкото дори не си беше представяла. Слънчевата светлина струеше от тавана през хиляди, десетки хиляди стъкла от шлифован кристал, които бяха поставени находчиво под ъгъл, така че да уловят светлината по всяко възможно време на деня. Маги никога не беше виждала диаманти, но ако беше, куполът щеше да й напомни за гигантски скъпоценен камък с множество фасетки, които разпръсваха светлината по стените, арките, колоните и пода на огромната катедрала, превръщайки я в светло място дори и в най-мрачните дни.

Днес тя беше особено сияйна и всяко от стъклата създаваше призми и дъги, така че Адам в белия си костюм изглеждаше като клоун на червени и зелени петна, а Маги, която не се поддаваше често на лекомислие, се засмя силно и възхитено, когато видя тържествената катедрала, превърната в сцена на представление с магически фенер.

Вътре беше почти празно. Разбира се, не бяха канили гости и Адам беше платил допълнително, за да затворят катедралата за петнайсетте минути на церемонията. Само хората, които се занимаваха с органа, и няколко души от персонала на катедралата — Изповедникът в дървената си изповедалня, Опростителят с дългите си черни ръкавици и Разпоредителят с кесията и звънеца си — се присъединиха към Епископа като свидетели.

Макина брава — органът, който беше толкова огромен, че бяха нужни пет човека, за да засвири, беше кажи-речи още от времето на Бедствието и Маги наблюдаваше с любопитство как гигантските тръби (всяка от които беше висока колкото дърво и бе гравирана от горе до долу с руни) започнаха да трептят и резонират, докато механиците работеха усилено с лостовете и колелата, събуждащи Макина брава за живот.

Органът издаде квичащ звук, последван от поредица от оригвания. Беше нещо древно и темпераментно, но когато накрая възвърна гласа си, той не звучеше като нищо, което Маги беше чувала досега. Сякаш някаква гора внезапно се беше сдобила с глас. Беше като звука на морето и гласовете на мъртвите. Изпълни я със страхопочитание и обзета от неочаквана боязливост, тя пристъпи заедно с Адам към Камъка на целувките, където ги очакваше Епископът, за да ги благослови.

Воланът й се закачи за токата на едната й обувка. Тя се помъчи да го освободи. Неочаквано я обзе паника. Изпита неотложна нужда да приключи с това и всичко да се свърши веднъж завинаги.

Епископът заговори:

— Събрали сме се днес тук, за да обединим две млади души в съпружество. Адам Гудуин и Маги Риди, заемете местата си пред Камъка.

Адам и Маги размениха погледи. Маги се опита да се усмихне. Каза си, че скоро всичко ще свърши. Скоро тя и Адам щяха да бъдат свободни да започнат новия си живот като едно цяло.

Мимир Мъдрият очакваше този миг много отреди Бедствието. Предишния път плановете му бяха осуетени, но огромната му амбиция така и не бе намаляла. Сега почти беше настъпил моментът, когато Мимир Мъдрият щеше да заеме мястото си в редиците на Аезир — кулминацията на петстотин години омраза и провалени намерения, при която враговете му щяха да бъдат победени, царството му — възстановено, а самият той, прероден като Бащата на всички.

И всичко това щеше да стане благодарение на една-единствена целувка…

Камъкът на целувките в „Свети гроб“ беше по-голям, отколкото очакваше Маги. Парче черна вулканична скала, широка пет крачки и висока дванайсет, и надписана като тръбите на органа с руни, които покриваха повърхността й от долу до горе като подредени колонки от мравки и бяха твърде малки, за да може Маги да ги разчете. Върху повърхността, която беше по-близо до нея, една по-загладена част показваше мястото, което беше спечелило на Камъка на целувките името му, защото в продължение на петстотин години поклонници, покайващи се, булки и младоженци го бяха целували там, където една следа, наподобяваща каменна целувка, беше издълбана дълбоко в скалата.

В този момент Епископът започна да чете на глас древната сватбена кантика. Маги и Адам повтаряха думите. Гласът на Адам леко трепереше, а този на Маги беше ясен и уверен:

Моята ръка е твоята ръка.

Моята душа до твоята душа…

Разбира се, на Маги никога не й беше минавало през ума, че както всичко в Добрата книга, и тази кантика може да е нещо, което притежава сила. За нея това беше просто традиция като сватбените лакомства и булчинската рокля. Разбира се, Шепнещият знаеше, че това не е така, и жестокото му старо сърце ликуваше.

Моето име до твоето име.

Завинаги сме едно.

— Сега можете да целунете Камъка — каза Епископът, амбициозен мъж на средна възраст, на когото, както и на Опростителя, Изповедника, Разпоредителя и петимата механици, му оставаха само още пет секунди живот.

Маги коленичи, за да целуне Камъка. Той беше странно топъл на пипане, сякаш в него беше останала някаква следа от отдавна угасналите огньове на сътворението му. Имаше и вибрация и бръмчене като от кошер с пчели, които преминаха през върховете на пръстите й и накараха сърцето й да се разтупти.

Тя вдигна поглед към Адам и видя, че той се е вцепенил. Младото й сърце се изпълни с щастие. Всички съмнения, които някога бе имала — страховете й и несигурността й — изчезнаха, когато видя лицето на Адам озарено от възторг.

Разбира се, радостта на Адам нямаше нищо общо с обета му към Маги. Но въпреки това се беше случило нещо, което го караше да иска да се разкрещи и заподскача от радост като дивак.

След три години робство Шепнещият най-сетне беше изчезнал. „Изчезнал завинаги — помисли си Адам. — Няма повече мрак. Няма повече сънища…“

Той сведе поглед към новата си съпруга и в този миг почти не я мразеше. Очите му сияеха, лицето му беше поруменяло, почувства се прероден и изпълнен със съвършено блаженство…

Маги целуна Камъка…

И тогава…

Всички тези неща се случиха едновременно:

Стъкленият купол на „Свети гроб“ се разцепи точно по средата и разкри небето, което на свой ред беше разделено на две половини — една тъмна и една светла, с Бифрост като разделителна линия, като щит на фона на нощта.

В катедралата нахлу звук, наподобяващ едновременното затръшване на всички врати, които някога са съществували в Света.

От сърцето на Камъка на целувките се изстреля една-единствена мълния от сияние, която образува вълни от руническа енергия, разнасящи се във всички посоки. Същевременно от мястото, издълбано във формата на целувка, се появи лъч светлина…

И Епископът, и неговите колеги — всъщност всички живи същества там с едно изключение — се строполиха на земята и от носа и ушите им бликна кръв. Епископът, Изповедникът, механиците, Опростителят и доста голямата колония от катедрални плъхове умряха на мига, както, разбира се, и Адам Скатъргуд, който имаше достатъчно време да си помисли, че човек никога не трябва да вярва на Оракул, преди да напусне тялото си със скоростта на стрела и да бъде запратен по посока на нарастващия черен облак, който вече беше погълнал половината небе и който от новата си гледна точка той можеше да разпознае като Сън в най-хаотичния й Облик — известен на хората като Пандемониума или Света на безбройните демони.