Джоан Харис
Руническа светлина (17)

1

— Казваш, че аз съм демон?

Адам си пое дълбоко дъх. Помисли си, че донякъде е разбираемо, че момичето приема нещата зле. Но той не очакваше такъв изблик на ярост, това ожесточено отрицание.

— Не, ти не си демон — сигурно за четирийсети път повтори той. — Знакът беше причината да дойда тук. Затова дойдох да те намеря. Това е могъща руна…

— Това е клеймо! Мръсно, ужасно клеймо!

Адам я прегърна.

— Знам — рече той. — Знам, че си ядосана. Но чуй ме — тази руна те прави специална…

— В мен няма нищо специално! — извика Маги. — Винаги съм вярвала в Ордена. Обсебена ли съм? — Тя стисна юмруци. — Дали това нещо не е дошло от сънищата ми?

— Не — поклати глава Адам. — Но то ти дава власт над съня. Сила да променяш Световете, Маги. Сила да отправиш предизвикателство на Огнения народ…

Маги го погледна втренчено.

— Как? — попита тя.

Ужасът, който бе изпитала, когато напипа противното клеймо на врата си, почти я бе накарал да забрави причината, заради която беше отрязала косата си.

— Спомняш ли си съня си? — попита Адам. — За червенокосия мъж на хълма? Това беше ти, Маги. Ти направи това. Без каквито и да е познания или обучение ти успя да призовеш създание от Сън и да го изпратиш срещу врага си. Знаеш ли кой беше този мъж? Имаш ли представа колко близо беше до това да видиш сметката на един от аезирите?

— Откъде знаеш за това? — поинтересува се тя.

— Казах ти. Знам много неща. Притежаваш забележителна сила…

— Нея искам! Махни я от мен!

При тези думи търпението на Адам най-сетне се изчерпа. Частта от него, която наблюдаваше и претегляше отстрани, видя гнева му и го прецени добре. Той си помисли, че понякога гневът може да бъде полезен — особено когато ставаше дума за това момиче, чийто гняв бе почти равен на неговия. При нея състраданието и съблазняването не вършеха работа. В този миг Адам се обърна към Маги Риди и я зашлеви през лицето с всичка сила.

За момент не се случваше нищо. Момичето просто го гледаше и очите й бяха изпълнени с ярост и удивление. Отпечатъкът от пръстите на Адам аленееше на бузата й, открояваше се върху бялото й лице. Тя внезапно напомни на Адам за Хел, двуликата Пазителка на Подземния свят, и той потрепери въпреки задушния въздух в пещерата.

След това го усети — настръхване, сякаш дължащо се на статично електричество. То се усилваше, натрупваше се и Адам усети как космите по врата му се изправиха, все едно във въздуха бе проблеснала светкавица. Той внезапно изпита желание да побегне, преди тя да го е ударила, но Гласът в съзнанието му тържествуваше и Адам се закова на място, докато силата на Ак, Гръмотевичния дъб, съскаше и пропукваше около него.

Когато тя удари, ударът беше силен и ако Адам не го очакваше, щеше да му навреди повече. Той успя да се хвърли на земята точно когато статичното електричество беше освободено. Въпреки това го почувства много близо, като струя тъмен въздух над главата си — въздух, който беше изпълнен със сияйни и смъртоносни ефимерни частици.

Адам беше виждал мисловни мълнии преди. Това не беше мисловна мълния. Усещането беше повече като от порив на вятър — леден повей от самия Хаос — и дори присъствието в него спря да злорадства и изпълнено със страхопочитание, зашепна „Богове! Богове!“, докато вихърът премина през стената на пещерата с пренебрежение, което накара самите Светове да потреперят, преди накрая да се изгуби в основите на Вселенския град и в лабиринта на Долната земя.

В този миг Маги сведе поглед към Адам и изражението на студените й като гранит очи толкова силно му напомни за едно друго момиче, че за момент му заприлича на Мади Смит, която го гледаше От Хълма Червен кон в онзи ден, когато го беше накарала да подмокри гащите. Адам отдавна беше преминал етапа, в който си напикаваше панталоните, но въпреки това, когато я погледна сега, устата му пресъхна така, сякаш беше пълна с пясък, а сърцето му се сви като спукан балон.

„Богове!“, повтори спътникът му.

— Каза ли нещо? — попита Маги.

Адам Гудуин само поклати глава.

В този миг Маги замръзна за момент, почти убедена, че е чула нещо, нещо като шепот на някакъв полупознат език, който като че ли си спомняше от сънищата си…

Тя погледна към Адам.

— Какво направи?

— Маги, нищо не съм правил — отново поклати глава той. — Онова, което почувства — онзи вихър — беше сияние, което, ако бъде овладяно, може да убие човек с един удар, както аз бих размазал някоя муха.

Маги седна на каменния под. Внезапно изпита усещането, че просто вече не може да разчита на собствените си крака, както и на почти всичко останало в Световете, което някога й бе изглеждало толкова сигурно.

— Усещането си го биваше, нали?

Маги го погледна ужасена. Адам беше прав, тя също беше усетила избухването на сиянието и целия мрак, който то бе донесло със себе си, цялата воня на Хаос и смърт. И наистина тя се почувства добре. Запита се дали това беше обсебване. Дали я правеше зла? И как противното клеймо можеше да е на тила й през целия й живот, без тя никога да заподозре това?

— Силата не е добра или лоша — каза Адам, повтаряйки думите, които Едноокият Один беше казал на Мади Смит преди години на Хълма Червен кон. — Тя е като огъня. Когато е извън контрол, може да изгори цял град или ако я контролираш, можеш да я използваш, за да си изпечеш цял куп сладки и да си запалиш свещта край леглото.

— Но как да постигна това? — изстена Маги.

— Всичко е наред. Мога да ти помогна. Мога да ти помогна да опитомиш огъня или да го използваш срещу враговете ни.

— Научи ме още сега — разпалено рече тя.

Адам се усмихна.

— Не тук — възрази той. — Тук не е безопасно. Но ти вече си избрала правилния път. Сега си на страната на Реда. И аз съм тук, за да ти помогна. Мисли за мен като за свой личен наставник.

Маги изпусна дълга въздишка. Изпита усещането, че нещо в нея — някакво напрежение в жизненоважен орган или нерв — най-сетне блажено е било освободено. Откриването на клеймото и ужасът от случилото се след това сега изглеждаха почти незначителни в сравнение с облекчението да знае, че точно това я е правило различна през всичките тези години на нещастие, че то е източникът на неспокойните й сънища и че някой иска да й помогне — някой, който иска да бъде неин приятел.

— Значи аз наистина не съм демон — каза тя леко неуверено.

— Разбира се, че не си — увери я Адам и хвана ръката й.

— Тогава какво съм?

— Ти си воин — отвърна той. — Може би единственият воин, който е в състояние да унищожи Огнения народ. Спомняш ли си Книгата Откровение? И ще се появи Червен кон и името на неговия Ездач ще е Клане.

Маги си пое дълбоко дъх. Снеговете сякаш все още се въртяха около нея. Само Адам Гудуин беше неподвижен.

— Клане? — повтори тя.

За момент Маги се замисли дали наистина е будна и дали този млад мъж и неговият странен разказ не са нищо повече от поредния сън, жесток дар от реката, чиито води подлудяват добрите хора…

Но Адам продължаваше да държи ръката й. Той стопляше замръзналите й пръсти. Маги внезапно осъзна, че не е докосвала друго човешко същество отпреди чумата.

— Но аз мислех, че Ездачът си ти — призна тя. — Дори видях лицето ти в сънищата си…

— Не. Аз съм само пратеник. Аз ще бъда твоят придружител, твоят учител и приятел, но без сиянието ти съм безпомощен. Нямам никакъв шанс в Хел, дори и срещу най-незначителния представител на Огнения народ.

— А аз ще имам? — усъмни се Маги.

Тя не беше склонна към насилие — като се изключеха сънищата, никога не беше убивала нещо по-голямо от плъх. Но мисълта за Огнения народ предизвика горчив вкус в устата й. А ръката на Адам в нейната беше силна, топла и странно успокояваща.

— Какво искаш да направя? — попита тя.

Адам я погледна нежно.

— Искам да дойдеш с мен. Вземи и Добрата книга. Скоро ще ти е нужна.

— Къде?

— Довери ми се — отвърна той. — Ще ти кажа, когато стигнем. Първо се отбий в кръчмата и си събери багажа. Няма да се връщаш там. Тази част от живота ти е приключила.

Маги кимна, зашеметена. Нямаше да е голяма загуба. Тя имаше чувството, че последните три години не са били нищо друго, освен безсмислен сън. Ако Адам беше поискал от нея да го последва само с дрехите на гърба си, тя щеше да се съгласи без капка съжаление.

Погледна го с блеснали очи.

— А след това?

Адам се усмихна одобрително.

— След това е лесно — отговори той. — Единственото, което трябва да правиш, е да сънуваш.