Джоан Харис
Руническа светлина (10)

6

Необходима е известна сила на ума, за да принудиш един бог да даде обещание. Дори за Пророчицата това се бе оказало трудно и някога бе станало причината за смъртта на Балдер Красивия и за злощастната поредица от събития, последвала в седмиците след това и в крайна сметка довела до Рагнарьок. Дори и сега това не беше лесно, но без своя Облик и с отслабнало сияние Локи беше особено податлив и силата на Словото, заедно с могъщата комбинация от руните Ур, Наудр, Иса и някои други, които не бе успял да различи точно, бе достатъчна, за да изтръгнат от него съгласие, макар и враждебно.

Но когато един бог се закълне, клетвата му е обвързваща, както беше разбрала Хел преди четири години при Свършека на света на брега на Сън, и нарушаването й имаше разрушителни последици. Най-общо казано, грозната истина беше следната — каквото и да го накараше да стори бледият младеж, той трябваше да го извърши или да се изправи пред космическите последствия.

— И така, какво искаш? — най-сетне попита той, когато си даде сметка, че е хванат в капан.

Както можеше да се очаква, се чувстваше неспокоен. Последния път, когато го бяха хванали по подобен начин, го беше сторил Тиаси, бащата на Скади, който след като в продължение на три седмици го бе убеждавал не особено нежно, накрая бе изтръгнал от Локи обещание да отвлече Идун Лечителката и да й предаде на Ледения народ. Веднъж дадена, такава клетва не може да бъде нарушена, без това да доведе до много сериозни последствия, и бяха нужни цялата хитрост и сияние на Локи, за да избегне възмездието и отмъщението, които го очакваха.

— Каквото и да желаете, ще ви го дам. Само ми кажете какво е то. Разбрахме ли се?

Бледият младеж сви рамене.

— Чакаме — отвърна той.

— Чакате? Какво?

— Ще видиш.

На Локи отново му мина през ума, че зад всичко това вероятно стои Скади. Може би в крайна сметка тя не се беше прибрала у дома. Младите му похитители вероятно бяха нейни хора. Макар да приличаха на хората, в тримата имаше нещо диво — животински блясък в златистите им очи и твърде много зъби…

— И така, защо не ми разкриете кой е шефът?

— Съвсем скоро ще разбереш.

— Наблюдавайте го — обърна се към другарите си бледият младеж, който бе използвал Словото. — Ако се опита да мръдне, го ударете.

— Кого, мен ли? — хвърли му обиден поглед Локи. — Какво съм направил?

Големият К присви очи към Локи и ако това изобщо беше възможно, придоби още по-заплашителен вид отпреди. От него сякаш се носеше слаба гранясала миризма на гнило месо. Локи си каза, че личната хигиена не е сред приоритетите на този млад мъж.

— Ще го стегна в колана на моето сияние — рече Големият К.

„Сияние? Какво сияние?“, запита се Локи.

Повече от всякога му се искаше да има „очите на истината“, които да му покажат онова, което трябва да види. Но собственото му сияние беше твърде изтощено, а братята не излъчваха никакви цветове, нито имаше каквато и да е следа от рунически знаци, макар че сега, когато ги разгледа по-внимателно, той забеляза, че и двамата имат подобни татуировки — пламтящо слънце на ръката на Големия К и пълна луна на тази на другаря му. От едната страна на всяка от татуировките имаше символ, който Локи разпозна като Кръста на вълка. Това не беше точно руна, а знак за принадлежност към Хаоса в една от най-мрачните му и зловещи форми.

Техният водач се бе преместил в дъното на пещерата. Очевидно очакваше някого. Локи съзря възможност да се сдобие с повече сведения и се обърна към по-малкия от похитителите, като му се усмихна с най-невинната си усмивка.

— Значи ти си Големият К… — започна той.

— Не, аз съм Черепът — поправи го младежът.

— Човече… — сбута го Големият К.

— Опа, съжалявам.

Локи не каза нищо, но вътрешно се усмихна. Сега поне знаеше имената им. Предположи, че са прякори, но всяко късче информация беше ценно. Докара най-наивното си изражение и се обърна отново към братята.

— Та какво се случи с палеца ти? — попита той и посочи превръзката на ръката на Големия К.

Изглеждаше твърде голямо съвпадение и тримата му похитители да са претърпели една и съща злополука и сега, когато се замисли над това, се запита дали това не е твърде странно и дали не му напомня за нещо отдавна забравено?

— Ние, ъъъъ, все едно сме се заклели.

— Кръвни братя, човече — обясни Големият К.

— Така ли? — зачуди се Локи. — Тогава значи не сте истински братя? Искам да кажа, че двамата много си приличате. Какво означава „К“? Красавец? Космат? Канара? Вече казах „красавец“, нали? Това имах предвид. О, и май не разбрах как е името на приятеля ти.

— Не говорете с него — предупреди ги водачът им от далечния край на голямата пещера. — Тя не каза ли да не говорим с него?

— Тя? — разтревожено повтори Локи.

В съзнанието му отново се появи обезпокоителният образ на Скади с руническия си камшик.

— Мой човек — рече косматият младеж, — нали чу какво каза Фени — млъквай.

Локи се усмихна триумфално. „Фени, значи това е името ти“, помисли си той.

Както знаеше от опит, имената бяха силни думи, които не се даваха с лека ръка. Но това име не му беше познато и той отново присви очи към другия край на пещерата и се опита да различи дали нещо в лицето на младия мъж ще му подскаже повече за естеството (и мащаба) на неприятностите, в които се беше забъркал.

Нищо. Само светлината на фенера и сенките, които подскачаха като копия, захвърлени срещу каменните скали на пещерата. Тогава…

Само за части от секундата той видя нещо. Може би беше игра на светлината, но то върна блясъка в очите на Хитреца и нещо познато трепна в съзнанието му. Нещо, свързано с онези подобни татуировки. И нещо, скрито зад тази човешка форма — следа от цветове, които не бяха прикрити достатъчно добре, далечна нишка виолетово…

А, здравей. Ето го. Едва доловима следа във въздуха, толкова слаба, че в началото Локи я беше пропуснал. Сега, когато изтощеното му сияние започна да се възстановява, цветовете бавно се завръщаха, нишка след нишка, и обвиваха, силуета му с мимолетния си блясък.

Локи оформи с пръсти руната Бяркан и чрез нея се опита да види Фени по-отблизо, но ръцете му бяха вързани твърде стегнато и моментното му впечатление, че някой друг стои зад момчето, изчезна в смесицата от светлини и сенки.

— Ей, ти, спри с това! — предупреди го Големият К.

— Да спра с какво?

— Знаеш с какво.

Локи обезсърчено поклати глава. Каза си, че нищо не се получава. Нищо не можеше да направи. Освен ако…

„Ще го стегна в колана на моето сияние“ беше казало момчето.

Сега Локи се замисли над заплахата на Големия К. Ако успееше да го убеди да използва своето сияние — или онова, което минаваше за такова — то избликът от руническа светлина, който неизбежно щеше да последва, може би щеше да е достатъчен, за да разпознае следата му или поне да разбере колко силен е той. Разбира се, Локи нямаше никакво желание да бъде стегнат от каквото и да било, но понякога се налага да поемаш рискове.

Той изскърца със зъби.

— Вониш — заяви.

Големият К го погледна и попита:

— На мен ли говориш?

— Че на кого другиго? — отвърна Локи. — Не ми стига, че трябва да гледам двама ви, ами и ми се налага да ви мириша. Искам да кажа, вие, хора, не се ли миете?

— Мой човек, тоя направо е мъртвец — каза Черепът не без известно възхищение. — Никой не може да се държи така неуважително с Братството. Не ме е грижа кой е баща му…

— Млъкни — извика Фени от другия край на пещерата.

Локи не му обърна внимание.

— Братство? Какво братство? Братството на кръвната клетва? И въобще какъв е този диалект? От северен Райдингс? От страната на овцете? Приличаш ми на човек, на когото може да му е излязъл късметът с овца…

— Да му е излязъл късметът с овца? — лицето на Големия К опасно почервеня.

— Ами, ти наистина приличаш на…

Когато дойде, ударът беше точно толкова силен, колкото Локи се беше опасявал, че ще бъде. Той го уцели отстрани по главата и го блъсна странично в каменната стена. Проблемът обаче беше, че Големият К не използва сияние, а просто голямата си космата ръка и единствените цветове, които Локи видя, бяха цветните звезди, които затанцуваха пред очите му.

„В края на краищата планът ми не се оказа толкова добър.“

Той лежеше на едната си страна и дишаше тежко, като се опитваше да свърже оскъдните факти, с които разполагаше. Фени. Черепът. Големият К. Братството. Онези сходни татуировки. Онези цветове. Беше ги виждал и преди, знаеше, че е така. Само да можеше да си спомни къде…

Пламтящите зелени очи на Локи се разтвориха широко в мрака.

Кръстът на Вълка.

Бащата на вълците.

Не ме е грижа чий баща е той…

— О, не — прошепна той.

В този миг се разнесе плясък на криле и нещо едро влетя в пещерата. „Някаква птица“, помисли Локи и още веднъж се сети за Ловджийката. Но той знаеше, че Скади би избрала форма, отразяваща тази на природния свят. Може би ястреб или дива котка, или любимия й Облик — снежния вълк.

Това същество приличаше на някаква птица, но не и птица, каквато Локи някога бе виждал. То по-скоро приличаше на детска рисунка на нещо зърнато за миг насън. Крилете му бяха с ярък пурпурен цвят, а главата — аленочервена. Създанието кацна върху една стърчаща скала. От огнената му опашка изскачаха искри и то хвърли пронизваш поглед към Локи.

Зад него дотича малка, кривокрака, агресивна фигура, която на ръст беше по-ниска от гоблин, но имаше квадратна, масивна глава като на някой от Народа от тунелите.

Фигурата погледна презрително Локи.

— О, това си точно ти — заяви тя.