Джоан Харис
Руническа светлина (89)

2

Хората от Вътрешността имат поговорка: Пръчките и камъните ще счупят костите ми, но думите никога не могат да ме убият. Локи си помисли колко глупаво е това, докато наблюдаваше приближаващия се облак. Думите далеч не бяха безобидни. Правилно използваната дума можеше да разгроми неприятеля, а добрата реч можеше да свали империя. Хитрецът познаваше силата на думите — те му бяха спасявали живота хиляди пъти — но освен това той беше наясно, че също като него самия думите могат да бъдат подвеждащи. Те обичаха да се крият, да се обръщат, да се изопачават и да се превръщат в нещо друго.

Да вземем например думата „Апокалипсис“. Предавана от поколение на поколение сред хората, тя беше загадъчна и могъща и значението й се беше загубило през годините, докато накрая само децата вече знаеха какво означават благодарение на детските си песнички и игри:

Виж как се Люлката люлей

високо над града…

Нацупени устни, нацупени устни

и всичко пада.

Локи отново погледна черния облак. Той знаеше, че този облак е толкова истински, колкото и Сън е река, но имаше нещо успокоително в това да види нещо познато. Сянката му, която сега беше на по-малко от миля разстояние, вече беше пробила стените на града. В нея имаше бездна. Тя затъмняваше всичко.

Хитрецът хвърли поглед към парапета на Моста, където Аезир и Ванир чакаха и наблюдаваха. Никой от тях не беше особено разговорлив. Чукът на Тор беше в готовност, до него стоеше Фрейр със своя мисловен меч. Фрейя беше във вида си на мършояд, с крила на прилеп и с череп вместо глава. Дори и Сив беше в броня. Скади и Ньорд стояха редом с Анджи и нейните демони вълци. Етел беше готова да издаде заповед веднага щом стане необходимо да се действа. Зад нея стоеше Сигин и нейната руна Ех под формата на златно въже (много наподобяващо руническия камшик на Скади) също беше в готовност.

Всички изглеждаха напрегнати, но съсредоточени и в очакване сред онази тягостна тишина, която предхожда най-кървавите битки.

Само Тир имаше несигурен вид. Макар и външно бляскав в своя Облик на бог на войната, той все още в сърцето си беше Захар-в-Чувал и червеното и златното на неговата следа бяха обагрени със сивото на безпокойството. Той хвърли нервен поглед на Локи.

— Какво чакаме? — попита.

— Защо питаш мен? — сви рамене Хитрецът. — Не аз съм шефът. Ако бях, щях да бягам като луд, вместо да чакам да се случи неизбежното.

Захар стана още по-нервен.

— Искаш да кажеш, че според теб е невъзможно да спечелим?

— Разбира се, че е възможно — ухили се Локи. — С няколко армии, крепост и може би едно-две летящи прасета?

— Аха — рече Захар.

— Сега по-добре ли се чувстваш?

— Не особено.

— Няма да чакаме още дълго — усмихна се Етел.

— И това е хубаво? — попита Хитрецът. — Виж, ти каза, че имаш план. Всъщност спомена, че това е план на Генерала. Така че ако си скрила Генерала някъде — в което силно се съмнявам — сега е моментът да разкриеш това. Иначе предложението да бягаме звучи по-добре.

— Твърде късно е за това — каза Етел. — А и вярвам на Генерала.

— Е, аз пък имам проблем с доверието — заяви Локи. — Особено когато става дума за живота ми.

Сигин, която беше следила целия този разговор със снизходителното изражение на болнична сестра, която се грижи за капризен малък пациент, сложи ръката си върху тази на Хитреца.

— Ще се погрижа за теб — увери го тя. — Няма нищо, от което да се страхуваш.

— Е, това е чудесно — отбеляза Локи. — Защото точно нищото — той посочи облака — се е запътило към нас. И… какво, в името на Хел, е това?

Точно в този момент избухна ослепителна светлина, последвана от мощна експлозия, която разтърси Моста, накара Аезир и Ванир да загубят равновесие и изпари няколкото бели облаци, останали в небето под Бифрост. Локи се хвърли по корем с ръце над главата. Тор яростно изръмжа и се приготви да размаха Мьолнир. Захар-в-Чувал с изненада установи, че новата му сияйна ръка сама е извадила мисловния меч и го държи в готовност.

Етел просто се усмихна и каза:

— Добре.

— Защо? Какво се случва? — попита Хитрецът. — Нападат ли ни?

— Не — поклати глава тя. — Още не. Но скоро ще го сторят. Ето защо, когато получим сигнала, ще трябва да действаме бързо.

— Какво трябва да правим? — попита Захар.

— Да строим — отвърна Етел — колкото се може по-бързо, защото, когато този облак сянка стигне дотук, ще имаме нужда от защита.

При тези думи очите на Локи проблеснаха. Върху белязаните му устни бавно разцъфна усмивка. Той погледна облака сянка, който вече беше само на десетина крачки разстояние. Скоро щеше да е над главите им, затъмнявайки светлината от Слънчевия щит и заличавайки руническата светлина, която блестеше в сърцето на Камъка на целувките. Може би щяха да успеят да го задържат най-много пет или десет минути. Но дали това щеше да е достатъчно…

— Да строим — повтори Захар. — Да строим какво?

— Асгард — тихо отвърна Локи и се ухили.