Джоан Харис
Руническа светлина (70)

2

По същото време в апартамента Маги си правеше собствени планове. Тя изчака Адам да заспи, след което тихо се измъкна от леглото. Старецът беше тъмен върху призрачния си пиедестал. Тя предположи, че той също спи.

„Добре — помисли си Маги. — Нека спи.“ Този път целта й беше другаде. И благодарение на гарваните на Один знаеше къде да я открие. По пътя към Края на света, някъде на юг от Ридиан, Джобният цирк пандемониум на Лъки подготвяше последното си представление.

Тя оформи руната Бяркан Сън — и остави съзнанието си да се носи. Този път беше наясно точно какво търси и съзнанието й се понесе с лекота към Сън, като се плъзгаше леко по нейните води като морска птица, която лови риба.

Сега беше толкова по-лесно от преди — Маги почти се изненада от себе си. Ездачът Клане нямаше нужда от Кон, за да се потопи в света на Сън. Трябваше само да разбере колко далеч е стигнал Огненият народ — останалото можеше да бъде призовано също толкова лесно, колкото и змията, която почти беше убила Локи на Хълма Червен кон.

А, ето го.

Там беше. Джобният цирк пандемониум на Лъки се движеше по пътя към Края на света. Маги се приближи нетърпеливо, като поглъщаше всяка подробност.

„Значи — каза си тя, — това е моето семейство.“

Почти се усмихна при тази мисъл, както дете би се усмихнало при появата на известни и обичани герои от позната приказка — Кралицата на свинете, Силния мъж, Момчетата вълци, Човешкия славей — докато не си спомни защо е тук.

В този момент чу в главата си един сух глас:

— И защо е всичко това, Маги? — попита той. — Мислиш, че можеш да ги спреш? Така ли?

Маги отвори очи.

— Кой е там?

Върху пиедестала си в мрака Старецът проблесна с нещо, подобно на ирония.

— Какво искаш да кажеш? — изсъска Маги. — Че никой не може да спре Огнения народ?

— О, те могат да бъдат спрени — увери я Старецът. — Но това няма да попречи на Бедствието. Казано е, че Ездачът Клане ще язди, а не че „след сватбата Ездачът Клане ще направи прием с шампанско, последван от народни танци и сватбена торта“.

— Какво? — напълно объркана попита Маги.

— Няма значение — отвърна Старецът. — Онова, което искам да кажа, е, че всеки от нас има своята роля в това. Адам също, колкото и да е жалко това. Макар че, ако питаш мен, не разбирам какво намираш в него. Дете на хората. Точно това дете на хората. Това малко неискрено и лукаво…

— Спри! — извика тя. — Спри да говориш такива неща! Аз го обичам!

Гласът на Стареца в съзнанието й заговори с безкрайно търпение:

— Маги, ти не го обичаш. Дори не го познаваш. Като начало, името му не е Гудуин, а Скатъргуд. Казал ли ти е това? Казал ли ти е, че през изминалите три години се опитваше да унищожи семейството ти? Че няма да се спре пред нищо, докато не ни види повалени? Че не те обича и никога не те е обичал — и че цялата тази сватба е идея на неговия господар?

— Как може сватбата ми да е част от това? — презрително попита Маги.

— Не сватбата ти — отвърна Старецът, — а сватбеният подарък…

В този момент в съзнанието си Маги видя друга поредица от трепкащи картини като рисунки от албум. Самата тя — може би малко по-възрастна — косата й отново беше покрита с берга. Но не с някой от белите шарфове, носени от девойките в Края на света. Беше черна — шарф на вдовица — и на коляното си държеше дете, момченце със знака на Огнения народ.

За момент Маги не можеше да си поеме дъх.

— Няма как да знаеш това — заяви тя. — Никой не може да го знае. Мислех… но е твърде рано, за да съм сигурна…

Блясъкът на Стареца се засили.

— Не бъди глупава. Знаеше от самото начало. От първия миг, в който легна с него. Почувства го. Знаеше, защото аз го знаех. Детето, което носиш — плодът на Дъба — ще определи съдбата на Аезир. Руническият му знак — дарбата му — е върховната руна. Десетата руна от Новото писмо.

И Старецът започна да цитира пророчеството на Пророчицата:

Люлката падна преди векове, но Огънят и Хората ще я

вдигнат отново

с една целувка, само за дванайсет дни, на Края на света,

дар от гроба.

Но ключът към вратата е дете на омразата, дете от

двете и от нито едно.

И нищо сънувано никога не се губи, и нищо не се губи

завинаги.

— За това ли е всичко? — попита Маги, забравила, че трябва да говори тихо. — Да не искаш да кажеш, че Адам е знаел, че това ще се случи? Може би мислиш, че той го е планирал само за да се добере до тази руна?

Старецът въздъхна.

— Не мисля. Не забравяй, че съм Оракул. Но дали синът ти ще доживее, за да се превърне в дар за боговете или за техните врагове — е, Маги, това зависи от теб.

Маги дълго стоя мълчаливо до потъмнялата каменна Глава. Руната Ак върху врата й светеше трескаво.

За момент й се стори, че в казаното от Стареца има някакъв смисъл — начинът, по който Адам я беше издирил, как господарят му я беше използвал, първо, за да вземе Червения кон, а после, за да намери Стареца. И когато тя се беше разбунтувала, я беше изиграл, като се бе възползвал от зародилите й се симпатии и бе заплашил новия й приятел, докато самият Адам се възползваше от самотата й, ласкаеше я и я придумваше, оставяше я да вярва, че я обича…

Но, разбира се, Старецът би казал точно това.

Дали би го направил? Но той не може да лъже…

Каза си, че не му се налага да лъже. Трябваше само да използва истината за своите цели. В края на краищата това беше Один — майсторът на манипулацията. С предсказанието си, че сватбата няма да се състои, с начина, по който си играеше с нейните страхове и желания, като внимателно й подхвърляше късчета истина, извадени от контекста и пречупени през неговата собствена и единствена по рода си гледна точка, той се надяваше да подкопае симпатиите й, да я изпълни с надежди, съмнения и недоверие и накрая да я накара да мине на страната на Аезир.

Тя си помисли, че в това има съвършен смисъл. Старецът се нуждаеше от лоялността й. Искаше детето й — неговият правнук — да бъде дете на Аезир. А гордостта му — легендарната му гордост — нямаше да позволи дете на хората да играе каквато и да е роля в неговата династия. И така, името на Адам не беше Гудуин? Какво от това? Един мъж може да смени името си поради множество причини. Това не го правеше лъжец и не означаваше, че не я обича. Беше се заклел да унищожи Аезир? Някога и Маги беше сторила същото. Това не го правеше непочтен и не хвърляше сянка на съмнение върху любовта им. Тя си помисли, че е точно обратното. Ако след всичко това Адам все още би могъл да обича детето на враговете си, то това не го ли правеше по-добър от тях? Не го ли правеше по-благороден?

И така, тя отхвърли мрачните си мисли като лош сън, който известно време е изглеждал реален и след това е избледнял в нищото. Любовта не е свещ, която може да бъде угасена от първия полъх на съмнението, и Маги беше достатъчно млада и оптимистично настроена, за да вярва, че ако наистина има измама, то тя идва от Шепнещия, а не от нейния годеник.

Ако отделеше Адам от злонамерения му спътник, всичко можеше да започне на чисто. Адам, Маги и тяхното дете — съвършеният и ненарушим кръг от трима. Семейство, което да замени онова, което беше изгубила. И сега, когато щеше да става майка, сватбата със сигурност трябваше да се състои…

Внезапно от балкона се чу звук. Някой тихо и ловко се опитваше да отвори прозорците на спалнята.

Маги призова руната Хагал и я заостри в една точка от ръката си. Не знаеше кой е неканеният гост, но беше избрал неподходящ момент. Сега Маги беше майка. Нямаше значение, че синът й е още само зародиш в утробата й. Нямаше значение, че синът й е ключът за съдбата на Деветте свята. Вътре в нея се беше събудил някакъв жесток и примитивен инстинкт.

Тя се отдръпна в сенките и зачака.