Джоан Харис
Руническа светлина (1)

Предговор

Надявам се, че сте чели „Рунически знаци“. В такъв случай можете да прескочите това въведение, защото вече знаете какво се е случило. Ако ли не, има само няколко неща, които трябва да знаете, преди да започнете.

Намираме се на място, наречено Вътрешността — част от един от Деветте свята, съществуващи сред клоните на Игдразил, Дървото на Мирозданието.

Световете на няколко пъти са стигали до своя край и почти със сигурност това ще стане отново.

Силите на Реда и на Хаоса поддържат тези светове в несигурно равновесие.

Тук боговете и демоните (които са почти, но не съвсем едно и също) съществуват в смущаващо голямо количество, макар че се държат доста зле едни спрямо други, което и обяснява онова със „Свършека на света“ (виж по-горе).

Първоначално имало две племена от богове — Аезир и Ванир. След години на гражданска война те решили да се обединят (под водачеството на Один, предводителя на Аезир), за да се борят с общите си врагове и за да запазят Реда в световете. Один придобил магически руни (за да не кажем, че просто ги откраднал), които използвал, за да запази властта на боговете (и собствената си). С помощта на своя кръвен брат Локи, който изменил на Хаоса, той създал Асгард, цитаделата на боговете, където племената Аезир и Ванир живеели, царували, впускали се в приключения, влюбвали се, правели множество глупави грешки, държали се излишно грубо едни с други и си въртели жестоки номера (поне Локи го правел). В крайна сметка се получило глупаво недоразумение с Локи (според него самия, а не според останалите), което довело до поредица от събития, увенчани с Рагнарьок — титаничната битка срещу техните врагове (тоест всички останали), при която всички богове трябвало да умрат, сражавайки се срещу силите на Хаоса.

В „Рунически знаци“ Рагнарьок е останал в миналото и оттогава са изминали петстотин години. Светът се е променил. Запознаваме се с Мади Смит, четиринайсетгодишно затворено момиче, което живее в Малбри — село в северната част на Вътрешността. Мади има рунически знак (или клеймо) върху дланта си. Той й дава необикновени сили и едновременно с това я превръща в аутсайдер, отживелица от Лошите древни времена преди Свършека на света и преди появата на Ордена — религиозна група, създадена в Края на света и поставила си за цел да унищожи всички неща, свързани с Хаоса, включително магията. Феерията, старите богове, приказките и всичко друго, което би могло да породи у хората от Вътрешността някакви опасни идеи — или още по-лошо (законите да ни опазят), някакви мечти.

Но Мади има един добър приятел, Едноокия от Пустошта, който се оказва един от старите богове — Один, водачът на Аезир, за когото се смятало, че е паднал в битката при Рагнарьок, но всъщност е оцелял, макар и с намалели сили, като сянка на предишното си Аз. Той става приятел на Мади, откривайки в нея възможен съюзник, и решава да ползва помощта й за свои лични цели, но нещата не се развиват точно така, както е очаквал.

Мади се сприятелява и с един гоблин отстъпник (със злощастното име Захар-в-Чувал) и тръгва на свое собствено приключение, което довежда до редица непредвидими последствия и в крайна сметка се стига до последния, гибелен сблъсък на бреговете на река Сън, където силите на Реда се събират, за да пометат всичките Девет свята.

Разбира се, численото превъзходство не е на страната на боговете, но благодарение на някои неочаквани съюзници, включително Йормунганд, Световната змия, и Хел, господарката на Подземния свят, Редът е напълно унищожен.

Один пада.

Светът свършва (отново).

И Мади се оказва Моди, едно от децата близнаци на Тор, за което се смята, че е изгубено по време на битката при Рагнарьок.

Спасените аезири, бидейки лишени от тела, са принудени да приемат Облика на най-близкия подходящ жив приемник — в този случай двама човеци, гоблин и дебела свиня.

Оставихме боговете на брега на Сън, разгневени, съсипани, скърбящи и изправени пред задачата да поправят процепа между световете, което скоро може да доведе до това целият Хел да се развилнее…

И така, много неща останаха недовършени. Умряха някои добри хора, които трябваше да оцелеят. Някои много лоши хора, които трябваше да умрат, някак си успяха да оцелеят.

Това едва ли е край, който бихте нарекли „щастлив“…

Но това наистина беше най-добрият край, който можех да създам по онова време.

А сега, продължавайте да четете нататък…